(виалози)
Човек, вървейки си по улицата хайно или нехайно, без да ще, все подочува нещичко – било откъслечна реплика, било отронена фраза, друг път цял разговор. И въз основа на дочутото тръгва да си фантазира за този (или тази) отсреща, а понякога извежда логически заключения, които може и да не са обосновани социологически, но пък обществено-психологически са оправдани отвсякъде. Тези словесни улични отломки, които бихме могли да наречем с думата-монстър (латински + древногръцки) „vialogues” („виалози“, по подобие на монолози, диалози и т.н.), казват много за нас самите, стига да сме настроени да им се вслушаме. Да им се вслушаме и да ги тълкуваме. Ето някои от тях, на които попаднах тия дни, извикали у мен неизгладимо впечатление:
1) Жената от „Сан Стефано“
Възрастна жена – видимо психически неуравновесена, крачи по „Сан Стефано“ близо до сградата на БНТ, размахва тефтер и на висок глас произнася:
– Мен вече от никого и от нищо не ме е страх, аз вече знам коя съм. Никой повече не може да ме уплаши, никой няма да ме победи!…
Струва ми се, че тази жена е уцелила в десетката проблема на българите и – поне за себе си, го е разрешила перфектно. Иван Вазов, този най-чувствителен сеизмограф на народните вълнения, е задал със словата на чорбаджи Марко: „Лудите, лудите, те да са живи“, онази нашенска изконна вяра, че ако нещо не може да стане по нормалния начин, значи ще стане по ненормалния. Тоест, ако тия с акъла си не схващат кое що, ще го схванат ония, дето са го изгубили. Жената от „Сан Стефано“ знае коя е, затова от нищо не я е страх; докато ние, българите, и днес продължаваме много-много да не знаем кои сме и затова се лутаме като купени кози (както казваше баща ми за някой овъртоглавил се), чудейки се накъде да свърнем накъм дома. Че ни влече на Запад, това е ясно, тъй като никой от нас не е запрашил към Северната московитско-монголска империя да се спасява от връхлетялата го чума на джендър-идеологията, колкото и от Кремъл гостоприемно да привиква „обезправените“. Търсим си фортуната по европейските ширини – Испания, Великобритания, Германия, Австрия, Италия, Франция, не из сибирските тундри и белоруските мочурища. В същото време обаче ни тегли тъкмо накъм руските опорки, които ни убеждават, че цивилизацията била под заплаха, че развалата висяла като Дамоклев меч над главите ни и само чака да се разсеем, за да се стовари с все сила върху ни. По мерак оксиденталисти, по манталитет ориенталисти – ни с едните се връзваме, ни с другите. Жадно посягаме с жадни шепи към пълните европейски фондове, но в същото време гласуваме путински (лъже)закони срещу ЛГБТ+ пропагандата – где ни чукаш, где се пукаме. И поради това все се озъртаме и се чудим и маем правилно ли действаме, дали не газим лука и не настъпваме ли мотиката. Оттук политическата ни криза, защото и политиците ни – и те като нас: хем ги влече източната деспотия и блажна корупция, хем ги е бъзе от западната демокрация и стриктни правила. За разлика от жената от „Сан Стефано“, ние продължаваме да не знаем кои сме и затова ни е страх от всичко.
А най-много сякаш ни е страх от самите себе си…
2) Старецът от градинката пред Народния
Слънчево е, един от прекрасните дни през октомври. В градинката пред Народния щъкат „хиляди – маса – народ“, ролери и тротинетки бръмчат, млади майки подхващат първите стъпки на децата си, шахматистите в горната част местят стръвно фигурите, до тях кибици, по пейките насядали младежи и старци. На един от тия старци звънва телефонът и покрай много оплаквания, които се изсипват от устата му, чувам и едно за ВиК: ремонт щели да му правят, ама безбожни пари искат. И се ядосва старецът:
– Ами то това и през турското робство го нямаше – замисля се малко и допълва, – че и през руското го нямаше…
Две неща, мисля си, могат да се извлекат от тези думи на възрастния господин – едното положително, другото отрицателно. Отрицателното е, че продължаваме да мислим себе си в категориите на робството: ние сме жертви на историята, която не ни глади с перце, ами ни наритва както атове наритват магаре. Някак си много си падаме да сме „робове“. Съвсем обратното, прочее, на Гаврил Хлътев, иженарицаем Георги Бенковски, провикнал се: „Ставайте робове! Аз не щъ ярем!“ (пак прибягваме до дядо Вазов, ама що да сторим, като ни е уловил той душичката). Съвсем напротив дори: преди време се вдигна шум до Босфора как и защо не наричаме властта на турския султан над раята българска „робство“, как така си позволяват някои да изкривяват „историческата правда“. Но срещу историческата се възправя друга, литературна, отново взета от Патриарха, да се свети името му. В романа „Под игото“ второто изречение гласи следното, цитирам дословно: „Господарската трапеза беше сложена, както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на барата, който като лястовичка пееше, деня и нощя, и между високите бухлати чемшири, що се тъмнееха край зида, зиме и лете все зелени“… Ха да видим сега чорбаджи Марко роб ли е или господар, след като трапезата му е „господарска“? Ех, не четат българските „робове“, не четат… Фасулковци, както е рекъл, рекъл и отсекъл друг класик, Пенчо Славейков, щото сме били прости като зелен фасул. Ала има и положително в тая дочута реплика: увряла е главата на тоя мил чиляк в напреднала възраст, както е време да уврат и нашите, че онова, което се наричаше социализъм в България, си беше чиста проба чуждо владичество, руско, което опоскваше родината като завладяна земя. От Русия – било съветска, било имперска, българите хаир не сме видели грам, така че е свръх наложително да спрем с крепостническите „челобития“ в посока червената кремълска звезда. Да сложим край на руските „робове“, нека бъдем българи-европейци…
Наистина, стига вече земята на Ботев и Левски е порусначена робска земя…
3) Албанецът от „Мечките“
„Мечките“, кварталната ни кръчма. Гълчава до небето, себе си едва чуваш. Тук съм с приятели, допринасяме и ние (мераклийската) за шумотевицата. Но не колкото компанията на масата до нас – шестима човека, една жена и петима мъже, най-възрастният със слухов апарат. Мъжът е от Албания, българин. Ще си тръгва, събрали са се на изпроводяк. По едно време жената протяга към него платнена торбичка:
– Това е за спомен от България, да се сещаш за нас там, в Албания.
Мъжът вади сувенирите: иконка, флаконче розово масло, фотоалбум с български забележителности. Торбичката е извезана с български шевици – етното като белег за гостоприемство. Някои наши интелектуалстващи сънародници многозначително биха повдигнали вежди, но факта трябва да го приемем – за мнозинството българи родното не е тук и сега, родното е тук и някога. Един мой състудент, подигравчийската настроен, ги измисляше такива: „Колчо на Ненка думаше – Ненке ле, Ненке, млада невесто“, и със сарказъм обясняваше – ей, много съвременно, няма що!… Не го знам днес как би реагирал на тая битово-фолклорна инвазия, щото се запиля нейде по Америката, но че щеше да изригва срещу телевизиите – в това съм сто на сто сигурен: виждаме как като придойде някой голям празник – Коледа, Гергьовден, Водици (Йордановден), ще си счупят нозе и кръст репортерки и оператори да ни показват народни носии, народни ястия и народни обичаи. Българите сякаш се възприемаме и четем повече през калпаците и опинците, не през съвременните ни автори на художествени произведения – писатели, поети, художници, композитори… Затова е трудно да се преразказва на днешен език класиката: на Руси Чанев не спират да му ядат краката за „Под игото“, а какво би станало, ако се опитаме да пригодим към съвременен език „Бай Ганю“ например? А като споменах бай Ганю, нека припомня сакралния му въпрос към Константин Иречек: „А бе, бай Иречек, я ми кажи твоя милост леберал ли си, консерватор ли си?“, че и да му отговоря: ние, българите, сме си баш бая консерва, ама отвсякъде и во веки. Хич не ни блазни да сме модернисти, не го бараме баш тоя гечинмек. Каква например беше почудата ми, когато уредникът на музея на фамилията Славейкови в Трявна отвърна на възхитата ми от Пенчо: „Аз предпочитам Вазов“. Не е само Вазов: пред Гео Милев, Кирил Кръстев, Чавдар Мутафов избираме Тодор Влайков, Петко Ю. Тодоров, Рачо Стоянов… Ироничният постмодернизъм от края на ХХ век ни влудява, с мерак обаче припяваме патетичния патриотизъм на XIX-и (чуй, брате, Слави Трифонов!). И друскаме ли, друскаме хора пред Народния сякаш да му докажем, че не неговото (елинско) изкуство е най-народно и българско, а нашето, пайдушкото. Натриваме му носа, демек…
А всъщност собствения си нос натриваме, до посиняване го натриваме…
