Селски фрагменти ХІ
Нашата къща в Бързия е стара, строена е някъде в началото на 30-те години на миналия век. Вдигнал я е дядо ми Димитър, свещеник, помага му цялото село. Той не е кореняк, пришълец е: поканен е от първенците да служи в черквата, тъй като селото останало без поп (тогава все още се казвало Клисура). Семката му е от Дръмша, Софийско. Просветен човек, напредничав: един от основателите на кооперацията в селото. Ляв като всички по това време. Кооперативната активност му изяжда главата в мътните и страшни дни около 9 септември – прибират го в Берковица и го претрепват новите властници. Дали пък не са искали да им даде парите от касата на кооператива? Нямам представа, но че го пребиват без жал се знае отлично във фамилната памет. Когато се прибира, го увиват в овчи кожи, че да му мине треската. Напразно: диабетик, след жестокия побой се залежава и на идната година, 1945-а, умира. Февруари, в началото. Бил е едва на 46 години, баща ми – на 14. Невръстен остава сирак.
Да построиш къща си е цяло приключение, но и гордост. Мога да се похваля, че поне във вдигането на десетина съм участвал. Най-вече на братовчедите: оженят се и не могат да се свират заедно семейства стари и млади – ще се изпокарат и изпобият, затова се начева градеж. А и друго още: през социализма, когато нямаше къде да си харчиш парите – дефицит!, строежът беше изход да ги вложиш (през соца – дефицит на стоки, през капа – дефицит на пари). И се започваше – търсене на камък, греди, тухли, цимент, баластра, арматура; за всички тези материали трябваше да търчиш и да чакаш с месеци, за да се снабдиш. С връзки: баща ми имаше един приятел в завод „Мрамор“ и благодарение на него се уреждаше с мозайка, когато рачихме да освежим фасадата.
Румен Гашаров, „Интериор с ковьорче“
Или, както по днешно се вика, да я санираме. Не му струваше много – бутилка ракия. Бая бачкане на строежите, смазващо: аз все се изхитрях да съм на въжето, с което се вдигаха пълните кофи до майсторите на скелето. Другите вече са приготвили бетона, отиваш до бъркалото забързан, да не кажа на бегом, пълниш на скорост с лопатата, окачваш кофата на желязната кука и теглиш. Отгоре я поемат, но за да не се главозамаеш, че си се справил порядъчно, все ти подвикват: „Дай бетон, дай вар, дай тухли!“. Част е от забавата – на тия строежи се бъхтиш здраво, но сред смях и закачки. Които накрая на работния ден, когато всички сядат на трапезата и ракията, виното и бирата завират кръвта, стават още по-пиперливи и ожесточени. Пък когато се сложеше и последната цигла на покрива и се развееше най-горе бялата риза, обозначаваща, че къщата е готова – тогава наистина наставаше веселба и „симпозиум“. Защото в градежа ѝ е участвал сума ти народ – роднини, близки, съседи, комшии, приятели, съселяни; кажи-речи цялото село. И като се вдигнеше новият дом, все едно на всички принадлежи той, такова беше усещането. Защото и ти си участвал, и ти си помагал. Частица от тебе има в него и тази частица ще остане, докато я има къщата. А нея ще я има дълго, със сигурност повече от дните, отредени ти на тая земя…
Нашата къща не е нова, стара е (давам си сметка, че след има-няма 7-8 години ще навърши век), обаче е яка, здрава, непоклатима. За сравнение – отсреща се перчеше една от кирпич, но вече я няма, рухна. Основите на нашата са дълбоки, каменни, дебели почти метър и половина и високи някъде към 3–4. Няма мърдане такъв градеж, нищо не го плаши – предвидено е да издържи и много години, и много перипетии. И въпреки че реката минава току покрай него, и досега стои солидно. Вярно, преди време брат ми трябваше да направи солиден дренаж, да отклони подпочвените води и сега домът ни е още по-здрав. Беше изкопал ров дълбок към три метра и селските зевзеци, чийто хумор хич не е от благочестивите, нито от приличните (да не казвам, че не е и от най-приятните) го будалкаха, че след години даже и археолозите няма да могат да му намерят костите. Той обаче им не траеше, връщаше им тъпкано: не себе си, тях щял да бутне вътре, за тях да се чудят археолозите…
Селски нрави, груби и безпардонни. Но къщата ни не е груба, напротив – спретнахме я китка, също както дядо ни навремето. Предимно брат ми, де: сръчен за петима, работлив за десетима, не спира да поправя, ремонтира, усъвършенства, престроява, нагласява, благоустройва, разкрасява… Тъкмо благодарение на него вече не се наводняваме: точно до реката сме, казах, и когато придойдеше буйна пролетес, заливаше целия двор. В мазетата – по метър вода. Нищо не можеш да сториш, чакаш да се оттече. За зла беда, отнасяла ни е курници, кочини, егреци барабар с кокошките и прасето. Сега е укротена в бетонно корито, което щеше да престане баш до нас, но Любомир, брат ми, настоя и удължиха „барикадата“, усмиряваща побуяващата вода. Сега, като се разлудува, само ѝ се плашим, но бели не прави.
На първия етаж стаите в къщата са две и много високи, таванът е докъм три метра. Нарочно са така: дядо ми, изглежда, е имал предвид какви обществени движения ще организира в селото, защото стаите служели за магазини на кооперацията. Рафтове отгоре до долу, докато стаите на втория етаж – две по две малки, доста по-ниски. На тавана също две стаи: 6 деца е имал, вероятно си е мислел, че всичките ще ги събере заедно, като в някогашните задруги. Не става така – лелите ми се изпоженват и отиват при съпрузите си, единият ми чичо се премества в Берковица, поемайки епархията на баща си след смъртта му, другият си отива много млад заради младежки бабаитлък. Фауст се е казвал. Бие облог, че ще премести пълна каруца с камъни, прави го, но нещо се пресеква (прекинья, както казваме в Бързия) и си отива скоропостижно. Познавам го само от портрета на стената в стаята, която обитавахме на първия етаж заедно четиримата – баща ми, майка ми, аз и брат ми; те на едното легло до вратата, децата, ние, на другото до прозореца. В съседната голяма одая имахме квартиранти – баба Надка Акушерката и мъжът ѝ дядо Ангел. Тя ме е израждала, имам и свидетелство: написано от ръката ѝ листче, че съм се явил на бял свят в 22.10 на 25 юли 1961 г. Нямам спомен дали ни бяха „връчени квартиранти“, или са имали договорка с нашите. Май е било първото, защото не си спомням да са ни плащали наем – по социалистическо време в по-големите къщи настаняваха други семейства, без много да питат домакините. Свестни хора: тя често ме друсаше на коленете си, а двамата идваха при нас да гледат телевизия. Една чернобяла „Опера“, която цялата махала се събираше да я зяпа. Дядо Ангел много си падаше по фигурното пързаляне (често излъчваха състезанията): „Гледай ги, гледай, като лебеди се носят“, възхищаваше се.
В нашата стая, голяма и висока, както споменах, висяха портретите на цялата фамилия: дядо ми Димитър с калимявката, двамата ми чичовци Костадин и Фауст, лелите Виолета, Наталия и Олга, майка и татко като младоженци, баба ми Невена… Тя е с нас, внуците: от двете ѝ страни сме с брат ми, с ръцете си ни пази да не се сбием. Това ми е първият детски спомен: бяха донесли нашите пликче с бонбони „Снежанка“, а брат ми, който е по-малък, но по-серт, не ми даваше да си взема – стиска ги инатливо в маломерното си юмруче. На снимката е намръщен – току-що е надувал гайдата, защото му посягам към снежанките. Не се сещам дали все пак успях да се докопам, по-скоро не. Но пък тази снимка в голям формат, окачена на стената, непрекъснато възвръщаше паметта ми за случката; вероятно поради това я помня до днес.
Памет – такава роля играеха портретите на стената. Но имаше и други украси, които пък даваха простор на въображението. Първото легло на родителите ми беше с железни табла, украсени с плуващи лебеди – сигурно гледайки тях, са му идвали сравненията на дядо Ангел. Зад лебедите – небеса, горички, полянки. Представях си как изящните птици отлитат, скриват се в гората и нашите ги търсят: леглото голо без тях, неприветливо. Но най ми държеше интереса ковьорче встрани над родителския креват; от ония, които могат да се видят на някои от платната на Румен Гашаров. Нашето обаче беше не бродирано хасе, а гоблен. Евтин гоблен, метър и петдесет на петдесет сантиметра – мерих го като дете специално с шивашкия метър и затова помня; с един абсолютно невероятен за българските северозападни ширини и височини пейзаж. Сега си мисля, че е бил фламандски: млада жена с боне и с широка рокля е приклекнала до езеро и пере (или изплаква), зад гърба ѝ хълм, на който е разположен замък. Истински средновековен замък с кулите му, бойниците му, с подвижната му порта и настръхналите зъбери. Преди да заспя, си съчинявах цели истории с главен герой замъка: как го защитавам, как прибирам жената зад стените му, защото врагове са нападнали мястото, как командвам бранниците, стреляме с лък и отблъскваме неприятеля. Не знам, не знам, но изглежда тъкмо това ковьорче разбуди копнежа ми по екзотични земи, които не приличат на тези, с които бях свикнал. Така да се каже, първото ми излизане извън селото беше вътре, в голямата стая, висока три метра, в която живеехме четирима души. Ето как всички вкупом не забравяхме както най-близките си роднини (заради портретите на стената), така и най-далечните си фантазии (заради лебедите и ковьорчето). И ми се струва, че това е може би един от начините едновременно да си свързан неразривно с корените си, но заедно с това да бленуваш безметежен небето; тоест да си здрав физически, душевно и духовно. Без да се мяташ несвестен наникъде и за никъде – безприютен, изгубен, сдухан. Няколко родни портрета и един фламандски замък – нямаш нужда от нищо друго…
Само че на днешното алчно и жадно време тези простички неща определено му се виждат недостатъчни, направо мизерни. И ламти ли, ламти за още и още, задавяйки се в собствената си лакомия. Едно булимично-анорексично време, което – ако не се съвземе и освести, ако не го съвземем и освестим, ще повърне с погнуса всичките големи и вълнуващи постижения на човешкото. Оставайки постно, кухо, ялово…
И безплодно, за бъдещето безплодно…
