Шведският учен Андерш Хансен дава съвети как да се справим с негативните последици от пълното дигитализиране на ежедневието ни

Съвременното общество е част от само трите поколения в цялата хилядолетна история на човечеството, които са населявали свят с компютри и мобилни телефони. Животът днес е дигитален и в него „инстамозъкът“, развил се да се справя със съвсем други предизвикателства, трябва да се научи да оцелее, или…
Какво всъщност е „Инстамозък“? И какво е влиянието му върху нашето поведение и навици? Шведският психиатър Андерш Хансен – автор на бестселъра „Мозък не за този свят“ с над 3 милиона читатели по целия свят – ни разкрива това в новата си книга, издадена от „Сиела“, в превод на Евгения Кръстева.
В нея на достъпен език авторът, чиито книги са номер едно по продажби в Швеция и Япония, дава отговори на въпросите:

Опирайки се на последните научни изследвания, специалистът дава отговори на тези и много други въпроси, като се стреми максимално достъпно да разгледа нашия мозък през призмата на света, за който той е бил устроен – този на ловците и събирачите на храна преди стотици хиляди години.

Сред страниците на това издание специалистът се връща хилядолетия назад – към ранните етапи в развитието на човечеството, за да обясни защо и до днес човешките тяло и ум са програмирани така, че да изпитваме постоянна тревожност, свързана с инстинкта за оцеляване. И защо именно темповете на дигатилизация и развитие на технологиите са в разрез с начина на функциониране на собствения ни мозък – мозък, който не е годен за постоянно дигитално съществуване, а е оформен на база емоции и натрупан опит в друга среда.
Освен това той добавя списък с доказано добри съвети за хората, които искат да спят по-дълго, да се чувстват по-добре, да подобрят концентрацията си и да ограничат негативните последици от живота, прекарван онлайн.
Базирана на множество източници и дългогодишния професионален опит на психиатъра, „Инстамозък“ от Андерш Хансен е книга, задължителна за всеки, който живее в дигиталния свят, и която поглежда напред към следващите поколения човеци, които няма да познават света без технологии. Следва откъс.

Защо мозъкът ни се пристрастява към мобилни приложения като Instagram, Facebook и TikTok?

Кои типове хора са по-склонни да попадат под влиянието им?
Защо не е толкова лесно да се „откачим“ от телефоните си?

Защо в последните години все повече младежи търсят професионална помощ поради психически проблеми?

Каква е цената на т.нар. „мултитаскинг“?

Защо продължителният стрес може да се отрази пагубно на емоционалното ни състояние?

Мобилният телефон ни разсейва дори когато е в безшумен режим

Иначе казано, и концентрацията, и работната ни памет, изглежда, са били повлияни негативно от опитите ни да вършим няколко неща едновременно. В този момент вероятно си мислиш, че можем просто да изключим компютрите си и да приберем телефоните си в джобовете в безшумен режим, но за съжаление, не е толкова лесно. Както се убеди от последната глава, мобилният притежава едва ли не несравнима способност да привлича вниманието ни и тя не спира да ни влияе само защото той се намира в джоба ни.
Когато учени тествали паметта и концентрацията на петстотин студенти, се оказало, че онези от тях, на които било разрешено да оставят телефоните си навън, се представили по-добре от останалите, които държали своите в джобовете си в безшумен режим. Те самите нямали представа, че присъствието на устройствата им влияело, но резултатите били ясни – разсеяли се от самия факт, че били у тях. Същото явление се е наблюдавало при множество различни проучвания. Едно от тях се състояло в това осемстотин души да направят няколко упражнения, изискващи концентрация, на компютър. После се оказало, че онези от тях, които били оставили телефоните си в друга стая, се представили по-добре от останалите, които ги държали в джобовете си в безшумен режим. За да разберем тези резултати, стига само да погледнем заглавието на доклада от проучването: Brain drain: The mere presence of one’s own smartphone reduces available cognitive capacity .
Японски учени стигнали до подобно заключение, когато провели един експеримент. Той се състоял в това участниците да решат задача, изискваща концентрация, а именно – да открият няколко скрити знака на един таблет колкото се може по-бързо. При половината на масата до таблета имало поставен телефон, който не бил техен и нямали право да пипат, а при останалите – малък бележник. Какви били резултатите ли? Онези с бележника се представили най-добре. Изглежда, телефонът крадял вниманието на останалите, даже и просто да лежал на масата.

Да не обръщаш внимание на мобилния си е активно действие

Мозъкът инстинктивно долавя дигиталната притегателна сила, която телефонът има дори и в джобовете ни, и използва ментални ресурси, за да не му обръща внимание. В резултат на това концентрацията ни не е оптимална, което не е чудно, ако се замислиш. Допаминът сигнализира на мозъка кое е важно и върху какво трябва да се съсредоточим, а фактът, че благодарение на телефона се отделя допамин стотици пъти на ден, ни кара да се заинтересоваме от него.
Да не обръщаш внимание на нещо е активно действие, което изисква работа от страна на мозъка. Вероятно сам си го забелязал. Отиваш да изпиеш едно кафе с някой приятел и слагаш телефона си на масата пред теб, може би с екрана надолу, за да не се разсейваш. За да устоиш на импулса да посегнеш към него, след като вече си седнал, сигурно си мислиш: ,,Няма да го пипам“. Няма нищо чудно в това, че мозъкът ти трябва да впряга менталния си капацитет в пренебрегването на нещо, което ежедневно го снабдява със стотици малки дози допамин. Той е устроен така, че да търси онова, осигуряващо още допамин.
Когато на мозъка му се налага да положи усилия, за да устои на притегателната сила на телефона, капацитетът му за вършене на други задачи намалява. Това вероятно не е толкова важно, в случай се занимаваш с нещо, което не изисква толкова много концентрация, но ако наистина трябва да се съсредоточиш, може да се окаже проблемно. Както когато американски учени дали на участниците в един експеримент да направят тест, изискващ внимание, и по време на теста някои от тях получили обаждания или съобщения от ръководителите на експеримента, на които не отговорили. Оказало се, че въпреки това допуснали повече грешки от останалите – всъщност три пъти повече!
Същият ефект може да се види и от още един експеримент, при който участниците трябвало да прочетат един текст в обикновен формат Word на компютър, а после и друг, където в някои от думите били сложени линкове. След това им задали въпроси по текстовете, които току-що били прочели, и се оказало, че били разбрали по-малко от онзи с линковете, въпреки че не ги били последвали. Обяснението вероятно се дължи на непрекъснатия избор, пред който мозъкът им бил изправен – да кликна ли върху линка, или не. Всяко едно такова малко решение, което трябва да вземем, изисква ментален капацитет, който намалява и ограничената ни способност да се съсредоточаваме, и работната ни памет. По същия начин, по който мозъкът ни трябва да впрегне ресурси в това да не посагяме към телефона на масата, трябва да го направи и за да не кликаме върху линковете.

Тренираме да станем още по-разсеяни

Човек може да реши, че големият прилив на информация, който получаваме, би трябвало да подсилва способността ни да се съсредоточаваме и че излаганият ни на дигитални отклонения мозък постепенно би трябвало да се научи да се справя с тях по-добре. Горе-долу като това мускулите ни да понасят повече натоварване, ако ги тренираме чрез тичане или вдигане на тежести. Проблемът е, че при повечето хора мозъкът работи по точно обратния начин: многото отклонения, изглежда, по-скоро го правят още по-лесен за разсейване.
С други думи, дигиталните отклонения, които непрекъс-нато ни заливат, сякаш повишават склонността ни към разсейване. Със сигурност има причина на толкова много хора да им е все по-трудно да се съсредоточат даже и когато не сърфират из интернет през изминалите няколко години. На мен самия ми се струва, че имам все повече проблеми с концентрацията, докато чета книги. Вече не е достатъчно просто да си сложа телефона на безшумен режим – налага ми се да го оставя в друга стая, за да мога да се съсредоточа. Въпреки това често ми е трудно да се вглъбя в някоя книга както преди десет години. Ако стигна до страници, които изискват повече внимание, бивам изпълнен от силното желание да посегна към телефона си, сякаш вече не мога да полагам същите усилия.
Изглежда, мнозина изпитват същото. Когато отклонението се превръща в нещо обичайно, започваме да копнеем за него – даже и когато го няма. Вниманието е в недостиг в съвременното общество. Твърдението обаче, че нашият attention span бил паднал от 12 до 8 секунди – и в момента е по-лош от този на златна рибка – за щастие, е само мит.