Разговор с отец Ярослав Барткиевич
Разкажете ми за вашия път към църквата – как разбрахте, че ще се посветите на богослужението?
Преди всичко бих искал да благодаря за тази възможност да се срещна с вас. Моят път към църквата започна още от най-ранно детство, защото съм роден в християнско семейство, където вярата беше основна част от ежедневието ни. Родителите ми и близките ми практикуваха вярата си не само на думи, но и на дела. За нас вярата беше като въздуха, който дишаме – нещо естествено, което ни изпълваше с живот и смисъл. Израснах, заобиколен от хора, които ми показаха значението на християнските ценности и как те могат да направят живота по-смислен и пълноценен. В този контекст вярата не беше просто абстрактно понятие, а жива сила, която ни водеше и насочваше. С времето усещането, че Бог ме призовава към по-дълбоко посвещение, стана все по-силно. Не мога да кажа, че съм заслужил това призвание, но съм убеден, че то е дар от Бог – незаслужен, но подарен с любов и благодат. Решението да се посветя на богослужението дойде естествено, като отговор на този божествен зов, който почувствах дълбоко в сърцето си. Така моят път към църквата се оформи като резултат от вярата, която ми бе предадена от моето семейство, и от усещането, че Бог има план за моя живот, който искам да изпълня с вярност и посветеност. Благодарен съм на Бог че мога да принадлежа към Францисканския орден, още повече че почти от 20 години мога да работя, да служа тук в България.
Това, което ми прави силно впечатление, когато съм сред католически духовни лица, е, че я няма тази бариера, тази граница в общуването с енориашите – както е в България. Случвало ми се е да срещна папски кардинал на римска улица и да си говорим за България. Защо според вас Католическата църква се отваря и следва съвременния човек, докато много от православните свещеници продължават да говорят на остарял и неразбираем за младите език?
Католическата църква винаги е била ангажирана с мисията да достигне до хората по най-достъпния и разбираем начин. Един от основните принципи на нашата вяра е да бъдем близо до хората, да споделяме техните радости и тревоги, и да служим като мост между тях и Бога. Това означава, че духовниците не трябва да се издигат на недостъпни висоти, а напротив – да бъдат част от живота на своите енориаши, да споделят техните ежедневни проблеми и радости. Един от аспектите, които отличават Католическата църква, е стремежът ѝ към актуалност и съвременност. Вторият Ватикански събор е важен момент в този контекст, защото тогава църквата направи съзнателни усилия да се отвори към света, да обнови литургичния език и да говори на език, който хората разбират. Това се прави с цел да се създаде по-близка връзка между духовниците и миряните, като се премахват всякакви бариери в общуването. Католическата църква се стреми да бъде винаги актуална и отворена към хората, като същевременно остава вярна на своите основни ценности и учения. Това е пътят, който сме избрали, за да можем по най-добър начин да служим на Бога и на хората около нас.
Вие как привличате младите хора да влязат в църквата?
Привличането на младите хора към църквата е наистина предизвикателство в днешно време, но същевременно и една от най-важните мисии. Вярвам, че най-силното средство за това е личното свидетелство. Младите хора са много чувствителни към искреността и истината. Те искат да видят вярата не само като теория, а като живо преживяване, което носи смисъл и радост в ежедневието. Ето защо за мен е много важно да бъда пример за вяра и духовност чрез своите действия и поведение. Опитвам се да показвам на младите хора, че вярата не е нещо далечно или остаряло, а е жизнена и актуална сила, която може да промени живота им към по-добро. Споделям с тях своите лични преживявания и пътя си към Бога, показвайки им, че всеки човек може да намери своето място в църквата, независимо от предизвикателствата и съмненията, с които се сблъсква. Освен личното свидетелство, важна роля играе и създаването на общност, където младите хора могат да се чувстват приети, разбрани и обичани. Организираме събития, дискусии, младежки срещи, където те могат да задават въпроси, да споделят своите мисли и да изразяват своите търсения. Тези инициативи им помагат да видят, че църквата не е само място за молитва, но и общност, където могат да намерят подкрепа и приятелство.
Гласът ви се чува често и по радио „Аве Мария“. Каква е аудиторията на това радио, какво е покритието – докъде стигат вълните му?
Мотото на Радио „Аве Мария“ е: „Християнският глас в твоя дом“, и наистина се стремим да достигнем до всички, които търсят духовното и желаят да израстват във вярата. Аудиторията ни включва хора от всички възрасти и социални групи, които имат интерес към духовните въпроси и искат да задълбочат своята връзка с Бога. Благодарение на интернет излъчването радиото няма ограничения в своето покритие – нашите предавания могат да бъдат чути не само в България, но и по целия свят. Това означава, че нашето послание прегръща целия свят с вълните на радиото.
Ако радиото е метафора, на каква честота излъчва Бог и как да сме сигурни, че чуваме предаването му?
Ако приемем, че радиото е метафора, бих казал, че Бог излъчва на честотата на сърцето и душата. За да сме сигурни, че чуваме Неговото предаване, е нужно да настроим вътрешната си „антена“ чрез слушане на Божието слово, редовна молитва и участие в тайнствата. Това са начините, по които можем да се свържем с Него, да чуем Неговия глас и да разпознаем Неговата воля в нашия живот. Бог винаги излъчва, но ние трябва да се научим да слушаме внимателно, да се настройваме на тази духовна честота и да откликваме с вяра и доверие.
С вас сме връстници, родени сме през 1977 г. Какво си спомняте от комунизма в Полша?
Да, роден съм през 1977 г. и имам ярки спомени от комунизма в Полша. Това бяха трудни времена за всички. Животът беше скромен, хората имаха малко, а ограниченията и контролът от страна на държавата бяха силно осезаеми. Въпреки това вярата беше мощен източник на подкрепа за мнозина. Църквата играеше ключова роля в живота на хората, не само като място за духовно убежище, но и като пространство, където се създаваше усещане за общност и надежда. В тези трудни условия вярата ни помогна да запазим човечността и достойнството си.
Всъщност дължим много на католицизма и в частност на папа Йоан Павел II за падането на тоталитарните режими в Източна Европа. Как в Полша усетихте, че вятърът на промяната е възможен и с какво да си обясним защо поляците имахте „Солидарност“ още през 1980 г., а в останалите държави от Източния блок това не беше възможно?
Папа Йоан Павел II изигра изключително важна роля за падането на тоталитарните режими в Източна Европа. За нас, поляците, неговото избиране за папа през 1978 г. беше като светлина в тъмнината. Той даде на хората нова надежда и вдъхновение, показвайки, че промяната е възможна. Неговите думи „Не се страхувайте!“ резонираха дълбоко в сърцата на поляците и събудиха духа на съпротива срещу режима. „Солидарност“ възникна през 1980 г. като резултат от дългогодишното недоволство от социалистическата система, която не отговаряше на нуждите на хората. Но това движение беше не само политическо, а и дълбоко духовно, основано на идеите за справедливост, свобода и човешко достойнство, които папа Йоан Павел II подкрепяше. В Полша Църквата играеше активна роля в обществения живот, предоставяйки не само духовна подкрепа, но и събирайки хората около идеята за общо благо. Причината, поради която „Солидарност“ успя да се формира в Полша, докато в други държави от Източния блок това не беше възможно, е сложна и многопластова. Поляците имаха силно чувство за национална идентичност, подкрепено от дълбока религиозност и традиции на съпротива срещу потисничеството. Църквата в Полша беше независима от държавата и предоставяше пространство за свободно мислене и организиране, което беше от решаващо значение за развитието на „Солидарност“. В други страни тези фактори не бяха толкова силно изразени, което обяснява защо подобни движения не се появиха по-рано.
Има ли гени солидарността?
Въпросът за това дали солидарността има „гени“ е много интересен и философски. Въпреки че солидарността не може да се сведе до конкретни гени, тя със сигурност е дълбоко вкоренена в човешката природа и култура. От биологична гледна точка хората са социални същества, които са се развили, за да живеят и работят заедно в групи. Тази нужда от сътрудничество и подкрепа може да се разглежда като основа за солидарността. Някои изследвания дори показват, че вродените ни склонности към съчувствие и емпатия могат да имат генетична основа, но те са само част от цялата картина.
Солидарността е нещо, което се развива и укрепва чрез вяра, култура, възпитание и опит. Това е качество, което се учи и се предава чрез ценностите, които се споделят в семейството и обществото. Така че, макар да няма конкретни „гени на солидарността“, тя е част от нашата човешка същност, изградена както от биологията, така и от социалната среда.
Солидарността е израз на човешкото желание за взаимопомощ и свързаност, която може да се открие във всяка култура и общество, независимо от генетичните разлики между хората.
Невъзможно е да тълкуваме полския дух, без да го мислим през думите на големия поет Збигнев Херберт. Той казва, че „награда за рицаря е рицарската му добродетел, награда за мъдреца – самата мъдрост, за артиста – красотата на неговите творби“. А каква е вашата награда?
Моят подход към въпроса за наградата се различава от традиционното разбиране за земни признания и възнаграждения. Ако се стремя да получа наградата си тук, на земята, това би означавало, че съм позволил суетата да ме ръководи. За мен истинската награда е да служа на Бога и да върша всичко за Неговата слава.
Вдъхновявам се от примера на св. Максимилиан М. Колбе, който посвети живота си на Божията служба и на Непорочната Дева Мария. В този дух се стремя всичко, което правя, да бъде посветено на Бога като израз на любов и преданост. Моята награда не е материална или видима, тя е вътрешна и духовна и се състои в усещането, че животът ми има смисъл и стойност само когато е в служба на Бога.
Така че моята истинска награда е радостта от това, че мога да отдам всичко на Бог чрез Непорочната, с вяра, че Той вижда и знае всеки акт на любов и преданост, дори и когато те остават невидими за света.
Четете ли поезия, каква литература обичате?
Разбира се, че чета поезия! Обичам да се потапям в света на различни автори, които предлагат уникални перспективи и дълбоки размисли. Един от авторите, които особено ценя, е вече споменатият Збигнев Херберт. Неговата поезия ме вдъхновява с начина, по който изразява сложните аспекти на човешката душа и културното наследство. Освен поезия, се наслаждавам и на различни жанрове в литературата, които ми позволяват да разширя хоризонтите си и да откривам нови идеи.
Близо 20 г. сте в България. Какви хора са българите?
През тези почти 20 години, прекарани в България, съм се опитвал да избягвам поставянето на всички хора под един общ знаменател. Вярвам, че всеки човек е уникален и носи своята индивидуална история, която заслужава внимание и уважение. Затова не бих се осмелил да дам обща оценка за това какви са българите.
Тези 20 години в България са ми донесли много хубави моменти и опит, за които съм благодарен на Бог. България стана важна част от живота ми, дори и ако моят случай е малко по-особен. Тук съм чужденец, но в Полша ме наричат българин. Това ме поставя в особено положение – като човек без родина в традиционния смисъл.
Независимо от това, чувствам се благословен за времето, прекарано в България, и за възможността да опозная толкова много различни хора. Тези години ме научиха, че истинският дом не се определя от географски граници, а от връзките, които изграждаме и от опита, който споделяме с другите.
