„Назад-напред: социалистическа България през погледа на един новозеландски поет“, Кевин Айърланд, превод от английски Владимир Дворецки, изд. Фондация „Европа и светът“, 2024 г.
През една есенна утрин на 1959 г. на входната врата на партерния апартамент на улица „Шишман“ 35 някой блъска с юмруци, както може да думка само представител на властта. Бащата на фамилията скача, сработва опитът от предишни подобни срещи, и отваря вратата. На прага стои дребен милиционер в зеленикава униформа, който носи съобщение за зетя в къщата – новозеландския поет Кевин Айърланд. Тъстът си чуди как да постъпи, чука на вратата на спалнята, където младите още спят, и вкарва вътре появилия се представител на властта. Той отдава чест, пита съпругата Дона нещо на български, докато новозеландецът Кевин в просъница му казва на английски да се разкара. Милиционерът, естествено, не го разбира, но козирува и си тръгва. Тъстът му влиза в стаята, разменя няколко думи с дъщеря си, и се залива от смях. Младото момиче също се смее. Новозеландецът продължава нищо да не разбира. Настоява да му обяснят най-сетне тази непонятна случка.
Казват му, че милиционерът носел лично съобщения до другаря Айърланд, което не било за чужди уши. Трябвало да се яви в Комитета за връзки с чужбина.
Новозеландецът продължава да не разбира, но стреснат, се пробужда напълно. Решава, че го викат в онзи Комитет, от който хората трудно се връщат обратно и чийто ъгъл се вижда ясно от прозореца на неговата спалня. Приятелят му, големият български интелектуалец Цветан Стоянов, нарича на английски това място, когато си говорят пред непознати хора, „добрата стара зала „Фестивална“.
Това не е началото на абсурдистки роман от 60-те, а на документален разказ, видял бял свят в Нова Зеландия през 2002 г., който благодарение на издирванията на Владимир Дворецки вече има свой живот в чудесен превод на български.
Кевин Аъйрланд (1933–2023) е съвсем реална историческа личност, макар и малко познат в България. В същото време едни от най-известните англоезични преводи на стиховете на Ботев, Яворов и Багряна, които продължават да шестват из интернет, са негови. Най-често без да се упоменава авторствотото му – както сочи проучването на Владимир Дворецки.
През 1959–1960 г. появата на този млад новозеландски поет в НРБ е истинска сензация. По същия начин той пристига напълно случайно и в Лондон, макар от дистанцията на времето да съзира „скелетни връзки“, препращащи към нещо, което наричаме „Съдба“ или „Орисия“. В основата, разбира се, е любовта – една висока и привлекателна австралийска медицинска сестра, за която той смята да се ожени. Дори се отправя към Сидни, но магията се разсейва, и ето как се озовава в Лондон през април 1959 г. Разказът в „мемоара“ често прескача „напред-назад“ (backwards to forwards), дори научаваме как се връща от София през Виена, преди още да е заминал натам.
Явно „връщащото отиване“ или „отиващото връщане“ е тема не само на поезията, но и нещо като жизнена практика за Кевин Айърланд. Подкрепено при това с един (навярно съчинен от него) цитат от Ницше: „Животът тече напред, но разбираш какъв е, когато се обърнеш назад“.
Но както и да е, един ден настъпва развръзката. Чрез приятеля си Морис Шаболт, който често пътува отвъд Желязната завеса, нашият новозеландски поет се запознава в Лондон с висок български преводач, изпратен в британската столица, за да усъвършенства езика. Това е Цветан Стоянов, „един от най-приятните, непретенциозни и умни хора, която някога съм срещал“ – по свидетелството на Айърланд. Той, разбира се, е безпаричен и скоро се сключва сделка, според която Цветан Стоянов ще ползва подкрепата на новозеландския поет в Лондон, а в София ще се грижи за него. Без изобщо да знае в какво се забърква.
Айърланд вече прави проучвания, сверява разписания и решава бързо да тръгне към София с „Ориент Експрес“ – най-евтиният начин по онова време. Хваща влака от Париж и сравнително леко пропътува маршрута през Северна Италия, снабден с провизии за три дни, пак по съвет на Цветан Стоянов. В Югославия нещата се променят – митничарите и полицаите са груби, проверките непрестанни и влакът се препълва до невъзможност, все едно че цялото население на страната е решило да пътува внезапно.
Нещо ново за новозеландеца, който има усещането, че пътува във вагон за добитък. Дори му е невъзможно да стигне до тоалетната. По онова време „Ориент Експрес“ е само призрак на някогашните описания на Агата Кристи. По чудо никой не умира.
Така Айърланд стига заветната цел: софийската централна гара. И започва да навлиза в „живота там“. Последователността в разказа му често се губи, както признава сам той, не защото не си спомня добре случилото се, а напротив – защото си го спомня твърде добре.
На гарата го чака неговият приятел Морис, заедно с един представителен и едър мъж – писателят Васил Попов, чиито творби се приемат със смесени чувства от местните власти. Първата нощ е приютен именно от Попов, който споделя двустайния си апартамент с друг съквартирант.
Тогава Айърланд научава, че в София има „криза за жилищна площ“. Всички, особено в централната част на столицата, се тъпчат поне по двама в стая. Така е с всяко семейство и във всеки апартамент.
И, второ, разясняват му какво е „софийско жителство“ – „призрачен критерий“, позволяващ на комунистическите власти да упражняват тотален контрол – „разточителен и неефективен, но същевременно безсърдечен и неумолим и това даваше резултат, без положителни последици за когото и да било“. Оттук насетне той свиква да ходи с новозеландския си паспорт в джоба. Обясняват му, че дори пренощуване за една нощ трябва да се отбелязва в домовата книга; че то трябва да се докладва в милицията; че има задължителни събрания на живущите и т.н.
Накрая Васил Попов и Морис Шаболт го отвеждат при майката на Цветан Стоянов, за да ѝ съобщят за „сделката“, сключена в Лондон. Тя приема новината без особена изненада и така Айърланд се нанася на улица „Гогол“ 6 – в прочутия дом на „хубавите разговори“, там, където някога е замислено издаването на знаменитото сп. „Златорог“. Той говори със старата дама на френски, а тя много „внимава“, особено в „политическите разговори“. Човек никога не знае кой кой е.
Новозеландецът бива предупреден от приятелите и хазяйката си да не говори „негативно“, разясняват му и личната стратегия за „правомислие“, която всички публично изповядват. Ако не искат, разбира се, да загазят.
Айърланд е приет радушно от тогавашната софийска интелигенция. Все още е периодът на „размразяването“, а появата на новозеландски поет в София си е направо екзотика. Следват срещи, запознанства и запои в артистични среди.
Но един път се случва нещо, което радикално променя живота му: той се влюбва. В кафенето на хотел „Славянска беседа“ попада на група млади хора, след които е и жена на име Дона Маринова, студентка по кинознание, истинска двойничка на актрисата Ингрид Бергман. Уведомява за случилото се приятеля си Морис, както и за намерението си да се ожени за нея. Морис е силно обезпокоен от тази „международно-поетическа катастрофа“ и сериозно мисли да го „сложи под ключ“.
Ала няма връщане назад. Кевин предлага брак на Дона на развален френски. Тя е толкова изумена, че получава крампа, дори я откарват в болница. Но дава съгласието си, като определят двуседмичен срок. Кевин е млад и бърза, макар че разполага с цялото време на света.
Тогава от Лондон се завръща Цветан Стоянов и бива стъписан от факта, че неговият новозеландски гост не само няма намерението да си тръгва, но остава за неопределено дълго време. Ала преотстъпва стаята си на Кевин, а сам спи на дивана в хола. За да се издържа, новозеландецът започва да дава уроци по английски, които все повече се търсят в София, дори прониква в средите на партийната номенклатура.
Сключването на брака минава съвсем служебно и протоколно. След което Кевин и Дона заживяват в нейния пренаселен дом на улица „Шишман“ 35, точно зад гърба на църквата „Свети Седмочисленици“. Често минавам оттам и съм се убедил с очите си, че партерният апартамент никак не е голям. На един от звънците все още пише Маринови. Опитвам се да си представя как са живели в него цели три семейства – бащата на Дона, брат ѝ със своята съпруга и дъщеричка, и тя с новозеландския си мъж. Изходът, както научаваме от книгата, бил намерен в едно разглобяемо легло, което вечер бащата на Дона – бивш криминален детектив, уволнен от народната власт и останал без пенсия – сглобява и спи на него в кухнята.
Именно в този дом Кевин Айърланд е „потърсен“ от комунистическата власт и поканен на среща в Комитета за връзки в чужбина. А той откровено се опасява от поканата с опасенията на българската си фамилия. Споменатият баща е минал през „цедката“ на властите, братът на Дона, обвинен на младини в антикомунистически заговор – също.
Но няма избор и се явява в Комитета, където попада на преводачите от английски – странни, но много приятни хора. Едната от тях – Марго – е дъщеря на Панчо Хаджимишев, бившия царски посланик в Лондон, и говори на неподражаем „кенсингтънски“ английски. Другата – Надежда – се е завърнала от САЩ и говори със силен американски акцент. Няма „мърдане“ – НРБ се нуждае от услугите на Кевин Айърланд, защото ставали много досадни грешки в изданията за чужбина. Като тази – поздравителната картичка на Славянския комитет в България била отпечатана в огромен тираж, но станал голям конфуз, защото пожеланието било разпратено от Slave Committee (Робският комитет).
Грешка по Оруел, силно понравила се на Айърланд, но не и на българските власти. От него се искало да „шлифова преводи“. Потвърждението за назначението му идва от анонимна началничка с невчесана коса и поне два размера по-голяма омачкана памучна рокля, която държи пред него кратка реч, преведена му от Надежда. Това не било „пропаганда“, а „истината“ за българския живот и култура, за гигантския „напредък“, вдъхновен от вечната дружба с големия Съветски съюз.
Скоро Айърланд е напълно отвратен от работата си. Тя се състои в производството на ненужно лъскави списания, които никой човек със здрав разсъдък не е в състояние да прочете. Затова в крайна сметка ги разпращали в Индонезия и на други забутани места. Но валякът на пропагандната машина се върти, макар и на празен ход.
А той е принуден да „шлифова“ и пише стихотворения, докато Дона чака изходна виза, за да могат да заминат за Лондон, което се случва през 1960 г. А зад гърба му остават множество познанства и големи приятелства.
Той силно скърби за писателя Васил Попов, чиято преждевременна смърт си обяснява с консумираните от него огромни количества готварска сол. Попов буквално изсипвал солницата в яденето и си отишъл от този свят „маринован“. Скърби и за Цветан Стоянов, чиято смърт от апендицит за него е „непредумишлено убийство“.
През лятото на 1969 г. за кратко с Дона се завръщат в България, отвеждат ги на писателската почивна станция на Черноморието. Тук е първата и последната му среща с „великия диктатор“ Тодор Живков, който по думите му явно много се е боял от своя народ. Целият район бива отцепен от въоръжени лица, а в храстите има милиционери с радиостанции. Накрая от огромна руска лимузина ЗИЛ излиза нисък, набит мъж с посивяла коса. Той, подобно на Мусолини, му се струва малък и изпъчен второкласен диктатор.
Без записки, Живков произнася дълга, гневна и просташка тирада срещу писателите. Те не създавали „оптимистични творби“. Заразени са с „космополитизъм“. А къде са социалистическите им герои, новите мъже и жени?
Живков припомня на писателите, че са „хранени хора“. Имат коли, получават много добри пари, почиват си на воля. Крещи им, че знае какво трябва да се направи, лесно е да се създадат велики книги и ако той имал време, щял да пише много по-добре от тях. Но е много зает с управлението на страната и не може да им покаже как точно се пише.
Накрая изскача дебел подлизурко, който уверява другаря Живков, че писателите си взимат бележка и ще бъдат вдъхновени от великата му реч; ще удвоят усилията си, за да създадат тези велики произведения, които да отразяват социалистическата истина.
Тук всичко свършва. Айърланд си тръгва от България, без да се върне „назад“. Убийството на Георги Марков в Лондон през 1978 г. го кара да прекрати всякакви официални връзки с НРБ. Ала преводите му на големи български поети си остават. Обратите на Съдбата го разделят и с Дона. Завръща се в Нова Зеландия, където получава късно, но заслужено признание за поезията си и е отличен с редица награди.
За да разбере – „назад“ – че не е имало никакви причини да бъде някъде другаде. Но и без да съжалява за онова, което по волята на Съдбата го е сполетяло.