„Случаят Йов“ на Рене Жирар е новото заглавие в поредицата „Християнска библиотека“ на Фондация „Комунитас“

Трудът, посветен на библейската Книга на Йов, на известния френски философ за първи път излиза на български език в превод на Тони Николов, а редактор на изданието е Димитрина Чернева. Художественото оформление е дело на Николай Киров.

„Какво знаем за Книга на Йов? Не много. Героят страда непрестанно. Изгубил е синовете си и целия си добитък. И чеше раните от проказата си. Злочестията, принудили го да ридае, са изброени още в пролога. Това са злодеяния, сторени му от сатаната с позволението на Бога. Но Йов намеква за нещо друго и това друго нещо е повече от намек. Той дебело подчертава причината за нещастието си, която не е сред злочестията, изброени в пролога. Причината не е нито божествена, нито сатанинска, нито материална, а човешка, само човешка.“

Рене Жирар (1923–2015) е френски мислител, известен със своята „миметична теория“, антрополог на насилието и на религиозното. Практикуващ католик, той е роден в Авиньон в деня на Рождество Христово. През 1946 г. заминава за САЩ. Преподава френска литература в университетите в Индиана и „Джонс Хопкинс“ в Балтимор, а след това и в Станфордския университет, където ръководи департамента по френски език, литература и цивилизация до края на кариерата си. Автор е на книгите: „Романтична измама и романна истина“ (1961), „Достоевски: от двойничеството към единството“ (1963), „Насилието и свещеното“ (1972), „Неща, скрити от създание мира“ (1978), „Жертвеният козел“ (1982) и др. На български език е издадена книгата му „Видях сатаната как падна от небето като светкавица“ (превод Тони Николов, „Изток-Запад“, 2006).

„Случаят Йов“, Рене Жирар, превод от френски Тони Николов, Фондация „Комунитас“, 2024 г.

Един тоталитарен процес

Миметичната завист и съперничества се раз­тварят във феномена на жертвения козел и се преобразяват в позитивна религия – при условие, разбира се, че операцията мине без последствия, другояче казано, че единодушието срещу жертве­ния козел е пълно.

Ако има дори едно изключение, ако даже едно не­съгласие наруши единодушието срещу жертвата, тогава благоприятната развръзка не е сигурна. Силата на наркотика се губи; единството на гру­пата се пропуква. И най-малката ненавист риску­ва да посее съмнение и да компрометира катар­зисните ефекти върху морала на общността.

Укрепването на общността и укрепването на со­циорелигиозната трансценденция не са едно и също нещо. Но това укрепване изисква безупречен жертвен механизъм, пълно единодушие относно виновността на жертвата.

Докато жертвата е жива, тя е част от общност­та; дори може да участва в единодушието, офор­мило се срещу нея самата. Потребността от еди­нодушие я засяга на първо място. И няма никак­ва причина да я отмине. Тъкмо обратното: никое друго съгласие не е по-драгоценно от нейното.

Затова тримата приятели искат да получат одобрението на Йов за осъдителната му присъда. Ето я истинската цел на тяхната мисия, тъй като от това зависи ефикасността на жертве­ния механизъм. И ни най-малко не става дума за абстрактно разсъждение по въпроса за Злото.

Тримата приятели се опитват да консолидират „системата на репрезентация“, основаваща се върху избора на Йов като жертвен козел. Без съм­нение, те не се справят много добре, така „систе­мите на репрезентация“ са оставени да се задей­стват и разпадат сами.

Същността на системата е в това да избелва общността и да очерня жертвения козел. За да я консолидират, трябва да се усили вярата в това митично очерняне. Най-ефективният способ е в признанието на жертвата за виновността, под­несено по съответния начин. Трябва Йов публич­но да признае безчестието си, да го провъзгласи гръмко и убедително.

Вижте Едип в края на трагедията. Той много­кратно повтаря, че е ужасяваща нечистота, че е смекчаващо вината обстоятелство от страна на тиванците, които се задоволяват с изгонването му. Той в крайна сметка спасява живо­та си заради поведението си на примерна жертва и е тъкмо обратното на Йов.

Искат от жертвата да обясни на съграждани­те си цялото зло, което оттук насетне ще ѝ се приписва. Това улеснява причастността на всич­ки към едно правоверие, което тепърва ще се из­гражда. Силата на тази причастност в първобит­ните общества позволява кръгът да се затвори и жертвеният козел да се превърне в принцип на общественото единство, в един бог, едновремен­но вреден и благотворен.

На равнището на Йов кръгът се разкъсва. От дъл­го време жертвеният процес не поражда божест­веност, а жертвената криза само усилва необхо­димостта от ентусиазирана и спонтанна съпри­частност на жертвата към вълната на мимети­зъм, която я опозорява и унищожава.

Всеки път, когато „беззаконникът“ се явява, общ­ността привежда в действие неизменната си ри­туална машина, но неподчинението на Йов нару­шава сценария: режисьорите видимо не са очаква­ли подобен род съпротива.

Намесата на четвъртия инквизитор, Елиуй, ни помага да проумеем смайващия характер на съби­тието: жертвата се противопоставя на цялата общност. Скандалът е такъв, че някой възмутен читател може би е искал да го премахне, вкарвай­ки персонажа на Елиуй като посредник в делото. Безпомощността на тримата „приятели“ да за­ставят Йов да замълчи е докарала този ревнос­тен привърженик на божеството отмъстител до ужасяваща ярост.

По същество Елиуй е напълно съгласен с тримата линчуващи и не може да си представи друга причи­на за техния провал освен некомпетентността им, показателна за влошаването на жертвената криза. Подобно на всички повърхностни реформа­тори, той използва младостта си като основен залог, като доказателство за своето превъзход­ство. Щом операцията „по пътя на древните“ се проваля, винаги се намират хора като Елиуй, кои­то да съсипят нещата накрая, опитвайки се да започнат всичко отначало.

За да разберем за какво е този спор, можем да срав­ним Диалозите с „Антигона“ на Софокъл. Всичко в тази трагедия се върти около операция с жерт­вения козел, който е прекалено забележим, за да играе добре ролята си; проблемът, както винаги става в подобни случаи, е в липсата на съпричаст­ност сред общността, която не е единодушна.

Тъкмо изискването за единодушие обяснява зна­чението на бунта на Антигона в очите на Креон. Не личността на девойката, нито родството ѝ с Полиник придават тежест на неподчинението ѝ, а именно разривът на единодушието. Показвайки, че Полиник с нищо не се отличава от своя враж­дуващ брат Етеокъл и с настояването си да бъ­дат погребани и единият, и другият, Антигона осуетява жертвеното решение, изнамерено от Креон. Тя пречи митологическото различие да се задълбочи.

Между двамата братя, умрели така, както са и жи­вели – във враждебната симетрия на двойниците, не откриваме почти никаква разлика. Те си при­личат като две капки вода, като „Менехмовци“[1]. Това са едни и същи близнаци на насилието. Ако тиванците осъзнаят, че техният жертвен ко­зел – Полиник – е бил избран произволно, ако съ­зрат в него именно жертвен козел, жертвена­та визия никога няма да „сработи“; жертвата не носи отговорност за разделенията в общността. А общността няма да може да се избави от злото.

Така трагическото разногласие продължава: тък­мо това се случва в „Антигона“; разломите в жерт­вения процес съвпадат с трагичното действие. Поради липсата на жертва, единодушно призната за виновна, жертвеният козел бива достатъчно добре замаскиран, трагедията се възвръща, нови двойници се противопоставят – Антигона и Кре­он, войската на Етеокъл с тази на Полиник.

Залогът е идентичен при Йов, с тази разли­ка, че Антигона и Полиник са едно и също лице. А изобличител на произволното изгонване е са­мият жертвен козел. Йов е Антигона на своята собствена кауза. От него се иска да признае мъче­ничеството си, но той отказва.

Спрямо Йов тримата „приятели“ демонстрират същото непонятно упорство, каквото цар Креон по отношение на Антигона. Те носят в себе си на­силието, но не могат да го използват открито. Важно за тях е да получат свободното съгласие на жертвата, която да понесе наказанието си.

Инквизиторите смекчават тона и прибягват до стратегия. Започват да редуват заплахите за убийство със смътни обещания за реинтеграция. Именно затова смятам, че сме длъжни – чрез по­средничеството на пролога включително – да из­бягваме изключително погрешната интерпрета­ция, превръщаща тримата приятели в „утеши­тели“. Относителната умереност на тримата не идва от състраданието. Приятелите никога не забравят своята цел: да сломят съпротивата на Йов, но без видима принуда.

Ако съгласието на Йов е било видимо изтръгнато със сила, то е щяло да изгуби ценността си в очи­те на общността. Тази стратегия е предвестие на съвременната пропаганда.

Ала тъй като групата на тримата, а после и на четиримата „приятели“ не успява да прерасне в жреческа колегия, чието величествено жерт­воприношение не е накърнено от нищо, тя за­почва да наподобява група полицаи, наобиколи­ли заподозрения в кръг. Те не са точно палачи, но всички форми на сплашване или на психологичес­ко въздействие са приемливи за тях, стига да постигнат „спонтанни признания“, толкова це­нени в диктаторските общества. Провалът на жертвения процес отслабва сакралните конота­ции и всичко, казано от мен за религиозния режим, може и трябва да се отнася и за полицейския, и за тоталитарния режим.

Между този свят и нашия изникват особени ана­логии. Нещо в Йов напомня за модерния упадък на правосъдието. Навсякъде, където идеологиите разлагат правния ред, законовите пародии се ум­ножават и водят до поведения, сходни с деяния­та на тримата инквизитори край ложето на Йов.

В обществата, пощадени засега от тази тре­вожна еволюция, е трудно да се обясни важност­та, която тоталитарните режими придават на подобието на правосъдие, както е трудно да се обясни и упорството, с което приятелите искат да заставят Йов да си „признае“. Сравняването на двете загадки ги прояснява взаимно.

И в двата случая липсват гаранциите, необходи­ми за съдебни системи, които зачитат правата на човека. И се търси същото нещо – обвиняеми­те чистосърдечно да се съгласят на осъждането си без доказателства, на унищожаването си „без изследване“, както гордо казва Елиуй. Съглашение­то трябва да замести доказателството.

Трябва да се осигури пълно съвпадение меж­ду перспективата на палачите и тази на жерт­вите. Съществуването на една-единствена ис­тина е поставено на карта – истина, която да е трансцендентна и да е валидна за всички хора без изключение, дори за тези, които тя премазва в тържеството на своето шествие. Необходимо е да се покаже, че тази истина е толкова ослепи­телна, че в крайна сметка тя се налага дори над онези, които не успяват да я оценят и са принуде­ни да си понесат последствията.

Изискването за съгласието на жертвата е харак­терно за съвременния тоталитаризъм, както и за някои религиозни или парарелигиозни форми на първобитния свят. Жертвите на човешки прино­шения винаги са представяни като привърженици на собственото си унищожение, изцяло убедени в неговата необходимост. Това е гледната точка на преследвачите, която съвременният неопри­митивизъм не е в състояние да критикува.

Тоталитарните идеологии унищожават вярата в безпристрастното и върховно правосъдие, чуждо на конфликтите на земния град. Режимите, тър­жествуващи над развалините на системно осми­ваната законност, вече не могат да се възполз­ват при нужда от нея. Те са унищожили ефектив­ната трансцендентност на закона по отноше­ние на индивидите, от които се състои реалното общество.

Когато тази трансцендентност престане да съ­ществува и вече не може да гарантира суверени­тета и приемствеността на съдебните инсти­туции, когато изчезне основанието, неуязвимо за конкуриращите се амбиции, за превратности­те на историята, за корупцията и посредстве­ността на народните избраници, тогава бива из­губено нещо основополагащо. Или вече няма обща истина, или за да се наложи такава, ще трябва да живеем с нея докрай и дори, ако е необходимо, да сме готови да ни убият заради нея. Трябва да се слеем с нея, да бъдем нейно въплъщение.

В тоталитарните системи управниците също се стремят към статута на въплъщението. Те пи­шат само непогрешими книги, произнасят един­ствено гениални слова. Към тях се отнасят като към жива истина, като към свещения цар. Това се нарича „култ към личността“.

Но когато кумирите са много и най-малкото не­съгласие между тях въздейства и компрометира истината, съществуваща само в привилегирова­ните си въплъщения. В конфликта между кумири­те свещеното се разделя и фрагментира; съот­ветно цялото общество рискува да се раздели и разчлени на части. Физическата победа на една фракция над съперниците ѝ не е достатъчна, за да възстанови единението на истинното.

Победените трябва свободно да признаят греш­ката си. Необходимо е изповядване на виновност­та, което да не изглежда изтръгнато чрез сила. От прокълнатите се изисква да благословят сто­варилото се върху тях проклятие. От тях не се иска да простят, най-вече не се иска прошката им, защото това би означавало, че преследване­то не е напълно непогрешимо. Иска се възторже­но да се присъединят към решението, което ги унищожава.

Именно това тримата приятели искат от Йов. Победените трябва да признаят, че са били в заблуждение и че са предатели. Смятали са се за невинни, но са били виновни, отцеубийци и кръ­восмесители още от самото начало. Успели са да измамят народа, накарали са го да ги привет­ства, въпреки че автентично не са въплъщавали истината.

Веднъж унищожена, институционалната транс­ценденция може да се възстанови само по нена­дежден и временен начин със средства, сходни с тези на първобитните общества. При тях също е липсвала постоянна трансценденция, но пора­ди противоположни причини: все още не са я по­родили. Съвременните тоталитарни общества окончателно са унищожили тази трансцендент­ност; първобитните общества не са успели да я създадат.

И в двата случая има само един изход – механи­змът на жертвения козел. Преди тоталитаризма модерните общества не са успели да елиминират жертвените козли, но са съумели да изтласкат най-злото насилие отвъд пределите си, както и да намалят насилието вътре в своите граници. Този скромен прогрес е напълно компрометиран в наши дни от нарастващата болестотворна сила на международните конфликти и силовото завръ­щане на жертвения процес – както в тероризма, така и в тоталитаризма.

Тримата приятели са били заинтересовани от ис­тината не повече, отколкото съветските проку­рори. Те са били там, за да убедят Йов публично да признае виновността си; не е било важно в какво, важно е било да е пред очите на всички. В крайна сметка са искали от клетника да признае, че е бил поразен от един непогрешим Бог, а не от погре­шими хора. Искали са от него да утвърди свеще­ния съюз на единодушното линчуване.

[1] Герои от едноименната комедия на Тит Макций Плавт. Б.пр.

Рене Жирар