„За разлика от слоновете“, Дагмар Лойполд, изд. „Аквариус“, 2024
Германската писателка Дагмар Лойполд, чийто роман „За разлика от слоновете“ беше издаден от издателство „Аквариус“ тази година в изключителния превод на Майа Разбойникова-Фратева, идва за среща с българските си читатели. Тя ще се състои на 26 септември от 18 ч. в библиотеката на „Гьоте институт“. Ден по-рано, пак от 18 ч., откъси от романа, номиниран за Германската литературна награда, ще бъдат четени на български в One Gallery, в рамките на Нощта на литературата.
Герои като господин Харалд на Дагмар Лойполд – протагониста на „За разлика от слоновете“, един от нейните единайсет романа – са невъзможни. Това си помисляме инстинктивно, когато доста по-напред в книгата (вероятно съвсем нарочно) внезапно осъзнаем, че действието не се развива в XX или XIX в., а в днешния ден. Възприятието ни отхвърля героя като анахронизъм, почти като фактологическо недоразумение. Но тези „малки“, незабележими хора, останали извън хватката на съвремието и неговите унифициращи порядки съществуват, макар и някъде далеч отвъд радара на интереса и вниманието ни. Нещо повече – Лойполд ни показва, че те имат неподозиран вътрешен живот и са източници на сложен интимен монолог. Че са достоен литературен материал.
Господин Харалд е аналогов човек във века на незаобиколимите технологии и светкавичната достъпност. Мъж на дисциплинирания ред и старомодните обноски в ерата на консуматорството и неформалността. Естет, чувствителен към словесното богатство насред съвременния практичен, изчистен от „всичко излишно“ език. Ратник на сцената на обичайното и повторимото на фона на дневния ред, зададен от сензационното и събитийното (особено в социалните мрежи). Лойполд избира за него професия, която някои от нас са забравили, че съществува – господин Харалд прекарва вечерите си като гардеробиер в операта, докато в останалото време пазарува, пере, посещава библиотеката, разхожда се, пие по кола в местния бар и се грижи за случайно появила се котка. Тоест просто съществува.
Огромен е рискът за всеки автор, дръзнал да драматизира подобен герой, който мнозина набързо биха отминали като скучен и безличен. Дагмар Лойполд ни убеждава в обратното. В този почти трансов текст, предаден на хода на времето, в което сякаш почти нищо не се променя насред неизбежните цикличности (главите са кръстени на отделните месеци от годината), тя успява да открои едновременно и онези повтарящи се ритуали на ежедневието, и онова, което във и въпреки него се явява „събитие“ – било то и да окажеш помощ на пресичащо пътя патенце или да откриеш лъскаво кестенче посред лято.
Е, в тази безсюжетна проза – проза на репетитивното, на дребнотемието, на детайлите – само привидно нищо не се случва, защото случващото се е навсякъде. Съзирането на тази особена, органична събитийност е въпрос на чувствителност и умение у читателя. До степен, в която дори и най-незначителното започва да му се струва вълнуващо, в която той съпреживява поредицата от описания и се радва, че нещо все пак става (една от обсесиите на съвременния читател, свикнал историята да е водеща, книгата да е изпълнена с обрати и изненади). В някакъв смисъл можем да заподозрем Лойполд в желание да се подиграе с това очакване, тъй като в средата на разказа тя съвсем буквално въвежда „пушката на Чехов“ (тук – пистолет), но не задоволява нуждата на читателя тази пушка да гръмне в рамките на текста. Писателката оставя голямото събитие/обрат/кулминация извън наратива. Всъщност „драмата“ се случва незабележимо в главата и плановете на самия герой, в неговите (неадекватни) предположения. Така както дори и най-малката промяна в навиците му се усеща от него като дързост, като престъпване на света, като обрат.
Съвременното общество, в което всеки може да прави всичко, да стане друг от днес за утре и да разбира от какво ли не (само погледнете коментарите и постовете в социалните мрежи), може да се поучи от господин Харалд, който обслужва педантично един-единствен миниатюрен кът от света по силата на професията си. Дори в гардероба на операта той се грижи само за посетителите на левия балкон и няма амбиции за повече. Затова пък на този свой, поверен му кът той се е посветил с благоговение и всеотдайност, които биха могли да изглеждат едва ли не комични и ненужни.
На тази абсолютно нишова профилираност и на почти пълната изолираност от света, Лойполд противопоставя любознателността на героя към същия този непосещаван и непреживяван от него свят. Господин Харалд редовно ходи в читалнята на библиотеката, като систематично и методично се осведомява за всевъзможни факти от всякакви сфери, а отделно от това задължително гледа документални филми и слуша чинно новините. „Пътуването“ е възможно от един скътан в ъгъла на операта стол, закрит от висящите палта, от самотната квартира на човек, който дори не е ползвал такси през живота си.
Любовта изглежда невъзможна за подобен човек. Не и по съвременния начин – на незабавен достъп до другия и до всички факти от живота му в социалните мрежи, на емоционално потребителство. Тръпката на господин Харалд е „виртуална“ по един съвсем друг начин: той не консумира любовта си, а си я „представя“ – старомодно, романтично. Изгражда цял наратив за жената, чието име дори не знае (затова и много умело тази героиня присъства с името „Йохана или Мари“. Това опосредстване, крайно редките мигове на реално докосване до обекта на интереса му прави тази тръпка вечна, надвременна, съвършена. Прави възможен копнежа, който като че ли е загубил смисъла си в днешния свят. („Какво е близостта?“, пита се/ни героят.) Така – свободно, зачитащо, уважително – господин Харалд се отнася и спрямо завъртялата се в дома му котка:
„Нану е свободна, тя го знае и чувства. Той не е надзирател, а домакин, комуто и през ум не би минало да тормози госта си.“
Една от особеностите на господин Харалд е, че е изключително чувствителен към езика – той е словесно пристрастен тип. В този случай преводачката Майа Разбойникова е имала доста предизвикателна задача, с която се е правила повече от чудесно, намирайки български съответствия за многото изрази и игри на думи. Господин Харалд непрекъснато, компулсивно ги разиграва и превърта в ума си и си избира „дума на месеца“. Тъканта на света и опита, нюансите на смисъла прозират в тези негови словесни занимания и експерименти. Лойполд умишлено противопоставя този езиков разкош на негласното предпочитане на историята пред езика изобщо, и то на един прагматичен и неутрален език. Защото изглежда с последния светът не би могъл да се разкаже в своята многопластовост и нюанси.
В разказа за господин Харалд писателката почти не използва реминисценция – всичко се развива тук и сега. С изключение на малкото и много фини, трудни за забелязване детайли, които загатват за детството на героя – самотно, нелеко, лишено от топлина и емпатия. Детство на чувствително, може би дори болно дете, което сега сам героят мисли като „детето Харалд“. Тези вметки са толкова криптирани, че наистина не можем да сме сигурни какво точно се е случило в него. И все пак са достатъчно, за да осмислим характера и съдбата на господин Харалд като неизбежен резултат от това минало. Вероятно не е случайно, че една от думите е „мама“, дума, която – без посочена ни причина – ни пронизва в най-вероятното си отсъствие и липса.
Може би една от най-точните метафори за протагониста е описанието, което той дава на рибата микропина:
Познавате ли рибата микропина? Човек може да надникне в мозъка ѝ като в кокпит, а уредите по командното табло светят в зелено. Живее на най-голяма дълбочина в океана, където почти никой не може да я види. Може да си позволи да е прозрачна.
Именно тази прозрачност е темата на този толкова фин, тих, ювелирен роман (който напомня много на един друг, издаден също от „Аквариус“ – „Цял един живот“ на Роберт Зееталер). „За разлика от слоновете“ е книга за търпеливи читатели. Защото, както забелязва господин Харалд, трябва да:
дозираш внимателно, защото хубавото – за потвърждение това трябва да бъде повторено – може да се удължи, както и оскъдните запаси.
Тази спестовност на смисъла и ценността като че ли отдавна ни убягва. Тя е често там, където лесно ще я подминем. Така както жената (любимата на господин Харалд), която просто прелиства нотните страници пред певеца по време на камерен концерт, има своята непоклатима роля във вселената на операта, на света в крайна сметка:
никой не забелязва нейния усет, съсредоточен във върховете на пръстите. При това успехът на целия концерт зависи именно от това.
Така че забележете тази книга и си позволете да бъдете пренесени през нея без сътресения, без нетърпение и без очаквания. Макар и да не ви разтърси епидермално, тя ще остави дълбок привкус у вас – за нещо чисто, забравено и отдавна липсващо.
