Виктор Пелевин, Круть, Москва: „Эксмо“, 2024
Десет дена преди премиерата на новия роман на Виктор Пелевин, излизащ от 2013-а насетне ежегодно в края на лятото или началото на есента, живеещият в Германия журналист Дмитрий Губин публикува Ютюб коментар, наречен провокативно „рецензия на книгата“, заявявайки, че „даже не възнамерява да я чете“. Да излезеш преди всички с видео за неизлязла и очаквана книга – най-очакваната книга на руския книжен пазар – е христоматиен пример за кликбейт. Особено когато отказваш да я четеш.
Интервенцията на Губин, изпреварваща публикацията и рецензиите, има, от друга страна, своите основания и отвъд безмилостната вътрешновидова ютюбна конкуренция, доколкото проблематизира в крайна сметка цикличния континуум на едно ритуализирано ежегодно събитие в ситуация на перманентно и нормализирано извънредно положение.
На 3 октомври, датата, на която тази година се падна премиерата на тазгодишния Пелевин, излязоха, както обикновено, десетина рецензии, предварително подготвени за събитието. Макар че по-голямата част от отзивите за Жестока врътка са резервирани или негативни, съобщението е самото събитие, ако парафразираме Маклуън.
И все пак: критикът звезда Галина Юзефович мълчи. Миналата есен тя се изказа, макар и отрицателно, в деня на премиерата на миналогодишния роман, давайки на Пелевин като негова фенка доброжелателния съвет „да направи пауза от няколко години“. Пелевин, от своя страна, не само че не прави пауза, но и извежда цикличния континуум авторефлексивно в самото заглавие на новия си роман.
Първо за заглавието. В 33-годишната си кариера на романист, ако броим от дългата повест или къс роман Омон Ра, Пелевин за първи път избира заглавие, което, без да спада към типичните Виктор-Пелевинови каламбури, е трудно преводимо чисто езиково. Речниковите значения на думата круть включват напълно книжовните „стръмнина“, „нанагорнище“, „наклон“ и отглаголното „въртене“. Разговорно-просторечното „особена сила, строгост, суровост, жестокост“. Жаргонното „изключителни качества, превъзходство над останалите в някаква област“, „напрегната ситуация“.
В забърквания от Пелевин още в заглавието коктейл от значения определено не е за пренебрегване и младежко-сленговото „готино“, „яко“, „жестоко“. Още тук скептичните рецензенти поставят под въпрос първата свежест на заявената в заглавието „якост“ или даже „жестокост“ на продукта. „Жестоко или не жестоко?“, формулира критическия въпрос главният редактор на Кинопоиск и Яндекс Книги Игор Кириенков.
Наталия Ломикина, литературен наблюдател на руския Forbes, отговаря на Хамлетовото литературнокритическо питане еднозначно: „Съвсем не Жестоко“. Дори чисто фенският възторжено-трогателен отклик в Ютюб канала Кафка-юрт (вж. мястото във Вътрешна Монголия, където е написан Чапаев и Пустота), базиращ се на получен още „някъде през август“ рекламен екземпляр, задава каламбурно неволно не по-малко критическия за оценката на романа въпрос „Жестоко или Завъртащо се?“ (Круть или Верть?).
И накрая, но не последно място по критическа жестокост, литературният критик Анастасия Завозова няма да се задоволи да каже, че „Жестока врътка съвсем не е жесток“, но и ще сравни „късния“ Пелевин с „късната“ Бритни Спиърс. „Ние всички пазим още в душата си, разбира се, образа на милата, измитичка до поскърцване певица-ученичка и на безмерно талантливия писател, който взимаше на един дъх пет октави – от сарказма, предизвикващ скомина, до искрената, космическа нежност – но тези образи постепенно ги измества неумолимото настояще.“
Според ютюбъра Максим Сонин зад женската фигура в Жестока врътка се крие тандемът – героинята страда от раздвоение на личността – Юзефович-Завозова, което би обяснило връщането на комплимента с Бритни и само би затвърдило мълчанието на критика звезда. В сравнението между Спиърс и Пелевин, на свой ред, се крие или по-скоро е опаковано стандартното противопоставяне на „ранния“ и „късния“ Пелевин, възпроизведено в трудно съревнование със същия онзи безмерно талантлив сарказъм, предизвикващ скомина.
В самия роман трудно преводимата дума круть, предизвикваща рецензентите към каламбури, означава освен това: „националната идея на Добрата Държава“ (името на Русия от ІІІ век на екофундаменталистката GreenPower ера), нейния „голям наратив“; процесът на въртене на педали във „ветроколония“ (ретрофутуристичен ГУЛАГ, в който затворниците задвижват ветрогенератор с въртене на педали, вж. също по-долу); самият продукт, генериран от въртенето, ключов за националната идеология; „крипто-парсата“ (курсив в оригинала), която върхушката на Добрата Държава получава от „сенчестия майнинг“, нелегално осъществяван покрай идеологически високото и духовно възвишено „кракотворното“ задвижване на ветрогенераторите.
Спрях се тук на превода „жестока врътка“ преди всичко поради търсената изразено жаргонна оцветеност на заглавието – за първи път в роман на Пелевин – запазвайки същевременно концептуално-сюжетната идея за въртеливо движение. Още в пародийния дисклеймър, станал традиционен за произведенията от вселената на TranshumanismInc., Пелевин използва думата „цикъл“ – също форма на въртеливо движение – в жанровия смисъл на термина, маркирайки превръщането на трилогията в цикъл произведения с възможни следващи части. (Още една индикация, че пауза в цикличния континуум на ежегодните романи не се предвижда.)
В сравнение с Третия Рим от Пътешествие до Елевсина (2023) – предходния роман от цикъла – Жестока врътка разказва за едно по-нататъшно продънване на руското настояще в архаиката: „Мезозоят чука на вратата ни“. При цялото ми желание да последвам Пелевин в неговата мезозойско-динозавърска метафора, сочеща в посока новата степен на пропадане на руския мир в архаиката, за жалост, не успявам чисто литературно да го направя.
Пътешествие до Елевсина удържаше в метафората на Третия Рим крехко равновесие между концептуализирането на настоящата неоимперска фаза на путинизма, от една страна, и свежо фриволната постмодернистка игра, от друга, например с плазмени мечове от Междузвездни войни в ръцете на римски гладиатор.
Това равновесие, доста крехко още в предходния роман, в Жестока врътка се разпада. Тематизирането на пуснатото от военния путинизъм от каишка радикално зло във фигурата на мезозойски тиранозавър ми идва вече в повече. Рационално го приемам, но интуитивно литературно не успявам да го почувствам.
Убедително именно като литературна фигура ми се струва представянето в Жестока врътка на случая Пригожин като „практически гражданска война в криминална среда“. С важното в своята експлицитност допълнение: „И в нея загиват не само криминалните лидери“. Тук можем да си представим като парченца от пъзела на голямата война както месните щурмове, така и екипажа на сваления бизнес джет (двама пилоти и една стюардеса).
Епизодите в ретрофутуристичната сибирска „ветроколония“ ми доставиха чисто читателско чувство на удоволствие на езиково, фигуративно и концептуално равнище, виртуозно избягвайки разпада между нивата, който иначе се случва за моето усещане в „динозавърската“ сюжетна линия.
Не бях преживявал нещо толкова плътно като езикова фактура от един далечен прочит на пиесата на Сорокин Шчи някъде в края на 90-те, вече почти мезозойски далечни. Неудържимо смешно и страшно е представянето на Пригожинския метеж като сблъсък между криминални авторитети, зад който прозира „крипто-парсата“, извличана от „сенчестия майнинг“, свързан с всеобхватната милитаризация на руското общество. Според Владимир Пастухов, тази криптопарса храни в момента, социологически погледнато, някъде към 20–30 милиона руснаци, облагодетелстващи се под една или друга форма от войната.
Другото голямо завръщане в Жестока врътка към върховия Пелевин на абсолютното въображение, приложено към историята на настоящето, е криминално-затворническото развитие на мотива на „ветрогенезиса“, набелязан още в KGBT+ (2022), втория роман от цикъла на TranshumanismInc. Припомням накратко: „Нашите климатични учени съобщиха за епохално откритие – че всички главни световни ветрове тъй или иначе се зараждат над необятния простор на Сибир. […] на работещите на вятърна енергия страни бе предложено отсега нататък да купуват от Добрата Държава вятърни квоти“.
В Пътешествие до Елевсина, третия роман от цикъла (очакваше се той във формàта на трилогия да бъде заключителен), на ветрогенезиса е посветен отделен вмъкнат „трактат“, оформен като „рецензия“. В рецензираната книга на Павел Лукин – анаграма на Иван Илин и Александър Дугин, философите на късния путинизъм – ветрогенезисът е въздигнат в геополитическа доктрина. На въздействието на книгата на Лукин върху един „бъдещ вожд на човечеството“ се приписва приемането от негова страна на „съдбоносни решения без никакви колебания“.
Представянето на финалната фаза на късния путинизъм като вземането на съдбоносни решения въз основа на една геополитика на „ветрогенезиса“, въздигнат в национална идея и голям наратив, е именно това приложение на абсолютното въображение към историята на настоящето, което е запазена марка на Пелевин от Отшелника и Шестопръстия, Кристалният свят и Животът на насекомите насетне.
В Жестока врътка ветрогенезисът е сюжетно разгърнат в един ретроантиутопичен ГУЛАГ, в който затворници задвижват ветрогенератори с въртене на педали. „Ветроколония (зона, кошара, въртилник, велодром) – пенитенциарно заведение на Добрата Държава, където се осъществява превъзпитанието на работещите на ветрокулите правонарушители в съответствие с духовната доктрина на ветрогенезиса и Яката Врътка.“ (Болд, подчертаване, курсив в оригинала)
Националната идеология на късния путинизъм се произвежда от „колективното въртене на педали“ в наказателни колонии. „Затворниците по много часове на ден въртят педали върху специални мултитандемни рамки, приличащи на редици съединени едни с други велосипеди без кормило (на негово място към рамката е заварена т.нар. „кръстачка на духа“, осигуряваща опора за ръцете по време на процедурата).“ Самата врътка е дефинирана като „духовно-спортен изкупителен акт, метафизическото значение на който не може да бъде схванато от разсъдъка и логиката“. Умом Россию не понять – във високодуховната врътка може само да се вярва…
Ветроколонията в Жестока врътка, конципирана и конструирана в съгласие с една футуристично ъпгрейтната неоевразийска доктрина на Илин-Дугин, напомня на фантасмагоричната наказателна инсталация от повестта Македонската критика на френската мисъл (2003), където постсъветски преосмисленият жаргон на френския постструктурализъм е впрегнат в осъществяването на сложни концептуално-капиталови трансфери на „човеконефт“.
Пет години по-късно Пелевиновият жесток каламбур ще бъде буквализиращо и афирмативно апроприиран от вицепремиер на Руската федерация (и КГБ-колега по време на Стария режим на Първото лице), който ще заяви на тържествено мероприятие, че „хората са втората нефт“. Само можем да гадаем какво точно ще апроприира в близките години путинската държава от футуристичната nonplusultra архаика на Жестока врътка.
Ето откъс от пространния разяснителен инструктаж на абсолютното Зло във фигурата на тиранозавър, фиксиращ основните насоки на свършената и имащата да се върши работа с архаиката в епохата на късния путинизъм. „Въртенето подхожда най-добре от всичко друго за проявяването на нашата древна сила. Но ще свърши работа всяко циклично действие подобно на смяната на сезоните, обикалянето на градската стена на колесница, въртенето на спътник около планета или на планета около звезда… Даже ежеседмичното промиване на мозъците на населението става за целта. Трябва да се започне с нещо малко. Така никой няма да забележи нищо. А после ще е късно.“ Радикалното Зло като банални малки врътки за преди и след войната. Обяснено за деца от тиранозавъра на руския мир.
Както в сравнение с KGBT+, така и с Пътешествие до Елевсина присъствието на голямата война в Жестока врътка е наистина оскъдно. Пасажите се броят на пръстите на едната ръка. Посочването им е единствено въпрос на коректност. Първите два са в „Пролога“ и спадат по-скоро към сюжета на Пътешествие до Елевсина: „Художниците трябва да прекарват повече време във воюващите провинции“; „това са загиналите във войните легионери – много са, твърде много и стават все повече, защото загиват в същия този момент“.
Третият пасаж, който вече изцяло спада към света на Жестока врътка, езиково прозрачно препраща към феномена „чуждестранен агент“, станал емблематичен за начина, по който режимът преследва свободата на словото след началото на войната. „Тройка експерти филолози от НКВД можеше да обяви всеки жител на страната за „вражески агент“ и да го заточи в Сибир.“
„Тройките“ на НКВД са трибунали, създадени по време на Сталинския Голям терор. „Експертите филолози“, от своя страна, са вече от къснопутинската епоха и функцията им е фабрикуването на „лингвистични експертизи“, въз основа на които хора получават ефективни многогодишни присъди, излежавани в сибирски наказателни колонии. Темата е повече от рискована лично за Пелевин, доколкото обявяването за „вражески агент“ – т.е. признаването за „чуждестранен агент“ – се използва и за налагане на забрани за публикуване и разпространение на литературни произведения на територията на Руската федерация.
***
Нека след този бегъл прочит на новия роман на Пелевин, проблематизиращ стриктния отказ от четенето му, се върнем към тезата на емигранта и „чуждестранен агент“ Дмитрий Губин, отказал да чете Жестока врътка. Отказът му е важен за разбирането на феномена Пелевин в епохата на специална военна операция, а тезата е пределно ясна и еднозначна: „Тече война и Пелевин би трябвало или да замине, или да замълчи“. Пелевин е единственият от светата троица на съвременната руска литература – оксиморонно единосъщ със Сорокин и в неравна нелюбовна двойка с Акунин – неизказал се публично срещу руската пълномащабна война срещу Украйна и ненапуснал Русия.
Последната публична изява на Пелевин е през 2001-ва в Токио. Предполага се, че от 2019 г. той пребивава постоянно в Тайланд. Апелът „заминаване или замълчаване“ се отнася, разбира се, не до физическото му местоположение, а до акта на публично разграничаване от действията на руската държава.
Пелевин е също така и единственият от тримата, който не е признат от Руската федерация за „чуждестранен агент“. Можем само да гадаем защо (все още) не е. Вероятно режимът го устройва медийното му мълчание. Постулираната алтернатива „заминаване или замълчаване“ в случая на Пелевин би трябвало да се постави в контекста на липсата на каквито и да било публични изказвания от негова страна след 2010-а. Последното му интервю е от 24.06.2010 г. пред сп. Сноб.
Пелевин е замълчал – въпреки че причината за това не е била политическа – четири години преди анексията на Крим и началото на дотук десетгодишната война на Русия срещу Украйна. Една година след оттеглянето му от всяка публичност излиза романът S.N.U.F.F. (2011), разглеждан ретроспективно като пророчество за голямата война.
Изискваното от Губин „замълчаване“ се отнася именно до литературните произведения на Пелевин, на които е отказана способността – която някога са притежавали във висша степен – да пишат актуалната история на настоящето на къснопутинската ера. Досега Пелевин бе подканван да вземе пауза по естетически причини. На 24 септември 2024 година Дмитрий Губин го призова да замълчи по морално-политически.
Публицистът твърди, че в последните два романа – KGBT+ и Пътешествие до Елевсина – е „изчезнала политическата острота“, „мистиката на политическата ебавка“. Пелевин, смята той, е „направил своя избор, решил е да остане във воюваща страна, където вече няма никаква свобода, но да съхрани при все това мъничко свобода за себе си – и при все това да остане на свобода“.
Двата посочени от Губин романа излизат след 24 февруари 2022 година. Очевидно е, че ако не беше пълномащабната война, изчезването – всъщност по-скоро сурдинирането и изместването – на политическата острота и ебавка не би излязло публицистично на преден план. И, което е по-важно: не би дало повод за повдигане на „морален казус“ (ако актовете на културата на отмяната ги наричат така).
Факт е, че след 24 февруари близо петнайсетгодишната медийна аскеза на Пелевин се сблъска челно с извънредното положение на голямата война. И стана обект на публицистична отмяна от страна на същия този medium, на който той от години е отказал познавателния и етически статут на съобщение. Отразяването на Жестока врътка в местните руски медии, от своя страна, покрива целия спектър от блокирани на територията на Руската федерация сайтове – до издания в окупираните територии. Само два примера.
Говорит НеМосква (блокиран от Роскомнадзор на 8.03.2024 г.): „Настроението е бодро, но недоумяващо, доколкото с всяко следващо произведение култовият автор звучи все по-странно. […] В Жестока врътка множество намеци с различна степен на пристойност относно новинарския дневен ред и неговите действащи лица се сливат с диктувана с менторски тон инструкция за възприемане на реалността, която, както е добре известно от всеки друг текст на Виктор Олегович, не съществува“.
Крыминформ (правителственият сайт на международно непризнатата „Република Крим“): „Авторът отново насочва читателите към въпроси, които преди това никой не се е осмелявал да огласи“.
Стилистичните разлики между двата анонса красноречиво говорят сами за себе си и отчетливо картографират една вътрешноруска публика на Пелевин, в която урбанната и (потенциално) опозиционна част от читателите е по-скоро критична и очакваща нещо друго – или нещо повече – от автора.
Докато провинциално националистическата и по подразбиране пропутинска публика го гледа отдолу нагоре като големия руски автор, без да е наясно в какво всъщност се състои „осмеляването“ на Пелевин, което все пак смътно усеща. Или най-малкото смята за политически и естетически правилно реторично да изтъкне, имплицирайки по този начин, че Пелевин е на „наша“ страна. (Нещо като постсъветска литературна Алла Пугачова – тя самата обаче вече не е на тяхна страна.)
Връщайки се към Дмитрий Губин (разположен в радикално критичния емигрантски сектор) и неговия изходен отказ от четене, не можем да му откажем последователност: „Така че Пелевин умря. Или поне умря предишната му фертилна способност веднъж годишно да създава нов политически памфлет под формата на литература – или да създава веднъж годишно нов роман под формата на политически памфлет“.
Аскетичният трикстер, от своя страна, запазващ мълчание в дългогодишния си дзен-будистки ритрийт, предшестващ началото на десетгодишната война, също не отстъпва в иманентната си херметична последователност: и по време на голямата война той няма да прибегне до публицистична пряка реч.
При третия му роман след началото на голямата война вече би трябвало да е ясно, че Пелевин смята да продължи с фикционалната непряка реч и по време на проточващото се перманентно извънредно положение. В ситуация на де факто функционираща в Русия цензура (незаконна съгласно действащата Конституция на Руската федерация) той продължава да настоява (под формата на пародиен дисклеймър), че литературата „не се явява негова пряка реч“.
Ако в далечната есен на 2022-ра, когато войната наскоро бе навършила половин година, пародийният дисклеймър в KGBT+ звучеше все още като постмодернистка игра в рамките на антиутопичен жанров формат със саркастично-игрова референция към „екстралингвистичната действителност“, в Жестока врътка от него лъха вече на някакъв дистопичен „критически реализъм“ с леденящи нотки на реална загриженост за едно все по-неясно бъдеще на един от двамата живи класици на руската литература, разчитащ на стохилядни тиражи в Русия.
Към момента на писането на този текст Пелевин не е признат за „чуждестранен агент“. Което само по себе си все още успява да е „жестока врътка“.
