„Изгубено царство“ от харвардския историк от украински произход Серхий Плохий излиза през 2017 г. – пет години преди нахлуването на Русия в Украйна. Публикуваме фрагмент от книгата, преводът на български е на Невяна Андреева, изданието е на „Прозорец“

Спокойно, задълбочено, но и увлекателно авторът разказва историята на руския национализъм в неговата пресечна точка с руския империализъм. Изследването обхваща период от 600 години: от възникването на независимата Московска държава върху руините на монголската Златна орда, през пресътворяването на руската национална идентичност след краха на Съветския съюз до агресията в Донбас и Луганск, за да завърши с анексията на Крим.

Плохий се интересува от процесите, които формират руското национално самосъзнание и от неговото отражение върху историческото развитие на Украйна. Запознава читателя с руския имперски наратив за единна и неделима руска държава и нация, стъпил върху основополагащия мит за „изгубеното царство“ – някогашните „руски“ земи на древната Киевска Рус. Мит, който обосновава нуждата от тяхното „възсъединяване“. Разказва и за зараждането на украинско национално самосъзнание, което се бори за правото на собствена история и национална идентичност, отделни от тези на Русия.

„Изгубено царство“ поставя на фокус както дълбинните причини за днешната руска империалистическа война, така и въпроса „Що е Украйна?“.

„Изгубено царство“, Серхий Плохий, превод Невяна Андреева, художник Виктор Паунов, издателство „Прозорец“, 2024 г.

Глава ХІХ

Руският свят

На 31 декември 1999 г. тежко болният Борис Елцин внезапно обявява в своето новогодишно телевизионно обръщение, че се оттегля от поста президент на Руската федерация. И изявлението му, и последвалата го телевизионна емисия не оставят никакво съмнение кого той желае да види като свой приемник: непосредствено след неочакваното съобщение на Елцин, към гражданите се обръща четиресет и осем годишният министър-председател Владимир Путин.

По време на първото си новогодишно обръщение Путин е по-скоро неизвестна величина. Влязъл е във висшата политика едва няколко месеца преди това, през лятото на 1999 г., когато Елцин неочаквано го назначава за министър-председател. На този пост той отговаря за икономическия ръст на страната и се занимава с текущите задачи на управлението ѝ. Преди това, в периода 1998–1999 г., Путин оглавява Федералната служба за сигурност (ФСБ[1]) – наследницата на КГБ в постсъветска Русия, а още по-преди служи в разузнаването. Той е избран от близкото обкръжение на Елцин като противовес на неговите критици, които искат да го изместят от президентския пост на предстоящите избори. Един от претендентите е кметът на Москва Юрий Лужков, който активно разиграва руската националистическа карта срещу Елцин, представяйки се за защитник на руснаците зад граница по време на многобройните си и широко рекламирани визити в украинския Севастопол, в чието пристанище се помещава базата на руската флота. Там Лужков финансира редица социални и културни проекти и открива филиал на Московския университет.
Друг претендент, Евгений Примаков, назначен за премиер в правителството на Елцин след финансовата криза в Русия от 1998 г., се обявява за реинтеграция на постсъветското пространство под политическия контрол на Русия. Докато заема постовете началник на руското външно разузнаване, а впоследствие министър на външните работи (1996–1998), Примаков отклонява руската външна политика от нейната прозападна ориентация, смятайки, че подсиленият статус на Русия в „близка чужбина“ – така в Москва наричат бившите съветски републики – е необходимо условие за нейното възраждане като велика държава. Путин от своя страна е изстрелян по бързата процедура в конкуренцията за президентския пост от група близки до Елцин олигарси, които са дружелюбно настроени към Запада. Подобно на поддръжника на Путин, мултимилиардера Борис Березовски, те смятат, че предложеният от Примаков проект за реинтеграция е прекалено скъп и е в противоречие с икономическите интереси на Русия.

Елцин изиграва роля в създаването на руската държава, но руската нация все още е в процес на формиране. Сега е ред на приемниците му да определят нейния характер и да установят границите ѝ. В своето изненадващо изявление в навечерието на 2000 г. Елцин се обръща към хората, наричайки ги росияни, като има предвид всички, които съставляват гражданската руска нация. В словото си след него наследникът му Владимир Путин се обръща към зрителите, наричайки ги не само росияни, но и съотечественици. Не е съвсем ясно дали обръщението се отнася само до гражданите на Руската федерация, или включва и руснаците, както и рускоговорещите зад граница.

Защитата на правата на руснаците и рускоговорещите в Балтика и в страните от Общността на независимите държави се превръща в парлив проблем за руската политика, а освен това и в обединителна кауза за националистите и консерваторите, излезли срещу Елцин и правителството му през есента на 1993 г. След като в онези дни Елцин нарежда на армията да щурмува сградата на руския парламент, завзета от лидери на опозицията, и впоследствие ги арестува, той използва новогодишното си обръщение по случай настъпващата 1994 г., за да подчертае, че правителството му не е изоставило руснаците в „близка чужбина“. Елцин ги нарича съотечественици – хора, които имат обща татковина. Но какво да се прави с тях – това не е ясно. Отначало правителството на Елцин настоява на двойно гражданство за „съотечествениците“, но на това се противопоставят новите независими държави, включително и Украйна, която не признава двойното гражданство.

Тогава Елцин и съветниците му издигат идеята за гражданство на ОНД – идея, предложена още през 1991 г., но отхвърлена от Украйна. Въпросният модел трябва да съчетае конституционно гражданство в Руската федерация с гражданство, предоставено на етническа и културна основа за руснаците и рускоговорещите зад граница. И отново тази идея е отхвърлена от постсъветските републики с изключение на Беларус, която изявява готовност да тръгне в тази посока. През 1997 г. Елцин и новият лидер на Беларус Александър Лукашенко подписват договор за образуване на съюзна държава, предвиждаща общо руско-беларуско гражданство. Към този момент Беларус вече е върнала националното си знаме от съветската епоха и е въвела руския като официален език. Макар и де не се е отказала изцяло от своя национален проект, Беларус възнамерява да смали мащаба му. Руско-беларуският съюз се превръща в още едно препятствие пред гражданския модел за руска нация.

Този съюз обаче така и не се развива в пълноценна реалност с общи държавни структури или гражданство. Преговорите около съюза имат по-скоро за цел да уталожат постсъветската носталгия у значителна част от руското общество, което все още е в шок от загубата на една по-значима държава и идентичност. В крайна сметка ръководството в Русия се отказва от създаване на единна „руска“ държава, базирана на идеята за източнославянско единство. Както и съюзът на Горбачов от 1991 г., такъв конструкт би бил непълен без Украйна. А Украйна е поела в посока, противоположна на тази, която е избрало новото правителство в Минск. През 1997 г., по времето, когато Елцин и Лукашенко подписват договора за съюз, украинците обсъждат с Русия междуправителствено споразумение, което трябва да сложи юридически край на продължителния политически развод помежду им. Съгласно споразумението, Русия получава под аренда военноморската база в Севастопол, в замяна на което трябва да признае украинските граници и да се въздържа от подкрепа на проруски сепаратисти в Крим. Така идеята за източнославянски съюз загубва един от главните си опорни стълбове.

Лидерите на Русия не се отказват обаче от идеята за формиране на нова руска национална идентичност, стъпила върху политическата основа на Руската федерация. Макар и трудна, задачата не е невъзможна. Според допитване от 1997 г., в което респондентите могат да изразят повече от едно предпочитание, 85% от гражданите на Руската федерация асоциират себе си с етническата руска нация, 71% клонят към идеята за гражданска нация, а 54% са все още тясно свързани с представата за съветския народ. През 1996 г. Елцин отново се обръща към представители на руската интелигенция, призовавайки ги да помогнат в разработването на нова руска национална идея. Мнозинството от тях предлагат в основата ѝ да залегне държавността. Появяват се обаче и други идеи. Съживената Комунистическа партия [на Руската федерация], чиято популярност представлява главната политическа заплаха за режима, се опитва да запази жива всесъюзната идентичност на руснаците, подсилена от връзката ѝ с източнославянското единство и с православната религия. Радикалните националисти се обявяват за етнически чиста руска нация, изключваща граждани от други националности. По-умерените националисти пък настояват за стъпила върху културата източнославянска идентичност, способна да обхване етническите руснаци и рускоговорещите извън границите на Руската федерация.

През 1996 г. историкът демограф Владимир Кабузан публикува изследване за руските и рускоезичните общини извън пределите на Русия. В своята нова въображаема карта на Русия като етно-културна даденост той включва Източна и Южна Украйна, Северен Казахстан, а също части от Естония и Латвия. Според Кабузан тези територии трябва да бъдат или принадлежащи към Русия, или автономни единици със специални езикови и културни права в съответните им постсъветски държави. Освен това той предлага по възможност да се отделят от Русия териториите с предимно неруско население. Такова виждане предполага не само да бъде пусната Чечения да си отиде – то предвижда формиране на руска национална държава върху културна основа. Моделът за руска национално-държавна идентичност, базиран върху културата, вдъхновява много опоненти на правителството, макар че твърде малко от тях са готови да се разделят с която и да е част от територията на Руската федерация. Те искат разширяване – ако не на земите ѝ, то на нейните извънтериториални пълномощия по отношение на хората, които те смятат за част от своя собствен народ.

Владимир Путин спечелва президентските избори през март 2000 г. и встъпва в длъжност през май същата година. Конкурентите му са очаквали избори през юни, но внезапната оставка на Елцин, придвижила датата на изборите напред, ги заварва неподготвени. Първият сигнал за това, че на изборите е победил човекът на Елцин, но не непременно продължителят на неговите идеи, идва през декември 2000 г., когато Путин дава съгласието си да бъдат върнати мелодията и преработеният текст на някогашния съветски химн като нов символ на Русия. По време на управлението на Елцин за национален химн служи мелодията на „Патриотична песен“, чийто автор е композиторът от ХIX век Михаил Глинка, но руските политически и културни елити не могат да се споразумеят относно текста – знак за проблемите в търсенето на нова идентичност за Русия. Въпреки публично огласените предпочитания на Елцин Путин решава главоблъсканицата, връщайки се към съветския химн.

Осемдесет и шест годишният поет Сергей Михалков, съавтор на химна от 1943 г., получава предложение да съчини нов текст. Това далеч не е първата промяна: текстът е преработен веднъж при Хрушчов през 1956 г. и после при Брежнев през 1977 г. Там, където първоначално се споменават Ленин и Сталин, а по-късно – Ленин, партията и комунизмът, сега се говори за Бога. Встъпителните думи за нерушимия съюз на народите, изкован от Великата Рус, са заменени с прослава на „Русия – свещената наша държава“. Едно нещо обаче остава непроменено във всички текстови версии на Михалков – прославата на отечеството. Фразата „Слава на теб, Отечество наше свободно“, присъстваща в първоначалния вариант на химна от 1943 г., през 2000 г. е върната в текста, а стихът, идващ непосредствено след нея – „за дружбата на народите надеждна опора“ – е заменен с фразата „на братски народи вековен съюз“. Така съюзът отново е върнат на почит, а заедно с него и братството между съставящите го народи. Дали в случая се говори за стария Съюз, или за народите на Руската федерация – това ще трябва да решат бъдещите поколения.

Що се отнася до руската политика в постсъветското пространство, Путин наследява визията на Примаков за Русия като велика сила, чийто статус зависи от успеха на нейния интеграционен проект. Путин е убеден, че Русия е в правото си да доминира в постсъветското пространство, което е нейна сфера на влияние, но той се надява да постигне тази доминираща роля с политически и икономически средства, без да превръща руската етничност, език и култура в „близка чужбина“ в инструменти на руското надмощие там. През 1999 г. парламентът обсъжда нашироко различни варианти на закона за съотечествениците зад граница и в последна сметка приема един от тях, който обаче не оказва почти никакво влияние върху външната политика. Политиката на Путин по отношение на Украйна и Беларус по същество не се отличава от тази спрямо другите постсъветски държави. Тя е формулирана в документа „Стратегия за Русия: дневен ред за президента – 2000“, подготвен от Съвета за външна и отбранителна политика.

Авторите на стратегията, сред които има както западници от ерата на Елцин, така и реалисти от рода на Примаков, застъпват тезата, че отношенията с „близка чужбина“ трябва да са от икономическа полза за Русия. Политическата и икономическа реинтеграция на постсъветското пространство трябва да тръгне „отдолу“: руски бизнеси ще придобиват частично владение на транспортната инфраструктура и местните предприятия в бившите съветски републики срещу дълговете, натрупани от тези страни за внос на руски природен газ. Стратегията е осъществима на различни нива – двустранно или регионално, включвайки само отделно подбрани постсъветски републики или мнозинството от тях, или пък всички. Главното е да бъде спечелена лоялността на новите правителства и местните елити. Да се представя Русия като разделена нация и да се мобилизират етническите руснаци или рускоговорещите зад граница за постигането на интеграционни цели, засега изглежда контрапродуктивно.

Тази нова политическа ориентация става известна в първите години на хилядолетието като проект за руска либерална империя. Той получава идеологическа формулировка през 2003 г. в статия на Анатолий Чубайс, един от архитектите на Елциновата приватизационна реформа, а по-късно шеф на руския електроенергиен монопол. Чубайс твърди, че мисията на Русия в новото столетие е да изгради силна демократична държава и да положи основите на капиталистическа икономика. Той обаче отива и по-далеч. „По мое дълбоко убеждение идеология на Русия за цялата обозрима историческа перспектива трябва да стане либералният империализъм, а мисия на Русия – изграждането на либерална империя“ – пише Чубайс. От 2003 г. нататък той е зает с градежа на тази империя отдолу. Няколко месеца преди това компанията му е получила контрол над атомна електроцентрала в Армения и проучва активи в Украйна, където съфинансира строителството на два ядрени реактора.

Анатолий Чубайс е рупорът на олигарсите – новата група притежатели на едри бизнеси, които се раждат от политическия и икономически хаос на постсъветската трансформация, проявявайки по-голямо новаторство, но и по-голяма безскрупулност в сравнение с конкурентите си. Чрез мошенически приватизации в средата на 90-те години на века те заграбват контрола над най-доходните отрасли на руската икономика, включително над нефтената и газовата промишленост. В замяна на преференциите, дадени им от президента Елцин, олигарсите подпомагат преизбирането му на президентския пост през 1996 г., използвайки икономическите си и медийни ресурси. Пак те помагат и на Путин да дойде на власт през 2000 г. В замяна искат от него лоялност, която обаче той ни най-малко не е склонен да им даде. Путин ще прекара немалка част от първия си президентски мандат в опити да установи свой монопол на властта и да се освободи от антуража на Елцин. Двама от главните олигарси – Борис Березовски и Владимир Гусински – се спасяват на Запад. Трети – Михаил Ходорковски – е арестуван. Останалите не се съпротивляват на управлението на Путин.

През март 2004 г. Владимир Путин е преизбран за втори президентски мандат, получавайки 71% от гласовете на избирателите. Нещата не биха могли да изглеждат по-добре за него. Съживена от умерените икономически реформи през първите години на президентството му, а също и от високите цени на нефта, руската икономика е във възход, растейки със 7% на година. Напредва и икономическата реинтеграция на постсъветското пространство. Тя започва на регионално ниво през 2000 г. с учредяването на Евразийската икономическа общност, към която се присъединяват Беларус, Казахстан и редица държави от Средна Азия. Украйна отказва да се присъедини, но през 2003 г. подписва споразумение с Русия, Беларус и Казахстан за създаване на Единно икономическо пространство, ратифицирано от украинския парламент през 2004 г.

Ключов фактор за успеха на проекта за либерална империя са политическата стабилност в региона и последователността в политиката на съседните държави. Авторитарните режими са предпочитани, тъй като може да се разчита, че лидерите им ще следват устойчив политически курс, докато стават все по-зависими от Русия по отношение на икономиката или сигурността. Справянето с демокрациите е по-трудно, тъй като резултатите на избори са непредвидими. След като балтийските републики се присъединяват към НАТО и Европейския съюз, Беларус се сдобива с авторитарен управленец в лицето на Александър Лукашенко, а Казахстан и другите средноазиатски републики се закотвят солидно в лагера на авторитаризма, електоралната непредвидимост в Украйна и Грузия се превръща в сериозен проблем за руската външна политика. Особено важна е Украйна – бисерът в короната за всеки интеграционен проект в постсъветското пространство. Също както през 1991 г., през 2004 г. тя остава най-голямата постсъветска страна след Русия.

През есента на 2004 г. в Украйна предстоят президентски избори. На карта са заложени бъдещето на постсъветската интеграция и контролът над най-широката мрежа от тръбопроводи, свързващи руските и туркменските находища на природен газ с пазарите на Източна и Централна Европа. Според слуховете украинският президент с изтичащ мандат Леонид Кучма се е съгласил да продаде на Русия дял от газопроводната система на страната си, за да се справи с галопиращия дълг на Украйна пред руския газов монополист „Газпром“. Кучма представя на Путин министър-председателя Виктор Янукович като свой приемник, който ще продължи политиката му. През есента на 2004 г. Путин отива в Киев с надеждата да повиши рейтинга на Янукович в кампанията му против Виктор Юшченко – кандидата с прозападна и реформаторска ориентация. Няколко седмици преди изборите Юшченко е отровен с диоксин, който не се произвежда в Украйна, но се произвежда в Русия. Той оцелява, макар че отравянето затруднява по-нататъшното му участие в предизборната кампания.

Украинските гласоподаватели, на които корумпираният режим на Кучма е дошъл до гуша, нямат намерение да изберат за президент неговото и Путиново протеже. Резултатите от екзитполовете сочат, че Юшченко е спечелил състезанието. Не този обаче е резултатът, оповестен от председателя на контролираната от правителството избирателна комисия, който съобщава на шокираните украинци, че Янукович е удържал победа. Незабавно следва Оранжевата революция, получила названието си от цвета, който Юшченко използва в своята кампания. В предните редици на протестите са студенти, организирани в граждански младежки групи, като например „Порá!“ (Време е!).

Стотици хиляди хора излизат по улиците на Киев и не си тръгват, докато правителството не се съгласява да повтори президентските избори – този път под строгия контрол на международни наблюдатели, повечето от Запад. Както се очаква, Юшченко побеждава и е поздравен от Путин за победата, но едва ли някой се съмнява, че президентът на Русия възприема успеха на Оранжевата революция като огромно поражение. За случилото се в Украйна Путин обвинява Запада и водената от него кампания в защита на демокрацията в постсъветското пространство. Той се чувства застрашен не само поради това, че в най-голямата постсъветска република на власт е дошъл прозападен кандидат, но и защото демократичното движение в Украйна е дало пример на противниците на неговия все по-авторитарен режим в Русия. Избягалият зад граница руски олигарх Борис Березовски например не скрива, че подкрепя Оранжевата революция.

Налага се руските елити да се прегрупират както у дома, така и зад граница. Подражавайки на тактиката, възприета от лидерите на Оранжевата революция, Путин създава в Русия многобройни младежки организации в подкрепа на своя режим. С най-печална слава измежду тях се ползва движението „Наши“, основано през 2005 г. от Василий Якеменко – бивш служител в администрацията на руския президент. Години наред „Наши“ ще тормози реалните или въображаеми противници на режима. Зад граница Путин с всички сили се стреми да спре процесите, които той тълкува като „посегателства“ на Запада над собствената си сфера на влияние – постсъветското пространство. Особени тревоги създава на Кремъл Грузия, където Революцията на розите от 2003 г. довежда на власт привърженика на Запада Михаил Саакашвили, а също и Украйна, чийто лидер – Виктор Юшченко – не храни илюзии относно ролята на Москва в подкрепата за неговия противник и по-нататъшните ѝ планове за страната му. Юшченко поема прозападен курс, насочен към влизане на Украйна в Европейския съюз и НАТО.

Путин заявява публично, че Русия не е съгласна с членство на Украйна в НАТО, но че няма нищо против влизането ѝ в ЕС. Въпреки това той използва доставките на газ за Украйна – а чрез нея и за други страни, членки на ЕС – като политическо оръжие, за да постави Украйна под свой икономически контрол и да усложни отношенията ѝ със Запада. Преди това Москва е принудила Туркменистан – втория по обем производител на газ в постсъветското пространство – да продава туркменския газ чрез посредничеството на Русия и е използвала дълговете, натрупани от други постсъветски държави за доставки на газ от и през Русия, за да засили политическия си натиск спрямо тях.

През март 2005 г., скоро след встъпването на Юшченко в длъжност, Русия повишава цената на доставяния за Украйна газ. На 1 януари 2006 г. тя изцяло прекратява доставките, твърдейки, че Украйна краде от тръбопровода природен газ, предназначен за Европа. Доставките са възобновени след четири дни, но през януари 2009 г. избухва нова криза, когато те отново са преустановени – в продължение на двайсет дни за Украйна и на тринайсет дни за европейските потребители, като Югоизточна Европа остава без газ посред зима. Представяйки Украйна като ненадежден партньор не само на Русия, но и на ЕС, Москва ѝ налага условия, които в крайна сметка я принуждават да плаща за газ повече, отколкото Германия.

За членство в ЕС Украйна има слаби карти. Извън проблемите с газовите доставки, Европейският съюз все още е зает с трудностите, възникнали след значителното му разширяване през 2004 г. Но членството на Украйна в НАТО – идея, подкрепяна от САЩ – би могло да се превърне в реалност. През април 2008 г. Путин взима участие в срещата на върха на НАТО в Букурещ, за да се противопостави на членството на Украйна и Грузия в Алианса. Той успява да спечели Германия и Франция на своя страна, така че решението е отложено до декември същата година. Путин решава да не чака. След връщането си от Букурещ той установява официални отношения със самопровъзгласилите се републики Абхазия и Южна Осетия – двата грузински региона, които са се разбунтували срещу властта на Тбилиси през 1991 г. и оттогава се ползват с подкрепата на Русия.

През август 2008 г. руската армия влиза в Грузия, като първо завзема сепаратисткия анклав Южна Осетия, а след това се отправя към грузинската столица. Благодарение единствено на дипломатическата намеса на Запада военните действия са прекратени и руските войски напускат Грузия. Но двете сепаратистки републики остават под контрола на Русия и са официално признати от нея за независими държави. За пръв път в постсъветската история на Русия нейната армия е използвана в конфликт извън пределите на родната страна, за да усмири непокорен съсед. Либералната империя си е отишла – предстои да се появи военната.

През декември 2008 г. НАТО отказва да предостави на Грузия или Украйна план за присъединяване към Алианса. Барак Обама, който поема президентството на САЩ през януари 2009 г., натиска рестартиращото копче в отношенията с Русия. В битката с бюлетини Путин е претърпял поражение от демократично настроените сили в Украйна и Грузия, но в сражението с дула е удържал победа, попречвайки на непокорните републики да избегнат желязната му прегръдка, като попълнят редиците на НАТО. Една от поуките, които Путин извлича от изхода на Оранжевата революция, е, че за да си успешен, не е достатъчно да имаш вземане-даване само с правителствата в постсъветските държави. Трябва да беседваш и с хората на улицата. Забравените идеи на някогашните му политически противници за разделената руска нация и нейните съотечественици зад граница сега ще влязат в работа – скоро Путин ще ги задейства в своята нова външна политика.

„Чели ли сте дневниците на Деникин?“ Владимир Путин задава веднъж този въпрос на Лариса Кафтан, родена в Украйна журналистка и репортерка в един от водещите руски вестници „Комсомолска правда“. Става дума за мемоарите на генерал Деникин – един от предводителите на белогвардейската армия в епохата на гражданската война. „Не“ – отговаря Кафтан и обещава да ги прочете. „Непременно ги прочетете – съветва я Путин и добавя: – Деникин разсъждава за голяма и малка Русия, [в смисъл] Украйна. Той пише, че никому не е позволено да се меси в отношенията помежду ни, това винаги е било работа на самата Русия.“ Кафтан изпълнява обещанието си и впоследствие публикува статия, в която включва избрани цитати от произведението на Деникин. Цитатът, който Путин има предвид, гласи:

Никога никаква Русия – била тя реакционна или демократична, републиканска или авторитарна – няма да допусне откъсване на Украйна. Този нелеп, безпочвен и раздухван от отвън спор между Московската Рус и Киевската Рус е наш вътрешен спор, който не засяга никого другиго и ще бъде решен от самите нас.

Горният разговор се провежда на 24 май 2009 г., когато Путин – по онова време министър-председател на Русия – посещава Донския манастир в Москва. Той полага цветя на гроба на Александър Солженицин, починал предишната година, а също и върху гробовете на няколко руски исторически личности и мислители, умрели в емиграция след 1917 г., чиито тленни останки са препогребани в Русия. Сред тях е и генерал Деникин. Архимандрит Тихон, близък на Путин свещенослужител, който го придружава по време на посещението, обяснява на журналистите, че Путин лично е платил за надгробните камъни на Деникин и съпругата му, както и за тези на други двама видни емигранти – философа Иван Илин и писателя Иван Шмельов. Русия отново приема в обятията си своите отдавна загубени деца и се връща към техните идеи.

Путин е особено впечатлен от произведенията на Иван Илин, който в периода между двете световни войни се проявява като един от главните идеолози на Бялото движение. В началото на Студената война Илин написва статия под заглавие „Какво вещае за света разчленението на Русия?“, насочена против онова, което той смята за заговор на Запада, целящ разпад на Съветския съюз. „Русия няма да загине от разчленението – предупреждава Илин западните правителства, – а ще започне да възпроизвежда целия ход на своята история наново: като „могъщ организъм“ ще захване да събира своите „членове“, да се придвижва по реките към моретата, към планините, към въглищата, към хляба, към нефта, към урана“. За пръв път Путин цитира Илин в своето обръщение към руския парламент през 2006 г., когато излага плановете си за реформиране на въоръжените сили.

Интересът на Путин към гробовете на руските генерали и философи националисти се заражда по времето, когато той размишлява за важността на руската история и култура, докато полага непрестанни усилия да затвърди и увеличи руското влияние в постсъветското пространство. През юни 2007 г. той учредява специална фондация – „Руският свят“ (Русский мир). Нейни съучредители са федералните министерства на външните работи и на образованието. За изпълнителен директор на фондацията е назначен Вячеслав Никонов, близък до Кремъл историк и политически консултант, внук на Вячеслав Молотов. Официално обявената цел на фондацията е да разпространява руския език и култура зад граница.

За пръв път Путин заговаря публично за „Руския свят“ като концепция през 2001 г., когато произнася слово пред Първия световен конгрес на съотечествениците, живеещи зад граница. Тогава той казва, че Руският свят надхвърля пределите на руските държава и етничност. Пет години по-късно, в края на ноември 2006 г., на среща с руски художници, писатели и интелектуалци в своя роден град Санкт Петербург той се спира по-подробно на въпроса: „Руският свят може и трябва да обедини всички, които милеят за руското слово и руската култура, където и да живеят те, в Русия или извън пределите ѝ – казва Путин, подчертавайки езиковия и културен аспект на своята визия, след което апелира към слушателите си: – По-често употребявайте това словосъчетание – Руски свят.“ Така прогърмява първият залп на една дългосрочна идеологическа и геополитическа кампания, която се превръща в ключов фактор за утвърждаването на руското влияние зад граница.

Руският свят е понятие, което води началото си от средата на ХІХ век и се среща в трудовете на Пантелеймон Кулиш, член на Кирило-Методиевото общество и един от бащите на украинофилското движение. Кулиш използва термина като определение на населението, произхождащо от Киевска Рус. Тъй като по онова време Украйна представлява по-скоро интелектуален проект, отколкото политическа реалност, терминът не застрашава основите на украинофилството като такова. Но нещата се променят. По-късно руските славянофили използват понятието, определяйки с него етнокултурната общност в рамките на цялата Руска империя. След революцията от 1917 г. то е почти забравено.

Понятието е преоткрито в края на 90-те години на ХХ век от Пьотър Шчедровицки – руски политически консултант, който се опитва да формулира политиката на руското правителство спрямо „близка чужбина“ в хаоса на постсъветската трансформация. От 2007 г., обявена от правителството за международна година на руския език, концепцията за Руския свят става неотменима част от руската външна политика. „Гражданите“ на този свят живеят и се радват на подкрепа не само в постсъветското пространство, но и в онези западни страни, в които руснаци са емигрирали след 1991 г. Разпространителите на новата концепция дефинират руската идентичност не само въз основа на етническата принадлежност или гражданството, но и въз основа на културата, привличайки към активна подкрепа за руската държавна политика онези, които се чувстват свързани с произведенията на руски творци като Пушкин, Толстой и Достоевски.

Концепцията скоро привлича вниманието на човека, изиграл ключова роля във формулирането на руската национална идентичност през първите постсъветски години – Валерий Тишков, бивш министър по въпросите на националностите на Руската федерация. В една от своите публикации Тишков определя Руския свят като „трансдържавна и трансконтинентална общност, обединена от своята съпричастност към историческата руска държава и своята лоялност към нейната култура“. Има известен парадокс в това, че сега Тишков прегръща идеята за руска идентичност, основана на културата, докато в началото на 90-те години на ХХ век в представите му тази идентичност е гражданска, но Тишков отличава Русия от чужбина. Непосредствено след краха на СССР той твърди, че етническите руснаци и рускоезичните извън пределите на Руската федерация в мнозинството си няма да напуснат своето местоживеене и няма да се претопят в местните култури, а ще останат там, където са били, запазвайки своите езикови и културни особености. „Моето мнение – казва Тишков в ретроспекция – първоначално клонеше към възгледа, че руснаците на са усвоявали в продължение на столетия териториите на Източна Украйна, Крим, Северен Кавказ само за да свият сега Руския свят чрез така наречената репатризация.“

През 2007 г. Тишков откликва на новите сигнали, идващи от Кремъл, и оглавява ред научни инициативи, в които се обсъжда статусът на руския език в постсъветското пространство. Година след това той излиза с доклад, в който разглежда предварителните резултати от научната работа на руски етнографи и социолози. Тишков смята, че езикът е главният признак за принадлежност към Руския свят. Той твърди, че в „близка чужбина“ руският език е започнал да губи своето привилегировано положение от съветско време и Русия трябва да вземе мерки за защита на този негов статус. Според Тишков в държавите от „близка чужбина“ руският би трябвало да придобие официален статус, равностоен на статуса на местния език. (В Беларус, където руският е придобил този статус, той запазва доминиращото си положение спрямо местния език.)

Тишков предлага Русия да подкрепи исканията за такъв статутс в Казахстан, Украйна, Латвия, Молдова и Киргизстан. Другата му идея е за „лична автономия“, т.е. да се дадат индивидуални езикови права на рускоговорещите в страните, в които те живеят. Тях Тишков също нарича съотечественици. Освен това той вижда в Руския свят средство за постигане на външнополитическите цели на Русия. „Руският свят е нещо повече от днешна Русия – твърди Тишков. – Така е било и така трябва да бъде, а задачата на специалистите е да помагат на хората с руска култура и език да съхранят за себе си и потомството своите духовни начала, като заедно с това укрепват руското влияние и авторитет в света.“

Руското правителство дава финансов гръб на концепцията за Руския свят, учредявайки през 2007 г. фондация със същото име – „Руският свят“. Нейната първа задача е откриването на културни центрове зад граница, за което руската държава предоставя бюджет от един милиард рубли. Към 2013 г. функционират 90 центъра в 41 страни, които активно популяризират руските език и култура. Сред бенефициерите, получили грант от фондацията, са Фондът за историческа перспектива на Наталия Нарочницкая, който прокарва зад граница руското националистическо разбиране за историята. Сред партньорите на фондацията е Международният съвет на руските съотечественици, създаден през 2002 г., който включва 140 организации в 53 страни и е оглавяван от Вадим Колесниченко – дългогодишен депутат в украинския парламент от Севастопол. Колесниченко лично внася в украинския парламент близо двайсет законопроекта, чиято цел е да се запази доминиращото положение на руския език в сферите на икономиката, обществения живот и културата в Украйна, останало непроменено от съветските времена насам.

Като идея и интеграционен проект Руският свят спечелва нов ентусиаст в лицето на новоизбрания патриарх на Руската православна църква Кирил (Гундяев). През 2009 г. – годината, в която се възкачва на патриаршеския престол – той е главният докладчик на третия конгрес на фондацията „Руският свят“. Кирил прекарва предишните двайсет години, оглавявайки международния отдел на Московската патриаршия, където ръководи усилията на църквата да спре разпадането на своите структури из целия бивш Съветски съюз и да опази единството си.

Главната заплаха за единството на църквата идва от Украйна, където до настъпването на Горбачовата ера са разположени близо 60% от енориите на Московската патриаршия. Кирил изиграва важна роля за стабилизацията на църквата, след като в периода 1989–1990 г. хиляди енории в Западна Украйна са преминали към възродената Украинска гръкокатолическа църква. Възраждането на тази църква, ликвидирана от Сталин след края на Втората световна война, но продължаваща да съществува в нелегалност, години наред спъва икуменическия диалог между Москва и Ватикана, превръщайки една вече настроена против Запада институция, каквато е Руската православна църква, в основна опора на противопоставянето срещу външния свят.

Засилването на националните идентичности и програми сред духовенството и православните вярващи в постсъветското пространство се превръща в още едно предизвикателство за господството на Московската патриаршия в региона, затвърждавайки ролята на Руската православна църква като пазач на общоруското единство. Тази църква никога не е променяла нито официалното си име, нито представата си за руския народ, смятайки – както в имперски времена – че той се състои от три източнославянски народа. И Украйна отново държи ключа към това да се съхрани единството на цяла Рус. В началото на 90-те години, като председател на отдела за външни църковни връзки, Кирил успешно пресича опитите на Киевския митрополит Филарет да създаде от украинските енории независима Украинска православна църква.

Разкрачени между Москва и Киев, украинските православни се разделят: две трети от тях признават юрисдикцията на Москва, а останалите тръгват по свой път. Като се има предвид, че преди това хиляди енории са преминали към възродената Украинска гръкокатолическа църква, този нов разкол засилва вече съществуващата тревога на Московската патриаршия за съдбата на нейното наследство в постсъветското пространство. Все пак Кирил успява да удържи повечето от украинските православни под московска юрисдикция. Москва загубва значителен брой енории в Балтика, но запазва контрол над енориите в Беларус.

На границата на ХХІ век, също както до революцията от 1917 г., Русия, Украйна и Беларус остават главните територии, над които се разпростира властта на Московската патриаршия. Новата роля на Кирил като апологет на Руския свят спомага източнославянското единство да се окаже почти в центъра на идеологията, проповядвана от патриаршията. Приносът на църквата към концепцията за Руския свят е римуваният лозунг: „Русия, Украйна, Беларус – ето я Святата Рус!“. Авторството се приписва на украински свещенослужител, който в края на Първата световна война съживява православния живот в Чернигов по време на германската окупация там, при която към религията бива проявявана много по-голяма търпимост, отколкото при Съветите. Кирил рецитира лозунга по време на една от визитите си в Киев. Макар че визията му за Руския свят е по-разширена, включвайки Казахстан и Молдова, в центъра на вниманието му си остава Украйна. В качеството си на патриарх той често я посещава на православни празници, а също и по случай реални или измислени църковни юбилеи.
През юли 2013 г. Владимир Путин се присъединява към патриарх Кирил по време на неговото ежегодно поклонение в Киев, за да отбележат заедно 1025-ата годишнина от покръстването на Рус. Именно там, в Киев, Путин за пръв път публично огласява идеята, изказана преди това от църквата, че руснаците и украинците са един народ. „Ние разбираме днешните реалности – има и украински народ, и беларуски, а също и други народи, и ние се отнасяме с уважение към цялото това наследство, но в основата безусловно са залегнали нашите общи духовни ценности, които правят от нас един народ.“
Не ще минат и две години и представата за руснаците и украинците като един народ ще поведе руския президент и армията му през украинската граница – най-напред в Крим, а след това в Източна Украйна, причинявайки една от най-острите кризи не само в руско-украинските отношения, но и в световната политика.

Серхий Плохий