Разговор с Мирослава Кацарова 

Първият ѝ албум „Бяло в бяло“ (2000 г.) стана повод да се запозная с Мирослава Кацарова. Тонрежисьори от БНР-Варна бяха ми поръчали да го открия в София – тогава се разпространяваше само на едно място. Когато чух албума, си казах, че непременно трябва да разговарям с нея… С Мирослава се виждаме всяка година във Варна и в Пловдив – присъствието ѝ като артист и организатор на музикални събития е неоспоримо. Мирослава е обединяващ мост между културите на различни изпълнители, тенденции и джаз наративи. Поредното ѝ гостуване с концерт във Варна предстои на 19 септември. „Палома“ е в програмата на Международния музикален фестивал „Варненско лято“.

„Палома“ е песен, позната на киноманите от „Говори с нея“ на Педро Алмодовар. В твоите концерти винаги се получава подобна атмосфера на споделеност и интимност, в която публиката ти, както във филма, стои почти на една ръка разстояние до теб и се чувства като едно цяло с музиката. Магическа е тази сцена с Каетано Велосо в „Говори с нея“! С какво те привлича музикалната форма на Латинска Америка?

Всъщност наскоро си дадох сметка, че за първи път чух тази прочута мексиканска песен в моето детство, в изпълнение на Хари Белафонте, тогава не ѝ обръщах внимание, независимо, че Белафонте бе любимец на баба. Преди двайсет години се влюбих в нея, като я чух и видях в изпълнение на Каетано Велосо заедно с челиста и композитор Жак Мореленбаум в тази омагьосваща сцена от филма на Алмодовар. Всъщност това беше като откровение, защото за кратко време открих множество важни неща.

Едното беляза завинаги моята вокална естетика и е свързано с мощта и въздействието на тихото пеене. Оттогава някак си разбрах за себе си линията на моя вокален стил, умишлено се отстранявам от викането, от атлетизма в пеенето, окупирането на сцената с крещящо его и глас. В лицето на Велосо открих идеала си за вокално фразиране – извлечен от тишината тон, понякога сравним с шепот, стон или пък с прохладен бриз. Разбира се, важни са ми динамиката, силата на гласа в буквалния смисъл на думата, контрастите, но трябва да призная, че винаги съм била привлечена повече от овладяната страст. А с гласа това не се прави лесно, защото той е много чувствителен инструмент. Гласът не може да лъже.

Втората важна истина, която ме владее като неотменимо лично откритие благодарение на тази сцена от филма на Алмодовар, е, че публиката, редом с артистите, създава музиката по време на концертите. Това са невидими взаимоотношения, които си дават и връщат енергии, чувства, взаимност, благодарение на които магията или става, или пък не.

Ето това ме привлича в латиноамериканската музикална традиция – тази светла, тиха и уютна тъга, сладка носталгия по непознатото, неизвестното, невъзможното. За това, както се знае, в португалския език си има дума – saudade.

С Мирослав Турийски сте специален тандем – неговите аранжименти винаги отключват нещо ново към познатото, дарбата му да преобърне една музикална тема като че ли предлага неочаквана добавена стойност към изпълнението ти. Връщайки се години назад във времето, спомняш ли си коя бе първата ти съвместна работа с него и как се открихте един за друг?

С Миро Турийски се познаваме отдавна, но съвместната ни работа започна някъде около 2012 г., когато решихме да направим заедно първата ми тематична програма, наречена тогава Singin ‘n’ Swingin’, като предаването ми за вокален джаз по Джаз ФМ радио. Тогава разработихме една дузина прочути джаз класики, изпълнявани от великите певци, но за да се отграничим като стилистика, двамата с него се събирахме и работехме, като експериментирахме в различни посоки. Така той започна да опознава моята вокална специфика, разменяхме си музика за слушане, констатирахме, че имаме близка философия по отношение на интерпретаторското изкуство, и така се открихме един друг. Тогава искахме да избегнем клишетата в аранжиментите и трактовките на класиката, защото често чрез популяризирането на версии на тези песни се стига до водевилност, „пера и пайети“, кич, от който и двамата страним. После с него направихме множество различни тематични концертни програми, някои от тях вдъхновени от бразилската музика, друга бе посветена на Били Холидей, трета на новите стандарти в джаза, следваща пък вдъхновена от електронната музика и срещата ѝ с джаза, френска програма и т.н.

Винаги ми е приятно да работя с него, защото той е умен, другомислещ, креативен, забавляваме се, докато пеем и свирим. И двамата сме безкомпромисни и преди всичко уважаваме си личното пространство на сцената, а и вътре в самите разработки на музикалния материал, където решението как да изпея песента си е изцяло мое.

Владееш разказа за музиката, която изпълняваш. До каква степен един изпълнител трябва да умее да разговаря с публиката за песните. В твоите концерти съвършено развиваш преди конкретното изпълнение историята на произведението. Предлагаш на твоите почитатели словесно пътешествие във времето преди да започне песента. Търсила ли си умишлено този похват на въвеждане на слушателите, или това е резултат от обстоятелството, че си изучавала богословие?

Винаги съм вярвала, че всичко зависи от контекста. С разказите си и акцентите вътре в тях се опитвам да поведа публиката към мои светове, а те са създадени както от музика, така и от думи, не просто текстове на песни, а истории. Аз съм разказвач на истории.

фотографии Елица Матеева

А богословието ми е помагало да разбирам много важни истини първо за божественото, после за себе си, но и за нещата от живота, за човешките отношения, изборите, научените уроци. Музиката рафинира тези знания и ги опоетизира, превръща ги в метафори, в символи, в лична митология, в метафизика на човешкото. Това е моята идея за представяне на музика. И това, според мен, превръща концертите в лични, съкровени преживявания.

Защо според теб черно-бялото кино през 50-те и 60-те на миналия век използва подобни музикални форми? Кои са онези истории, които предизвикват в теб желанието да напуснеш сигурността на баланса и да направиш нещо различно с музиката? Има ли място за миналото в това полудяло настояще?

Аз съм дете на ХХ век, което се опитва да стъпва в XXI век като приключенец. Отраснала съм с литературата, с музиката, историите за художници от ХХ век, с киното му. Още помня с носталгия филмотечното кино в Пловдив, където гледахме филмите на Фелини, Антониони, Клод Льолуш, Трюфо, Бергман, ранния Уди Алън, Тери Гилиъм, Вендерс… В онези години саундтракът беше често джаз или рок, пънк, това слушахме и ние тогава, имам предвид моето поколение, което понякога наричам изгубено поколение, но това е друга тема. С една дума, ние бяхме бунтари. А аз си останах нонконформист и до днес. Всичко, което е мейнстрийм, което е свързано с рутина, с абсурдна масовост, ме отблъсква, затова и често ми се иска да бягам от сигурността, ако изобщо някога съм имала такава. Дори като се замисля, никога не съм работила в лоното на сигурността, винаги съм се поставяла на ръба на възможностите си, опитвала съм се да се предизвиквам, да бягам от клишетата, затова например в рамките на една година работя по две коренно различни музикални изказности – едната електронна (Bluetronic), а другата акустична – Paloma.

„Палома“ имаше премиера в СГХГ в началото на 2024 г., сега за първи път ще прозвучи в Градската художествена галерия във Варна, концертът е осъществен с подкрепата на Община Варна – Фонд „Култура“. Ако съпоставиш галерията като пространство с концертите под звездното небе край морето, където обичайно варненските ти почитатели са свикнали да те слушат, пространствата според теб оказват ли влияние на възприятията, на самата теб като артист и кое би било най-провокативното пространство за концерт, което все още не си опитала като формат?

Обичам да поставям музиката в неконвенционална среда. Интересно ми е какво се случва с пространство, което никога не е било мислено за концерти. Дворове на къщи, на стари сгради, малки необитаеми места – всички те са ми любими за пеене. Обичам да пея под открито небе, а във Варна това ми се е случвало неведнъж в „Ментол“. Тази година ми се удава възможност да пея в Градската художествена галерия във Варна, за което съм много благодарна. Галериите са особено одухотворени места, атмосферата там те смирява, облагородява, задължава и като прибавиш към това хубава музика, наистина става празник.

Не знам, не съм мислила къде би било за мен най-провокативно да пея. По принцип не отказвам сцени, отказвам обстоятелства, при които да пея. Ето например миналия месец пях пред 17000 души на стадион „Ботев“ в Пловдив преди мача на футболния клуб с „Панатинайкос“ и беше велико.

Твоето радиопредаване Desafinado е над 20-годишно. Какво бе началото му, как попадна в радиото като водеща? Предстои ти концерт в БНР на 14 септември – тези, които няма да сме сред публиката, ще го видим по-късно в интернет. MusicologyLive е много добър начин да се популяризират български музиканти, създаващи различна музика – как се изгражда добрият вкус?

Да, предаването ми за латино джаз Дезафинадо по Джаз ФМ радио тази година ще навърши 23 години в ефира. То е първото предаване в Джаз ФМ, което се появи заедно с радиото. През 2001 г.а реализирах дебютния си албум „Бяло в бяло“, който направихме заедно с Румен Тосков-Рупето, а създателите на първото джаз радио се свързаха с мен, защото го чули, харесали и решили да го издадат за пазара като съпътстващо събитие на старта на Джаз ФМ. В сърцето на това радио бе може би най-добрият джазжурналист в България – Димитър Евстатиев, който ме канеше на пресконференции, за да разказвам за албума си. Тогава заедно с Васил Димитров – създателя на радиото, ме поканиха да направя и първото предаване специално за Джаз ФМ. Оттогава мина много време, междувременно имам още едно – Singin’ & Swingin’, за вокален джаз. И двете предавания не са магазинни, не включват представяния на премиери, книги, изложби, а изцяло са посветени на музиката, до някаква степен са образователни, разказват истории и звучи само първокласен джаз. Те са една малка победа на добрия вкус. Както и предаването MusicologyLive, в което ще имам честта да участвам скоро. Страхотен формат, който обожавам и ми напомня концепцията на Tiny Desk Concerts.

Иначе нямам представа дали има рецепта за „добър вкус“. Добрият вкус според мен е да не се взимаш на сериозно, но сериозно да си вършиш работата и това няма общо само с музиката или с изкуството, а със самия живот. Има значение какво и как си прочел, каква музика слушаш, какво кино обичаш, какви театрални спектакли избираш да гледаш, каква храна ядеш, с какви хора общуваш, какво говориш и какво премълчаваш… Добрият вкус е начин на живот.

Коя и каква песен не може (или не иска) да изпее Мирослава Кацарова?

Няма да изпея песен с пошъл текст. Както и песен с евтин аранжимент (имам предвид глупава хармония и налуден бийт) само и само да впечатля повече хора и това да ме направи „известна“. Не го направих и когато ме канеха за това в ранните ми младежки години. Сега вече оставям спокойно нещата да се случват според моята воля и представа.

Елица Матеева