„Градинарят и смъртта“, Георги Господинов, издателство „Жанет 45“, 2024 г.
Ако има книга, която може най-сетне да прекрати войната между читателските лагери около Георги Господинов и напълно да ги помири, то това е именно „Градинарят и смъртта“ („Жанет 45“, 2024). Въпреки разпознаваемия почерк този заупокоен роман е най-личният и същевременно най-общочовешкият, най-фокусираният, най-малко съчиненият и най-ювелирният текст на писателя досега. Роман, който заради самата си тема е „прочетен“ още преди да бъде разтворен, от хиляди читатели, преминали през загубата на близък. Роман, който максимално ни доближава не до писателя или литературния конструкт от медиите и книжните алтер его, а до човека Господинов – земния, битовия, страховито и в същото време жизнеутвърдително конкретния.
На онези, които от години конспиративно говорят за плагиатство (а всъщност за естествената миграция на идеите, които занимават писателските умове и се проявяват с различна степен на дълбочина и мащаб у всеки у тях), нека кажем следното: да, тук наистина е така. Смъртта е най-големият и почти дословен плагиат. С архетипите в литературата неизбежно е така. Тъй че пишещите за смъртта са най-сигурните, но невинни плагиатстващи. Авторите на рецензиите за тях – също. Такива са и самите читатели, оставили стотици отзиви, в които споделят как тази книга е написана сякаш за тях и за преживяното от тях. И как мислят за своите мъртви, докато я четат.
Да, по своята природа смъртта е най-баналното човешко събитие, изживявано всеки път като нещо извънредно и изключително – и писано като такова. Високата литература – парадоксално или не – се занимава именно с най-баналното, с онова, което белязва и се случва отново и отново на всички. В своя преразказ – в препотвърждаването – тя ритуално го конкретизира, превръща го в тайнство, подобно на неделното претворяване в църквата. Сама по себе си смъртта е помирителна – тя е способна да преодолее съпротиви и стари вражди и да събере необщували с години близки, много повече от една сватба или дори раждане. Струва ми се, че именно това е съдбата на тази книга.
Смъртта и мъртвият не могат да говорят за себе си в първо лице (макар да има и такива литературни опити), нито някой може да ги разкаже след моментa на осъществяването им, когато всъщност започват. Всяко разказване е за онова до смъртта – за живота до нея и (както е и тук) за самото умиране. Затова по-страховитото глаголно време в тази книга е „баща ми умираше“ (когато Господинов разказва за своя татко тук и сега), последвано от „баща ми умря“ (когато разказва за него от миналото, но много повече и за самия себе си сега – за носителя на болката и отсъствието след и поради умирането на другия).
Както и авторът си дава сметка, една такава книга може да бъде започната отвсякъде, защото всички нейни изходи – изходите на всяка история – са запречени от смъртта. Самият автор – разбираемо – не е сигурен и това трептене се усеща в прескачането между различните моменти (oще третото изречение е признанието „Не знам откъде да започна“). Така бащата е ту мъртъв, ту още не е – като в една литературна квантова суперпозиция, където частицата съществува в няколко теоретично възможни състояния едновременно. Може би в този Шрьодингеров смисъл всеки човек е едновременно вече мъртъв и още не е.
Затова наративът е можело да започне от собственото детство на умиращия баща или от детството на писателя с баща му, като се движи хронологично, докато стигне първите симптоми на болестта (тежкия и скорострелен рак) и неизбежната кончина в мъчителни болки. Можело е да започне и от самата смърт, като се върне ретроспективно по пътя на току-що споменатото, докато кръгът се затвори в началото на историята (т.е. в края). Господинов сякаш е избрал най-адекватното летоброене. Макар и идейно пръснат навсякъде по тези страници (подобно метастази), събитийно туморът на смъртта е позициониран именно в средата – в сцената с хоризонталното съпричастие на сина с умиращия баща, с мълчаливото държане на ръката му и следенето на всяко издишване, след което в един момент просто… няма ново вдишване.
Така смъртта не е финалът, колкото вододелът между две епохи – преди и след, със и без, за татко и за мен след татко. Всичко се върти като в концентрични кръгове около събитието, но е много повече от достигането му. И докато в първата част преобладава насъбирането на болките и вътрешното тлеене, в средата изкачваме стълбите с отиващия си („о, постепенно отиващия си човек“, по Иван Пейчев), а в последните страници вече блуждаем носталгично сред възкресяваните спомени за него.
Пишещият за умирането e ексхибиционист – то, уви, е много по-интимно и разголено състояние, отколкото дори сексуалният акт. Хрумвало ми е, докато съм чела подобни книги за трудно и тежко отиващи си близки, дали така, както сега не се препоръчва публикуването на детски снимки във Фейсбук (къпещи се, седнали на гърне, плачещи дечица), някога, в едно дистопично бъдеще, няма да бъде недопустимо и писането за последните дни на един болен и те ще бъдат смятани за уронващи човешкото достойнство. Ала поколението на Господинов и моето малко след него е израснало с „Татко“ на Уортън, тази базова книга за смъртта на родителя – по един директен, безмилостно натуралистичен начин. Невъзможно е да се забрави, да бъде unseen онази сцена с потъналия в лайна баща:
Господи, гледката е ужасна! Целият е овъргалян. Изпражненията са размазани по косата му, между краката, по цялото тяло. Напълвам ваната и го почиствам доколкото мога. Вонята изпълва банята (…) Изплаквам го отново, после се опитвам да измия попадналото върху гърдите и ръцете ми, докато съм го носил. Татко ме наблюдава безучастно.
Не зная защо се сещам тъкмо за нея, когато Господинов описва далеч по-щадящо, по-милостиво, по-„красиво“, ако щете, изпускането на собствения си баща – принципна, символична, сърцераздирателна сцена за всяко едно себенапускане, за предаването на контрола, за пълното обезоръжаване на мъжа, на човека. Сцена крехка, болезнена, направена от най-непосилните родителски чувства: вината и срама.
„Напишках се, повтори, виновен като малко дете, с извинение и с онази типична за него самоирония, станахме за резил на стари години.“
Може много да се напише за плътта и нейния монопол в старостта и болестта. Ще си позволя да цитирам самата себе си от един предстоящ текст – за това как противно на мита, че в остаряването и боледуването духът се разраства за сметка на плътта, всъщност е тъкмо обратното: тогава всичко се превръща в тяло, плътта започва да държи под монопола си целия човек. (Духът остава като материал на паметта ни за тези хора.)
Господинов не е прекалил с натуралистичното, с плътското. Не би било и в негов стил. Напротив – намерил е баланса между двете, ограничил е грозното лице на страшната, едва ли не и до днес възприемана като срамна в своята нелечимост и разруха болест, до няколко лекарски сцени и сухи признания за болката, до названия на лекарства и преписани едно към едно епикризи. Това, последното, е изключително предвидливо изнамерен подход – защото, парадоксално, на своя бездушен, отстранен, евфемистичен в някакъв смисъл език една епикриза може да звучи далеч по-зловещо, отколкото десетки натуралистични до графичност страници, описващи състоянието на страдащия човек. Както забелязва Господинов, „смъртта говори латински“ – чрез завъртените с нечетлив лекарски почерк неясни диагнози, почти трансови, метафизични в своята непонятност, докато изброяват сякаш невъзможни за съществуване у човека неща.
Тази книга е написана много скоро след онова, което я е породило, но болката в нея (всяка болка по времето на случването си е неспособна да провиди себе си) тук все пак вече е достъпена чрез саморефлексията, напипана е като нещо рано или късно отделимо от болящия (а значи и обговоримо), макар и никога напълно. Самият автор ни предупреждава, че това е по-скоро книга за „тъгата по живота“, отколкото за смъртта perse. Тъгата е ядреният разпад на болката. Тя е и усещането, че градината е останала без градинаря си, но нейният растеж ще продължи към предедемското си, диво природно състояние – единственото, в което може да се слее със стопанина си, в което може тя на свой ред да подчини природата му. Няма нужда да казваме повече за градината и градинаря – тази централна, напълно понятна сама по себе си метафора е проникнала цялата книга.
Противно на многото самопризнания за неистов плач още от първите редове у мнозина читатели, трябва да призная, че аз не се разплаках (въпреки страховито сходните преживявания покрай смъртта на собствения ми баща). Струва ми се, че плачът – ревливостта – би подценил тази книга, би я направил далеч по-сантиментална, отколкото си позволява да е. Би изневерил на смисъла ѝ да помирява, да утешава, да говори „съдбовно и леко“ за смъртта – да бъде помен. На помените не се плаче, там се възпоменава.
Господинов също го е знаел, запасявайки и нас със „смешните истории за спешни случаи“ на баща му. Признавам си, че на няколко пъти в книгата всъщност се разсмях заради тези куриозни, толкова познати от детството ни кодошлийски случки. И ми се струва, че именно това е почтителната реакция за запаметяването на неговия баща, който винаги е бил, а сега още повече и докрай е негов литературен герой. Литературата „лекува“ (уви, това неизбежно клише) именно чрез превръщането на живота ни в литературен материал – на отминалото, на отнетото, на болката.
В тази книга Господинов е много по-концентриран и дори подреден (почти сюжетен), много повече конкретен и земен. Въпреки неизбежните афоризми, въпреки понякога ненужното обясняване на незаобиколими и без това метафори, въпреки обичайното самоцитиране. Ако нещо изобщо ме подразни, то е може би тъкмо последното – като че ли ми се искаше точно защото тази книга е толкова лична, това себерефериране да е сведено до абсолютен минимум, за да не напомня на другите му текстове.
Да, Господинов е уникален в това, че сякаш пише една непрекъсваща метакнига чрез всичките си отделни текстове (дали не е вярно за всеки писател всъщност?) и като че ли тук ми се искаше тази да е напълно отделена, откъсната, своя. Но може би това е невъзможно, може би е и трябва да бъде тъкмо обратното. Искаше ми се и най-после бъде изписано словом името на Ямбол, вместо и тук да бъде само с точка. Дали е страх от регионалност, или с цел леснота заради чуждата публика, не знам, но ми се щеше този конкретен горд и принадлежащ мъж с неговото конкретно име да бъде в своето конкретно село и град. А Ямбол отдавна да беше Господиновото (и съответно едно от българските) Макондо или Дъблин.
Това обаче са дребни придиряния. Във всеки случай тази книга е за онова, което рано или късно сами ще преживеем (или вече сме). За магическото мислене, на което неизбежно ще се поддадем, и знаците, които ще откриваме преди края. За сделките, които ще се опитаме да направим с онзи, който държи живота. Така че е добре да си я причиним – да си я поставим като ваксина, макар уж да няма измислена такава срещу загубата на близък човек. Онова, което ми се иска да запомня от нея, е именно утешението на бащата: „Няма страшно, ще чакам да се върнеш“. (Връщането всъщност като събиране някъде там.)
Бонус текст:
Когато говорехме иронично за „плагиатството“, нека споменем и още няколко книги, „плагиатстващи“ по темата за умирането на родител – уви, преписали от всички други преди тях и насъщни от тях да бъде преписвано. Ще спомена само някои, и то само от прочетените през последните няколко години. Защото добрата литература понякога е такава не защото открива една тема tabularasa и прави роман по нея преди и за разлика от всички останали (не това е случаят), а точно защото не е единствена, защото въпреки всички останали може да обговори достатъчно убедително сама по себе си същите неща.
Иска ми се от българските напоследък да спомена „Трева и звезди“ на Станислава Станоева („Жанет 45“, 2022), като визирам последната част, която е пронизващ шедьовър за болестта и смъртта на родителите ѝ, при това в зловещата болнична среда у нас. Неистовото дерзаене на грижещата се за тях дъщеря пренася разказването в селенията на поезията. Или пък „За евреите и други демони“ на Еми Барух („Жанет 45“, 2023) – отново в последните страници срещаме болезнено силни думи за нейния отишъл си баща. Една истинска философско-поетична епитафия.
Не пропускайте и издадените през последните години „Изобретяване на самотата“ на Пол Остър („Колибри“, 2022) – привидно отстранен, аналитичен поглед към миналото след смъртта на бащата на писателя. Също като Господинов, той започва да я пише месеци след загубата. И тя е пълна с реминисценции за детството, семейни разкази, истории, илюстриращи характера на баща му, макар Господиновият наратив да е много по-топъл, притчов и милостив, а този на Остър – философски, хладен, четящ през библейското. Не забравяйте да хвърлите поглед и на един също уж събран и неемоционален, но пълен с глуха истерия разказ – този в „Годината на магическото мислене“ („Лист“, 2021), на изгубилата съпруга си американска писателка Джоун Дидиън, която проследява годината от живота си след смъртта на своя сърдечен любим и интелектуален съмишленик.
