Безпощадна дисекция на любовта
„Доверие“, режисьор и сценарист Даниеле Лукети, Италия, 2024 г.
Въведение
Връзката между киното и психоанализата датира още от тяхното създаване и оттогава до днес те си сътрудничат, за да осветлят различни аспекти на нашето съвремие. Програмата „Психоанализа и кино“ в рамките на юбилейното десето издание на фестивала „Синелибри“ селектира два филма – класиката на Хичкок „Ребека“ и италианската драма „Доверие“. Изборът и на двата филма не е случаен и поставя въпроса за скритата зад фасадата на успеха и социалното признание тъмна страна на емоционалните ни живот и взаимоотношения.
Сценарист и режисьор на филма е Даниеле Лукети, който адаптира едноименния роман на Доменико Старноне от 2019 г. Сътрудничеството между двамата датира от тридесет години и от филма „Училището“ (La Scuola, 1995), който представя съдбите на учениците в крайградска гимназия. Друг съвместен филм е „Връзки“ (Lacci, 2020), който обсъждахме в програмата „Психоанализа и кино“ през 2020 г. Поводът Лукети да адаптира новелата „Доверие“ е, че за пореден път се е припознал в роман на Старноне: „Той пише за всичко онова, което ме интересува, и за нещата, за които си задавам въпроси“ (Лукети, 2024).
Текстът, който следва по-долу, се опира на метода „Анализ на зрителското преживяване“ и отчита реакциите на публиката, породени от филма (Василев, 2019).
Доверието през преживяването на зрителя
Чувстваме се объркани още от самото началото на филма, той започва с изправения на перваза на прозореца Пиетро, който вижда внучките и дъщеря си на площадката пред сградата. Виждаме го да им дава знак да не казват на майка си, че са го видели.
Веднага след това осъзнаваме, че смъртта му е била само в съзнанието му – в следващия кадър той посреща децата с усмивка на уста и играе с тях. Питаме се кой е истинският Пиетро – готовият да сложи край на живота си или щастливият съпруг, баща и дядо?
С напредването на филма има много подобни моменти, включително и самият финал, в които ставаме свидетели на събития, за които впоследствие разбираме, че са плод на въображението му.
Първото подсказване за темата на филма е, когато дъщерята на Пиетро прави невъзможното баща ѝ да получи престижна правителствена награда. Тя е в зала заедно с президента, който изнася реч за важността на това да бъдем устойчиви в трудни моменти. Припомняме си, че на италиански confidenza означава доверие, но също така увереност и интимност, близост.
Моята теза е, че именно доверието, близостта и тяхната устойчивост във времето е темата и на отношенията между Пиетро и Тереза. Пиетро е любимият учител на Тереза, а тя е най-талантливата му ученичка. Взаимният интерес прераства в любовна връзак, която е поставена на изпитания. Част от тях са свързани с факта, че Тереза е изоставено дете и цял живот се страхува да не бъде изоставена. Също като Пиетро, чиято житейска история така и не научаваме, тя има проблем с доверието, затова му предлага всеки от тях да сподели на другия най-съкровенната си тайна. Пиетро се съгласява.
Макар и да не знаем каква е тайната му, от реакцията на шокираната Тереза и преследващия го оттук до края на живота му страх, че ако тя бъде споделена с трети човек, животът му ще бъде разрушен завинаги, разбираме, че е извършил нещо ужасно. Нищо от последващите лични постижения и професионално признание не смекчава ужаса на Пиетро и макар той да поддържа образа на успял съпруг, баща и професионалист, винаги е измъчван от страха, че ще бъде публично порицан и засрамен. Краят на филма отново ни обърква и ние се колебаем кое от това, което виждаме на екрана, е истина и кое фантазия на Пиетро – дали церемонията по награждаването му, или свитият в кашон, скрит в складовите помещения на двореца герой.
Пиетро със семейството му на церемонията по награждаването
Част от притегателната сила на филма е, че ние така и не узнаваме за какво става дума и продължаваме да се чудим какво е сторил, дълго след като сме излезли от киносалона.
Други въпроси, които си задаваме, са доколко е редна връзката на Пиетро с Тереза и защо споделените тайни подкопават доверието между тях вместо да ги сближат. С развитието на сценария и идентификацията с героите обаче усещаме нерастващо чувство за тежест, а музиката на Том Йорк от „Рейдиохед“ нагнетява тези преживявания.
Заключение
Финалът ни кара да разсъждаваме какво не е наред при героите. Припомняме си своя опит и знанието, че разликата между зрелите и незрелите взаимоотношения е в способността да се довериш на себе си и другия и да съхраниш увереността и надеждата, че можете да преодолеете трудностите. А това изисква поне единият в двойката да има капацитет да удържа страховете. Едно възможно обяснение защо Пиетро и Тереза не успяват е свързано с тревогата да покажеш истината за себе си отвъд публичния образ, която психоаналитичният опит често показва, че е придружена от ирационални опасения и чувство за срам (Фройд, 1914; Клайн, 1957). Способността да предприемеш този риск и да понесеш последствията е свързана с раздялата с нарцисизма и фантазиите за собствено могъщество и значимост, които обаче веднъж превъзмогнати позволяват на двойката да установи отношения на взаимозависимост и зряла любов.
Тереза и Пиетро не успяха. А ние ще можем ли?
Библиография
Василев, С. (2019). Огледало на въображението. Психоанализа на филмовото преживяване, изд. „Колибри“.
Фройд, З. (1914).Въведение в нарцисизма, в: Психология на несъзнаваното, изд. „Колибри“, 2014 г.
Клайн, М. (1957).Завист и благодарност, изд. „Колибри“, 2024 г.
Лукети, Д. (2024). „Филмът се ражда от срещата с добрия разказ, той може да е в книга или в живия живот.“, Артакция, 20 октомври 2024 г.
