В първите дни на октомври из детските градини в Русия се проведоха така наречените „разговори за важното“. Инициативата е задължителна, а „най-важното“, разбира се, е „войната срещу Украйна“ и „войната с колективния Запад“ (от който България е част, бидейки в списъка на „вражеските държави“). Струва ми се, че е важно да се разкаже за това. Истината е доста по-различна от патетиката на нашенските русофили.
Замислих се, но нямам спомен още от детската градина или в забавачката да са ми разяснявали „битката с американския империализъм“ или „войната във Виетнам“. Имаше някакви агитационни табла, но първите „идеологически уроци“ ни набиваха в главите далеч по-късно в училище. Не знам как е било в СССР, но дори „Хитлерюнген“ е обхващал за военно обучение юношите от 14 до 18-годишна възраст (едва в самия край на Райха долната граница рязко се е снижила).
В днешна Русия „военизирането“ започва още на 5–6-годишна възраст с „патриотичната игра „Зарница“. Децата се водят на стрелбища, момичета и момчета маршируват под строй, военни „батковци“ им показват как се сглобява и разглобява оръжие и как се копаят укрития.
И всеки път в центъра на събитията е първият историк на Русия и неин върховен вожд. Това лято в присъствието на Путин финалистката на състезанието „Учител на годината“ направи предложение още от петгодишни децата да се „възпитават патриотично“. Вождът благосклонно одобри идеята, отбелязвайки, че това трябва да става чрез „акуратното донасяне на тези ценности до тях“. Съответно на 2 септември (за първия учебен ден в РФ) руските ученици бяха запознат от учителите си с възгледите на президента Путин за „многополюсния свят“, за това как руската армия ще се разправи с „бандитите в Курска област“ и защо „западните елити искат да отслабят Русия“…
Истинска „специална военна операция“, този път в образованието. При това съвпадаща с рождения ден на Вожда (7 октомври), честван „скромно“, но от сърце, почти като официален празник.
Така например за новата учебна година на всички отличници в Псковска област се връчват албуми с фотографиите на загинали в „специалната военна операция“. По този повод се е разгоряла дискусия сред родителите: едни били „доволни“ от инициативата, а други искали албуми да има за всички ученици. Като „общ мартиролог“.
Четох доста за това из руския интернет, но почти никъде не попаднах на гласове, които да кажат: оставете ги тези деца! Нека са си деца, да изживеят свободно детството си. Не ги напъхвайте в униформи, не ги водете на стрелби още от първи клас. Не ги превръщайте в автомати с навити пружини, както някога налудничавият руски император Павел I е дресирал в Гатчина своите млади войничета.
***
В самия център на Москва се извисява един необичаен паметник. Фигура на средновековен владетел, който държи в едната си ръка кръст, а в другата – меч. Наскоро се подсетих за този монумент, докато четох книгата на харвардския историк Серхий Плохий „Изгубеното царство. История на руския национализъм от Иван III Велики до Владимир Путин“ (превод Невяна Андреева, изд. „Прозорец“, 2024). Интересното е, че в средновековните летописи името на владетеля от монумента фигурира като Володимер. В руската си версия е Владимир, а в украинската – Володимир. С което противопоставянето между Владимир Путин и Володимир Зеленски става още по-интересно.
Да не забравяме, че говорим за владетеля на средновековния Киев, който през 988 г. покръства Киевска Рус, приемайки на всичкото отгоре християнското име Василий. Но кого точно покръства той? Киевското царство (днешната Украйна) или бъдещата Московия през Киев? Спорът може и да изглежда „схоластичен“, ако не беше в основата на днешната „историческа война“ на Путин, заради която учениците в неговата огромна страна, както в „1984“ на Оруел, трябва в часовете за „най-важното“ да преповтарят до втръсване едни и същи „правилни“ исторически формулировки.
Едва ли е случайно, че паметникът на Владимир Кръстителя е издигнат през 2016 г. в историческия център на Москва и то в Деня на руското народно единство (има и такъв Путинов празник – на 4 ноември). Ясно е, че има конфликт в две версии на историята – руската и украинската – които са диаметрално противоположни.
Но е ясно и друго: „историческите проблеми“ на Русия по неволя се превърнаха в глобален проблем за целия свят, тъй като заради колебания в историческото им самосъзнание руснаците изстрелват ракета след ракета, бомбардират украински градове и села, избиват хора.
А „историческият спор“ е очевидно „децентриран“: Киев е столица на суверенна държава и няма как да се върне на картата на Русия; но без него „руското царство“ на Путин пък си е „исторически нелегитимно“ и някак дори „некръстено“ (в метафоричния смисъл на думата). Същите проблеми има днешна Сърбия с Косово и Метохия, люлката на някогашното ѝ „духовно раждане“, затова „по руски“ Белград дрънка оръжие и отправя заплахи.
Политическите граници между държавите обаче няма как да съвпаднат с някогашните исторически граници. Столицата на Карл Велики и на неговия Каролингски ренесанс – Аахаен – се намира на територията на днешна Нидерландия, но нито французите, нито германците, сиреч потомците на някогашните „франки“, се будят нощем с кошмари при тази мисъл, нито разработват стратегически военни планове как да си върнат този „духовен център“, който единствено ги легитимира. Историята не е задължително да прераства в шизофрения.
***
По повод на това се сещам, че руският философ Михаил Епщайн бе определил „путинизма“ като „шизофашизъм“. Той смята, че „руската цивилизация“ не може да постигне състоянието на „уседналост“, сиреч трайно да пусне корен в собствената си традиция и най-сетне да се зарадва от онова, което има – от огромните си пространства и намиращото се в тях. Напротив, тя продължава да бъде „номадска“ и „татарска“ по степния си дух, пряко отвеждащ не към християнската традиция, а към тази на Златната орда. Русия на Путин продължава да се носи нанякъде, преследвана от духа на пустотата. Подобно на смерч, тя жадува да опустоши съседни земи и други цивилизации, да мъсти за реални или (често) въображаеми неправди. Иска да опустоши всичко по пътя си и да продължи нататък. Според Епщайн Русия продължава да не прави разлика между „свое“ и „чуждо“. А думата „свое“ (в неговата спорна етимология – на „собственост“ и „свобода“) е онова, което задава правилата на първокултурата. Може и да звучи спекулативно, но Русия има определено проблем със свободата. А вероятно и историческите катаклизми на войни и революции са си казали „своето“. Руснаците продължават да не знаят как да се „обустроят“ (по Солженицин). Мирно да градят и да просперират, още повече че разполагат с огромни ресурси. Но не, те винаги гледат в „чуждата паница“, нрави им се украинската земя и искат да я притежават, все едно че не им достига земя. Дали не ги гнети тъкмо онази агресивна пустота, за която именно пише Михаил Епщайн? Имаш твърде много природни богатства в недрата си, което те прави ленив и преситен, а в същото време си алчен – искаш още и още… Като една от знаменитите инсталация на големия руски авангардист Иля Кабаков, който от десетилетия живее на Запад: огромна маса, запълнена с ястия, а стопанката продължава да носи още и още… Идея за безпредел, покривката е провиснала до земята, но под масата лежи пияница, който всеки момент може да дръпне покривката и тогава стопанката ще е принудена да започне да подрежда всичко отначало. Модел на „руската пустота“.
***
В цитираната от мен книга на Серхий Плохий открих изключително интересен образ на постсъветската руска идентичност. Да си я представим като серия от концентрични кръгове. В центъра, разбира се, е руската политическа идентичност (основаваща се на руското гражданство, разширено до понятието „россияни“). Следва вторият важен кръг, вписващ се в първия – на православната идентичност (независимо от огромния брой мюсюлмани в РФ, принудил наскоро Путин в Чечения показно да целуне Корана). Последният най-важен кръг е този на руската култура – говорещите руски език (което препраща към проекта „Русский мир“).
Украйна попада във всичките тези три кръга и затова с нея се води война. Без нея Русия престава да бъде империя и схемата се разпада напълно. Украйна е в основата на „руската държавност“ (Киевска Рус). Чрез украински книжовници стигат в Московия преписаните старобългарски ръкописи, по тях в Русия се учат на „църковнославянски“. Украйна е преимуществено „православна държава“, независимо от „униатската традиция“ и католиците в западната част. И накрая, там продължава да живее голям брой рускоезично население, въпреки че войната издълба огромна пропаст между него и имперските проекти на Москва.
Но да се върнем към XVII в. и начинанията на киевски монаси за „славяноросийска“ народност. Разбира се, духовният център в този проект е трябвало да бъде Киев. Но тези семена покълват в Московското царство, за да се стигне до ответния проект през XVIII в., когато столицата на империята се премества в Санкт-Петербург. Не възнамерявам да се спирам на обратите във всички тези проекти, те великолепно са описани в книгата на Плохий.
В случая ме интересува друг един паралел. Украйна е ключов елемент от проекта за Руска империя, тъй като тя попада и в „трите кръга“ на руската имперскост: историческо ядро (покръстване и първокнижовност), религия (православност) и говорене на руски език (руската култура).
Какво да кажем тогава за България? Макар и с непризнат (от руската историография) принос за покръстването на Киевска Рус, България е духовният център, където израства Кирило-Методиевото дело, а църковнославянският език е рожба на реформата, подета от св. патриарх Евтимий. И това е безспорен факт. В този смисъл попадаме в първия, а и във втория руски имперски кръг. В третия кръг – за руския език – нещата са далеч по-спорни. Поколения българи вече не знаят и не са учили руски език, но все пак поне една трета от българите разбират и говорят някакъв руски.
В този смисъл „военизирането“ на Русия с оглед възстановяването на някакво въображаемо „източнославянско единство“ би следвало да ни накара сериозно да се замислим. Твърде висока е реалната цена на руските имперски амбиции да граничат с когото си искат.
