Между свободата и свободията

Между свободата и свободията
  • Публикация:  classa***
  • Дата:  
    09.11.2024
  • Сподели:

Природата на човешкото е такава, че то се люшка от една крайност в друга, люшка се от Осанна! до Разпни го! Така Левски става непоносимо чист, а поп Кръстю непоносимо мръсен.

 

 

Всяка повтаряна лъжа става истина.

В. И. Ленин

 

Истината! Какво е това истина?

Пилат

 

 

„Всеки иска поправка на злото, но се варди от разправии“ – тази мисъл на поп Кръстя из Требника му, по-точно из един от текстовете му – „Хубавият Дикисан!“, е непреходна не само с улавянето на една извечна и всеобща характеристика на човешката психология, но е и ключ към разшифроване на автора ѝ; ключ, защото в нея е заложена и изконната нагласа на всяка творческа душевност:

 

В глупавия си ум, в младите години –
Когато не знаех на светът гидѝшът –
Без да има правото кой да ми обади,
Мислех: право всичко, що книгите пишат.

 

В случая това е душевността на поета, не защото поп Кръстю пише и стихове и цитираните изречения са всъщност началният куплет на първия му текст от требника – стихотворението „Предисловие“. Не всички думи, подредени в куплет и римувани съседно или през стих, са стихотворение и не всяко стихотворение е доказателство за поет и поезия. И не дали те са поезия е целта на цитирането им, а видимата и с просто око наивност, която едни наричат незрелост, други идеализъм. Само съхранилият детето в себе си може да напише попството го мислех за най-свято нещо – а аз прибавям и не само него; него той дава за нагледен пример, защото такава e и длъжността му; защото с каквото и да се е захванел, с каквото и да се захваща – поп Кръстю иска да го направи така, „както книгите пишат”. При такава поставеност той е обречен да влиза в конфликти, а рече ли да ги изложи на книга, в случая требника, той неволно ще продължи Софронието – с изповедността, простодушието, искреността, за да изохка накрая:

 

Там дето се надявах правда да царува;
Истина и милост дето да се срещат;
Там беззаконие видях да върлува
И най-големите кривди да се смещат.

 

Казах – да изохка. Но… да не се поправи. Защото, ако го перифразираме: всеки вижда ползите, до които води лъжата, но не всеки е готов да лъже.

В цитираното дотук стихотворение, като изповядва патилата и горчивините си, авторът към края му като че ли „узрява“:

 

Затуй всичко четене, що е черковно,
В съвестта ми място като не улавя,
Оставям го настрана като безосновно,
Здравият ми разум, за да не подавя.

Прочие, надделял ли е здравият разум у поп Кръстя?

 

Целият му житейски път доказва обратното; доказва, че и той, като всяка поетична душа, като всеки пилигрим на правдата, се самозаблуждава, че му се иска да е здравомислещ, но че не може; че единственото, което може, е само едно – да е мислещ. Идеализмът, който е засукал на младини, му остава за цял живот, а по-точно поп Кръстя е създаден такъв по Божие повеление, инак не би написал:

 

Комар, муха тънка,
На който се сеща –
Малко да подрънка,
Може да го свеща.

Пък на оногова,
Кой не ще да хвани,
Какво щат му сторят
Свирки и тъпани?

Или пък:

Светът е добро нещо за онез,
Които са от самосебе разбрани,
А, съветвай ти колкото можеш тез,
Кои са за зло родени –
място няма да хвани.

 

Едно сал не е разбрал поп Кръстя: че това що книгите пишат е невъзможният свят; че написаното в тях е следствие на трагичния копнеж на човешката душа светът да бъде управляван по Божиите закони, и трагичната равносметка накрая, че това е невъзможно; инак поне един държавник, поне един политик би се опитал да построи държавата на Платон, още повече че сред тях е имало поети и философи. Така че всичко писано отфилософи и поети ще се сбъдне не може да се сбъдне, още по-малко то може да се сбъдне, ако го сбъдват философи и поети; технологиите на властта са такива, че и какъвто идеалист да ги потреби, накрая валците ѝ изплюват все един и същ резултат: смачкания като пестил бивш човек. Този извечен конфликт на действащия, който не може да не прегази десетте Божии заповеди, и съзерцателя, който ги брани като свещени, но не може да ги приложи, защото не действа, е все насъщно единосъщият конфликт на доброто и злото, на дявола и бога, на мечтата и реалността, на духа и материята, на словото и делото. Точно тук, в тази огнена геена, малцина смеят да бръкнат приживе, защото тя е по-гореща от ада и от нея започва пътят към рая; в нея е заложен и „конфликтът” между съмишлениците поп Кръстю и Левски, комуто – о, ужас, какво светотатство, какво иконоборство! – той си позволява да дири кусури: „Кой и защо уби невинното младо момче в Лович (в Денчовата къща) и защо отиде там? Народ ли да събужда, или къща да обира и хора да убива? Всичките тези глупости докараха работата до там, според Евангелието: „имже мераго мерите возмерится вам“. И трябва да кажем, че поп Кръстю и Евангелието са правите, със същата мяра е отмерено, нищо че земният наместник на правилото за мярата в случая е турският съд: Левски е осъден тъкмо за това убийство, а не за създадените от него комитети.

Левски и поп Кръстю са съмишленици в идеалното на целта – политическото освобождение на българския народ, но не и в средствата за осъществяването ѝ, ако те нарушат това, що е „според Евангелието“; тук е тънкият ръб, по-тънък от конец, от люспа на лук; той е граничната черта, която ги събира и разделя; тя събира Левски с други хора, хора, които биха действали и действат, както той в Денчовата къща. И тъкмо сред тях би трябвало да търсим предателите му, защото там, където се сблъскват интересите, там битката е око за око, зъб за зъб; а там, където се сблъскват идеализмът и прагматизмът, се раждат конфликтите, самотността, изолацията, стръвта на грешниците да бъдат отстранени праведниците – изобличителите на греха.

Изобличител на греха поп Кръстю остава през целия си живот и в гражданските, и в черковните си дела, във всичко в що е намесен човекът, когото той не престава до сетнините си да напътва в благочестие: „Ние съглеждаме в нашите полицейски, че освен да крепят бюджета на полицията лично, за да не докарат изхвърлянето си из нея, и да изгубят несънуваните си готови заплати, и освен да навалят да поддържат частните си интереси по другим начином тайно, тия нищо друго не са взели във вниманието си, нито искат да знаят за улучшението на града ни“; „Но кого да повярваме за пръв и истински патриот, когато към която партия да се обърнем, все частния интерес виждаме отпреде им“; „Изгубени сме ще извикам, защото виждам, че Божието име се поменува у нас само тогава, когато имаме голяма нужда. Вярата се не изпълнява нито пет на сто и черквите ни се отварят само, защото няма как да бъдат затворени!“; „У нас никаква догма, никакъв обряд, никакво свещенодействие не се изпълнява, тъй както го иска религията. Нашите свещеници, с изключение на рядко някои (ако можем да направим такова изключение), извършват всичко машинално: без набожност, без точност, само да докачат парата, в което всичките им длъжности се съсредоточават“.

Ето очертанията на родината на бай Ганьо, ето тучната утроба, из която се ражда неумиращият български герой. В кое време става описаното – в миналото, сегашното, в бъдещото? Кое прави актуално, константно, вечно казаното – моралът; поп Кръстю е търсач на чего нет на свете, чего нетна свете по стиха на Балмонт; как се именува този търсач – Дон Кихот, или изрод без цел и покой, най-краткото и най-вярно определение за поета, написано от ръката на поета Гьоте. Така че няма как поп Кръстю да не бъде хвърлен на кучетата за осквернение и омерзение; хвърлен от ония, „които се гордеят с онова пред простите хора, което не са заслужили, а потулят това, което са извършили”; определил ги така точно и кратко, поп Кръстю ще им издаде и присъда, която от тогава та чак до днес ту ни влиза в работа, ту се правим, че не я виждаме: „Таквито глупави работи имаха и такъв край“ – т.е. делото за освобождение закономерно е провалено; нещо повече – то не може да не бъде провалено; тези, които с деянията си са нарушавали Божиите закони преди освобождението, като строители на нова България ще сътворят пак същото. А какво са Божиите закони, ако не всичко онова, което наричаме морал, творящото добро, солта на всяко дело, солта на земята… Щом в темелите му не е вградена поне стиска от нея, то не оцелява във времето. Само тогава „Свободията е по-лоша от неволията“ – т.е. българската свобода е по-лоша, отколкото под игото турско.

Тук не се наемам да проверя тази равносметка, но мога да проверя и потвърдя друга: след всяка българска промяна е по-зле, отколкото преди нея; всяка българска промяна не вижда нищо добро в предишното и започва от нула. Разчетена в хода на времето, конкретната мисъл на поп Кръстю за конкретното време се превръща в универсален ключ за българските работи, превръща се в метафора.

Природата на човешкото е такава, че то се люшка от една крайност в друга; люшка се от Осанна! до Разпни го! Така Левски става непоносимо чист, а поп Кръстю непоносимо мръсен; единият „селяните прости светец го зовяха”, другият е „този червяк мръсен, този низък роб”… За селяните прости разбирам, но защо е пак така и за учените учени?! Защо тази поляризация, характерна за езичеството на човечеството, за езичеството на народите, обективиращи щенията си във виденията на фолклора: песни и приказки, легенди и митове; защо този страх, да видим героичното в границите на човешкото; наистина ли и днес – в ХХI век дори – ние все на същото стъпало на заклинанията седим, дърпаме от наргилето сладкия опиум на руско-славянско-комунистическата сакралност, разтягаме рахат локума на идеологемите, сърбаме – шумно! – от кавето на единобожието, с мазни длани номинираме по челата за свещени все нови и нови крави; ненаситни на табута, така сме запушили цивилизационната околност, че тя отколе е екологически опасен обект със затихващи функции, който предстои да бъде, но все още не е ликвидиран? Произвежданата „от нази си” (израз на Левски) димна завеса ни пречи да видим очевидното, за да продължи отглеждането ни на стада, страха от индивида, от борбата на индивидите, в които чисто и мръсно, добро и зло, свято и грешно са в непрестанна борба и всеки нов опит е нов вид провал; и всеки провал е нов опит да се направи онова „всичко, което може в цветущо състояние да докара народа ни; което може да уголеми и подобри свободата ни и от което зависи благоденствието ни“, както пише черната душа, Юдата поп Кръстю в „Свободията е по-лоша от неволията“.

Има ли по-лесно от това да припишеш греховете си другиму и така да излезеш чист; не е ли този изконен механизъм на човешката психика причината и най-малкото общество, от двама души дори, да коментира и осъжда зад гърба им недостатъците на отсъстващите; сякаш от това съдниците стават по-чисти, а съдените – по-мръсни; ние ли не знаем какво е правдата и какво кривдата?!; знаем, но не искаме разправии и блатясваме до онзи миг, когато дори земята ще изпълни дълга ни: вместо нас ще изригне налице правото – откраднатите комитетски жълтици – не от съборетината на поп Кръстя, а от палата на поп Луканов (а дали не: Лукавов) Марин.

Няма давност за невинността.

Моралът ѝ се оказва вечен, а преходните сме ние.

 

 

 

Марин Георгиев

Станете почитател на Класа