Мострата във Венеция е към края си. Филмите от Европа и Латинска Америка достойно се съревновават, а в доста случаи и изпреварват с качествата си конкурентите от САЩ. Една част от творбите са потопени в миналото, но търсят усилено връзка с настоящето.
Дългоочакваният филм на домакините, „Бойно поле“ (Италия) на Джани Амелио, разполови мненията. Действието се развива в края на Първата световна война, но няма окопи или битки. Бойно поле са леглата в болниците, лабораториите, коридорите на властта. Битката се води между двама лекари, приятели от една и съща болница, чиито възгледи се сблъскват. Единият е суров към болните, които се „преструват“ на такива, за да не се върнат на фронта. Той е обсебен от чувството за дълг към родината, смята за предателство всяко влошаване на здравето. Другият е по-човечен, помага на вече издължилите се към Италия войници, жертвали живота си за една безсмислена кауза. Идеята не е лоша, детайлите при Амелио са обмислени, но филмът е студен и равен, сякаш не вдъхва тревога, както е замислен, липсва му ритъм.
Той присъства в „Бруталистът“ (Великобритания) на Брейди Корбет. Филмът проследява няколко десетилетия от живота на унгарско-американския еврейн Ласло Тот (във великолепното изпълнение на Ейдриън Броуди) – от оживяването след Аушвиц, през емиграцията в САЩ до Биеналето на изкуствата във Венеция през 1980 г. Способен архитект, представител на течението брутализъм, той постепенно и с цената на много унижения се утвърждава в Америка чрез грандиозен проект, поръчан му от милионер. Морална опора е съпругата му (Фелисити Джоунс). Героят е в конфликт с работодателя си, защото не приема никаква намеса в творческите си проекти. Направен в три части с епилог, заснет на 70 мм, филмът се следи на едни дъх главно в първата си част, разделена от втората чрез официална 15-минутна пауза. Прекалената дължина отнема от въздействието на този силен и смел филм, в който има и любов, и расизъм, и защита на човешкото достойнство.
Тези качества притежава и „Аз съм още тук“ (Бразилия) на Уолтър Салес. И той проследява десетилетия от живота на едно семейство – от 1971 г., разгара на военната диктатура в Бразилия, до ХХI век. Бащата е отведен една нощ от дома си неизвестно накъде и никога не се разбира какво е станало с него. Майката също отива в затвора за няколко дни, където е измъчвана. Тя става след излизането си оттам глава на семейството с пет деца. Нейната роля не е лека – трябва да съхрани идеалите и паметта за любящия си съпруг, да ги предаде на наследниците, които да израснат достойни хора. Не се прегъва, не хленчи, напротив, приема несгодите стоически и най-вече с усмивка, което е видно и от семейните снимки през различните години. Атмосферата на времето е изваяна с вкус и стил. Промените в Бразилия, показани чрез факти и материали от хрониката, се радвиват успоредно с израстването на децата. Чрез своето великолепно изпълнение, подчертано особено чрез едрите планове, Фернанда Торес се очертава като вероятна кандидатка за купата „Волпи“ за най-добра женска роля.
И тъкмо когато си мислехме, че вече е намерен претендентът за Златния лъв, се появи Педро Алмодовар със своя първи англоезичен филм „Съседната стая“ (Испания) и помете всичко. Той веднага оглави класацията на журналистите във фестивалния бюлетин. Рядко се среща филм, който да показва радостта от смъртта. Алмодовар заяви на пресконференцията, че е за евтаназията, че отдавна е мечтал за този проект. Две приятелки – писателката Ингрид (Джулиан Мур) и военната репортерка Марта (Тилда Суинтън), след дълга раздяла се срещат неочаквано в болницата, където Марта изживява последните си дни, стопена от рака. И започва един химн на живота, в който болната героиня успява да убеди здравата си приятелка да я придружи по пътя към неизбежния край, като ѝ прави компания в съседната стая на един разкошен дом сред величествена природа. Убедена, че иска да сложи сама край на съществуването си, Марта успява да докаже и на Ингрид, че това е единственият достоен начин човек да направи свободен избор. От диалозите между тях се разбират стари грешки в миналото на едната и на другата, признава се неуспешното майчинство на репортерката. За да засили сияйността на обстановката, Алдмодовар подбира искрящи цветове за облеклата на героините си, поставя ги в светли интериори (почти цялото действие е в тях), гали ги със слънчеви лъчи, пречупени от красотата на дивата планина. Джулиан Мур и Тилда Суинтън са в идеален синхрон помежду си, блестящо и безупречно интерпретират ролите си. Жалко, че регламентът на фестивала не позволява една творба да получи повече от една основна награда. Надеждата на огромната част от присъстващите на фестивала е, че журито, ръководено от френската актриса Изабел Юпер, ще отсъди правилно на кой филм да даде Златния лъв.
И няма да се заблуди да присъди награда на прехваления, но слаб италиански филм Queer на Лука Гуаданино. В него, за разлика от „Съседната стая“, има в изобилие безкрайна тъга от незадоволителните отношения между двама мъже. Те обикалят заведенията и хотелите на Мексико, за да стигнат чак до лесовете на Еквадор с надеждата да намерят успокоителен за душата и тялото им опиат. Скука и пустота във всеки кадър.
