Разказите на нобелистката излизат у нас малко след смъртта ѝ с логото на „Кръг“, в превода на Василена Мирчева и с корица на Люба Халева

Най-разпознаваемият и обичан сборник с разкази на Алис Мънро (1931–2024) – „Пътят на любовта“, излиза на български месеци след смъртта на канадската писателка. Единайсет истории уж в спокойна, бавна атмосфера, а всъщност наситени с целия водовъртеж от човешки емоции, са събрани в тази забележителна книга. В изданието е добавен и пространен послеслов от редакторката Антония Апостолова, с който българските читатели да се запознаят с живота и творчеството на авторката, сравнително неизвестна у нас.

Сборникът „Пътят на любовта“ е публикуван за първи път през 1986 г. Той съдържа някои от най-ярките и популярни текстове на Мънро. Представителни за нейното творчество и съдържащи неподражаемия ѝ почерк, тези непознати за българския читател единайсет истории са едва вторият сборник у нас на световноизвестната писателка. Сред тях срещаме родители в безмълвен ужас, че рожбата им се дави; дъщеря, затъваща в болезненото минало след смъртта на майка си; зрял похотливец, повел приятелката си на гости на бившата си жена само за да открие неочакваната си близост с нея… Сюжети, в които всеки читател може не просто да се припознае, но и в пълна степен да съпреживее и изпита емоциите на героите.

„Пътят на любовта“ е важна брънка в дългата и бляскава литературна кариера на Мънро. Несъмнено той е водеща причина писателката да получи Нобеловата награда за литература през 2013 г. за това, че е истински „майстор на съвременния разказ“. В своята обосновка Шведската академия изтъква важността на местното и индивидуалното в прозата ù, антропологическата прецизност, с която тя описва един уж познат и привидно спокоен всекидневен бит в любимата си провинция, както и нейните специфични разказвачески техники, минималистичния ѝ стил и способността ѝ да прескача и покрива огромни периоди от време в историята. Тъкмо тези качества, заради които Мънро се радва на световна слава, откриваме в най-чиста форма в „Пътят на любовта“.

„Алис Мънро несъмнено заслужава широко признание като един от изтънчените майстори на късия разказ – пише „Ню Йорк Таймс“. – Нейните картини на взаимоотношения и на любов притежават едновременно болката и непосредствеността на живота и чистото, мощно излъчване на изкуството.“

„Пътят на любовта“, Алис Мънро, превод от английски Василена Мирчева, корица Люба Халева, издателство „Кръг“, 2024 г.

Получих обаждане в службата от баща ми. Беше скоро след като се бях развела и бях започнала работа в агенция­та за недвижимо имущество. Момчетата ми вече ходеха на училище. Беше топъл септемврийски ден.
Баща ми винаги се държеше много учтиво, дори с родни­ните. Известно време ме разпитва как съм. Провинциални маниери. Даже когато звънят да ти кажат, че къщата ти гори, първо се осведомяват как си.
– Добре съм – казах. – Ти как си?
– Не много добре – отвърна той по неговия си начин – оплаквайки се, но с чувство за съхранено достойнство. – Боя се, че майка ти си отиде.

Знаех, че „отиде си“ означава „умря“. Знаех го. Но за миг си представих как майка ми се отдалечава по улицата с черната си сламена шапка. Изразът „отивам си“ звучеше изпълнен с дълбоко облекчение и дори вълнение – вълнение­то, което изпитваш, когато вратата се затвори и домът ти потъне обратно в обичайния си живот, докато ти по­емаш безгрижен в свободните пространства, отворили се пред теб. И това го имаше в гласа на баща ми, отвъд изви­нението: някакъв странен звук, подобен на притаен дъх. Само че майка ми не представляваше бреме – нито ден не беше боледувала – и баща ми далеч не чувстваше облекче­ние от смъртта ù, която всъщност прие доста тежко. Никога нямало да свикне да живее сам, каза. И почти с жела­ние отиде в хосписа в Недърфийлд.

Разказа ми как открил майка ми на дивана в кухнята, като се върнал онзи следобед. Била откъснала няколко до­мата, които сложила на перваза да доузреят, а после веро­ятно ù прилошало и си полегнала. Щом изрече това, гласът му потрепери – изразявайки, както можеше да се очаква, почудата му. Ясно си представих диван с овехтялата ку­вертюра до масичката с телефона.
– Реших, че ще е най-добре да ти се обадя – рече баща ми и зачака да му кажа какво да прави.

Майка ми се молеше на колене всеки ден: сутрин, обед и вечер. Денят ù започваше с осигуряването на Божията воля за протичането му. Всяка вечер изреждаше какво е направила, казала и помислила, за да провери дали то се съгласува с Неговата воля. Хората намират такъв живот за потискащ, но пропускат нещо – такъв живот никога не е скучен. А и няма как да ти се случи нещо, от което да не извлечеш поука. Дори да си затънал в проблеми, да си болен, беден или грозен, трябва да пазиш душата си като скъпоценност върху поднос. Когато се качваше горе да се моли след обяда, майка ми бе изпълнена с енергия и очаква­не и искрено се усмихваше.

Била спасена на една евангелистка сбирка на открито, когато била четиринайсетгодишна. Станало същото лято, когато майка ù – моята баба – починала. Няколко годи­ни майка ми ходела на тези срещи с куп други хора, които също били спасени, като част от тях, ентусиазирани ста­ри грешници, били спасявани отново и отново. Можеше с часове да разказва за тези сбирки, за песните, виковете и буйстванията. Разправяше например за един старец, кой­то ставал и крещял: „Слез при нас, о, Господи! Мини през покрива, а аз ще платя за гредите!“.

Върнала се обратно към англиканството с цялата си се­риозност и като англиканка се омъжила. Била на двайсет и пет, а баща ми – на трийсет и осем. Стройна и предста­вителна двойка, добри танцьори, добри партньори на карти, общителни, но сериозни хора – така бих пробвала да ги опиша. Сериозни по начин, който вече не се среща. Баща ми не беше чак толкова религиозен като нея. Той също беше англиканец, член на Оранжевия орден[1] и консерватор, поне­же така бил възпитан. Добър син, който не изоставил се­мейната ферма и се грижел за родителите си до смъртта им. После срещнал майка ми, чакал я и накрая се оженили; смяташе се за късметлия да има семейство, за което да се грижи (имах двама братя и сестра, която починала като малка). Подозирах, че преди да срещне майка ми, баща ми не е спал с жена, а и с нея самата преди брака. А му се на­ложило да чака, понеже майка ми не се омъжила, докато не изплатила на собствения си баща и последния цент, който бил похарчил за нея, откак майка ù се споминала. Държала си сметка за всичко – храна, учебници, дрехи, – така че да може да му върне парите. Когато се омъжила, нямала ни­какви спестявания, като повечето учители, дори ракла със завивки или сервиз нямала. Баща ми обичаше да се ше­гува мрачно, че се надявал да си вземе жена със сметка в банката. „Само че, ако вземеш парите в банката, трябва да вземеш и лицето, с което вървят – добавяше той, – а това невинаги е добра сделка.“

Къщата ни беше просторна, с високи тавани и тъмно­зелени капаци на прозорците. Когато капаците бяха спус­нати, обичах да местя поглед и да улавям слънчевите лъчи през пукнатините и дупките. Обичах да гледам и петна­та от сажди, стари и нови, оприличавайки ги на животни, лица и дори далечни градове. Когато разказах на двамата си синове за това, баща им, Дан Кейси, отбеляза: „Виждате ли, техните били толкова бедни, че не можели да си поз­волят телевизор, затова зяпали петната по тавана. Май­ка ви гледала петната по тавана вместо телевизия“. Той обичаше да се шегува с това, че смятах бедността за нещо кой знае какво?

Когато баща ми съвсем остаря, си мислех, че има про­тив не толкова срещу това хората да правят нови неща – като да се разведа например, – колкото да си намират нови причини да ги правят.
Слава богу, че така и никога не разбра за комуната.
Докато седеше с останалите старци от хосписа на олющената покрита веранда зад храстите спирея, той обясняваше как Бог никога не е предвиждал хората да кръс­тосват страната на мотори или снежни шейни. И как Бог никога не е предвиждал униформата на медицинските сес­три да включва панталони. Сестрите не се засягаха. Смята­ха го за представителен старец и ми казваха, че е същински сладур, истински вярващ джентълмен. Възхищаваха се на гъстата му черна коса, която се запази такава до смъртта. Миеха я и я решеха на вълни, които дооформяха с ръце.

Понякога, въпреки грижите, с които го обграждаха, той се чувстваше нещастен. Искаше да си иде у дома. Трево­жеше се за кравите, за оградите, за това кой ставаше да запали огън. Макар и рядко, имаше проблясъци на подлост. Веднъж ми хвърли зъл, ехиден поглед и заяви:
– Учудвам се, че коленете ти не са протрити.
Засмях се и го попитах:
– Че защо? От търкане на подове ли?
– От молитви – изсъска той.
Не знаеше с кого говори.

Не помня косата ù да не е била бяла. Майка ми побеляла още на двайсет и не ù бе останал нито кичур от момичеш­ката коса, която била кестенява. Все я подпитвах какъв точно нюанс е била.

– Тъмна.
– Като на Брент или като на Доли? – Това бяха двата ни коня, винаги впрегнати заедно.
– Не помня точно, но не беше като конски косъм.
– Да не е била шоколадова?
– Нещо такова.
– Мъчно ли ти беше, когато побеля?
– Не, радвах се.
– Защо?
– Радвах се, че косата ми вече няма да е в същия цвят като този на баща ми.

„Омразата е грях – повтаряше майка ми. – Запомни това. Дори и капка омраза в душата ти ще се разтвори и ще обезцвети всичко като капка черно мастило в чаша с мляко.“ Бях поразена от този пример и много ми се искаше да пробвам, но знаех, че не бива да разхищавам млякото.

Помня всички тези неща. Всички неща, които знам или са ми казвали за хора, които никога не съм виждала. Кръс­тили ме Юфимия на майката на майка ми. Ужасно име, кое­то никому днес не би хрумнало да даде на детето си. Вика­ха ми Фийми, а когато започнах работа, се прекръстих на Фейм. Съпругът ми, Дан Кейси, ме наричаше Фейм. Веднъж в бара на хотел „Шамрок“, където бях отседнала сред раз­вода, един мъж ме попита:
– Фейм, все се каня да те питам. С какво точно си из­вестна?[2]
– Не знам – отвърнах. – Не знам с какво, освен с това, че си губя времето да говоря с отрепки като теб.
После ми се искаше съвсем да го променя – на нещо като Джоан например, – но нямаше как да се уреди, освен ако не се преместех да живея някъде другаде.

През лятото на 1947-а бях на дванайсет и помагах на майка ми да облепим с тапети стаята на долния етаж, която не използвахме. Сестра ù Берил щеше да ни госту­ва. Двете не бяха се виждали от години. След смъртта на майка им баща им се оженил повторно. Първо отишъл в Минеаполис, а после в Сиатъл заедно с новата си жена и с Берил. Майка ми не заминала с тях. Останала в Рамзи, къде­то била родена. Отгледали я двама съседи, които били без­детни. Двете сестри се бяха виждали само един-два пъти, откакто бяха пораснали. Берил живееше в Калифорния.

Тапетите бяха с десен от китки метличина на бял фон. Майка ми ги беше купила с намаление, понеже били оста­нали единични ролки. По тази причина мъчно напасвахме шарките и зад вратата трябваше да лепим изрезки и оста­тъци. Беше преди ерата на самозалепващите се тапети. В предната стая бяхме сложили помощна масичка, на която бъркахме лепилото, преди да го нанесем по разкроените парчета, като внимавахме да не става на бучки. Прозорци­те бяха отворени, мрежите за комари – сложени. Предна­та врата също беше отворена, мрежата – пусната. През мрежестите прегради и старите надрани стъкла виждахме топлата разцъфтяла шир – репички и диви моркови в пасищата, туфи синап над детелината, а някои от поле­тата бяха като залети със сметана заради елдата, която хората сееха. Майка ми пееше. Пееше песен, която нейна­та майка им пяла, като били мънички с Берил:

Имах любим, но нямам си вече,
замина, остави ме, нищо не рече,
остави сърцето да плаче и стене,
но друг ще намеря, по-читав, за мене.

Вълнувах се заради идването на Берил – гостенка, при това чак от Калифорния. Вълнувах се и защото в края на юни бях ходила до града да се явя на матура и сега очак­вах известие, че съм минала с отличие. При завършване на прогимназиалния етап всеки трябваше да иде да се яви на изпит в града. Беше вълнуващо – шумоленето на карира­ната хартия, тържествената тишина, старата каменна сграда на гимназията, инициалите, издълбани по чиновете, потъмнели от слоевете политура. Първият полъх на лятото вън, жълтата и зеленикава светлина, градските кестени и храстите орлов нокът. И всичко ставаше в съ­щия град, в който бях прекарала кажи-речи половината си живот. Това безкрайно ме удивляваше. Както и самата аз, която чертаех карти, решавах задачи, знаех купища верни отговори. Смятах се за много умна. Но не се оказах достатъчно умна, за да схвана най-простото – в моя слу­чай изпитите нищо не променяха. Аз нямаше да отида в гимназия. Нямаше как да стане. Беше преди да се появят училищните автобуси, така че щеше да се наложи да ми наемат стая в града. А родителите ми нямаха средства. Като всички останали фермери, те не разполагаха с твър­де много пари в брой. От мандрата за сирене не плащаха редовно. Пък и не си представяха животът ми да поеме в такава посока – да уча. Смятаха, че ще остана да помагам на майка ми или ще се хвана да гледам някоя болна жена или малко дете наоколо, докато не ми дойде времето да се за­домя. Ето това изчакваха да ми кажат след излизането на резултатите.

Бихте предположили, че майка ми е имала други планове, след като самата тя е била учителка. Само че тя твърде­ше, че Господ не го е грижа. Бог не се вълнувал каква работа или образование имаш. Пет пари не давал за това, понеже прозирал същността.
Това беше първият път, в който разбрах, че Бог може да бъде истински опонент, а не просто дребно неудобство или пищна украса…

[1] Познат и като Институцията на оранжистите – протестантски ор­ден, пренесен в Канада от ирландски преселници през 1830 г. – Бел. прев
[2] Игра на думи: fame (англ.) означава „слава“. – Бел. прев.

Алис Мънро