Сирма Данова, „Какъв ни е Паисий? Християнство и национализъм в културната биография на „История славянобългарска“, съст. Надежда Стоянова, УИ „Св. Климент Охридски“, 2024 г.
Изъ чрева адова вопль вознесль еси ко Господу Богу твоему и услыша гласъ твой, и спасе родъ твой
Служба на преподобния Паисий от епископ Партений
Исках този текст за новата книга на Сирма Данова да е озаглавен Magistra vitae est и мотото да е: „Всеки миг изглежда кръгъл и зрял“. Разказаната в нея история обаче не е учителка на живота нито в античен или ренесансово-бароков смисъл, нито в смисъла на Ницше, когото като млада толкова обичаше, нито в Дебеляновия на животът ласкав и любим. А исках да озаглавя така рецензията както заради младежката ѝ любов, така и заради студентите ѝ, които видях на погребението колко я обичат.
Тя беше учителка с цялото си сърце, с цялата си душа и с цялата си сила, и с целия си разум, и беше животът ласкав и любим. Ще кажа отделно за ролята на преподавателя в направата на книгата, но тя е „онтологически“ – Сирма Данова, както ще видим, настоява на този термин – за друго, което ще се опитам да разбера и разкажа, лелеейки и жалейки, от своя страна, за друго.
Надявам се свидетелството ми да бъде по-полезно за бъдещите изследователи на творчеството ѝ от рецензията сама по себе си. Иначе изследването за Историята на Паисий със сигурност ще е в конспектите по Възрожденска литература още от тази есен. Четейки последната книга на Сирма Данова, от своя страна, си спомням за писането ѝ като оттласване, центробежно движение на рамената на лирата, които за нея се оказаха буквално две: книгата за Пенчо Славейков под знака на Ницше и книгата за Паисий под знака на Разпнатия.
За автора на книгата за Паисий преподаването беше източник на писането, от което – преподаването, живото говорене пред общност – тя бе лишена по време на работата върху съществена част от книгата. Мога със сигурност да свидетелствам за тази особеност на процеса на писането ѝ, доколкото ми е дълбоко чужда и тъкмо като такава ми правеше впечатление.
Новата степен на зрялост и свобода на книгата за Паисий в сравнение с дисертацията за Пенчо се дължи в значителна степен на годините преподаване на възрожденска литература, което също ме е учудвало: как успя да премине от сияйното усамотение на изследователската работа върху модернизма към преподаването на Възраждане, от което преподаване, на свой ред, да извлече импулс за зрялото си дефинитивно писане.
Без да е крайният случай на автор от рода на Якоб Таубес, който написва минимум текстове на фона на семинарното си говорене, в книгата си за Паисий – въпреки и свръх впечатляващата работа с архиви – тя се доближава по интензивност на мисълта до устната реч на предсмъртния семинар Политическата теология на Павел.
С оглед на това постепенно изработване на мислите по време на преподаване важна част от посмъртното издание на Какъв ни е Паисий? са включените като приложения конспекти, студентски записки и бележки. NB: да се обърне специално внимание на приложенията като фрагменти на устното учение. (И също да се внимава: кòлата на приложенията се разпадна още при първо четене.)
Макар и документ на самопревъзмогването на една ницшеанска младост, книгата за Паисий остава докрай вярна на императива да не се мисли седнал, всеобемащ в конкретната си телесност и спазван в стила на мисленето на най-силните концептуални пасажи на последната книга, когато ходенето между банките вече можеше да бъде само пресъздаващо го в писането копнеене и аскеза.
Дори при реферирането на клеясалия свят на архивите на комунизма, дори в този свят на другаря господин Клам, който всъщност не е изживяла като формирана личност, но го прекосява все едно е нейна съдба, мислите ѝ проблясват като падащи звезди на избавлението. Описвайки този свят като кошмара на булката от Меланхолия, опитваща се, оплетена от лиани, да направи крачка, тя го назовава „хомогенност на безсилието“ – и изведнъж пробужда читателя от току-що внимателно пресъздадения кошмар като в Беняминов пасаж.
Или отново по архивни материали разказът за провинциален композитор на опери, пишещ неспирни послания до далечния китайски император, все още само председател на Комитета за наука, изкуство и култура на име Вълко Червенков, за да умре напълно навреме в „пълна забрава“ през 1989-а и след това.
Наистина хомогенност на безсилието от-до. А тя, като детето аз-повествовател в Неточка Незванова, се погрижва с грижа и без загриженост за неспасяемия музикант, избавяйки го от забравата и петербургско-софийските му унижения с едно-единствено изречение: „Не е ясно дали доброволно е напуснал, но това е неопровержим факт от биографията му, утвърждаващ творческата му автономия“. Фактът е, че от 1962 до смъртта си през 1989 г. работи на свободна практика.
Спомням си, че ми сподели за този акт на реституция на една естетически семпла, но де факто автономия, след безброй суспендиращи я прошения напълно заслужено търпяща безславно поражение, тъкмо благодарение на което обаче де факто остава автономна. Как беше на езика на всяка Realpolitik, дори на езика на академичната ѝ сянка: толкова независим, че от него нищо не зависи. Сирма Данова назовава това утвърждаване на творческата автономия.
На съответната конференция това restitutio in integrum на безименния живот на безименния просител от Стария режим предизвикало, каза ми, основателно неразбиране от страна на правилната антикомунистическа критика на идеологията. Това беше последната ѝ изява на живо, която не разбрах как е успяла да направи, вече цялата кървеше и избиваха петна по дрехите. Бяхме разведени от четири години и щяхме да си останем разведени завинаги, но за миг ми се стори, че никога не сме се разделяли.
Книгата за Паисий е хабилитационен труд, който трансцендира академичното, защото ѝ е ясно, че хабилитирането ще е пред друга инстанция. Предстоенето пред тази инстанция не накърнява по никакъв начин нейния „сциентистки етос“ – формулировка, използвана при описанието на неогънатото предстоене на Михаил Арнаудов пред Народния съд и марксизма-ленинизма в цялото великолепие на младото му сталинистко всеоръжие.
Сциентистки етос: скрит оксиморон, съединяващ „свободното от ценности“ познание по Макс Вебер с етоса на учен, който inextremis „не е изоставил религиозното начало“, връщащ на Науката като призвание изходното библейско значение на изповядване на вярата, секуларизирано в професия.
В концептуалната сърцевина на оттласването на книгата за Паисий от книгата за Пенчо – двете рамена на лирата на творчеството на Сирма Данова – е противостоенето между философията на историята и философията на живота. „Най-напред се преодолява увлечението по идеята за вечното завръщане. Тя тук е отменена дотолкова, доколкото изхожда от космологическия модел на древните гърци, които вярват, че времето има ритъм, но не и цел […]; всеки миг изглежда кръгъл и зрял.“
Всеки миг изглежда кръгъл и зрял може да напише само човек, който дълбоко и истински е преживял пладнето на големия Пан, което тук самопреодолява: кръглостта и зрелостта на мига, който иска вечност. Като в стих на Хьолдерлин, Дионис и Христос разговарят, като единият понякога със снизхождение назовава изконно своето на езика на другия: с думите на Eccehomo, „християнството дава шанс на човека да стане такъв, какъвто е“. А за Църквата в този Хьолдерлинов разговор ще бъде казано, че е „тялото на жизнеутвърждаващата вечност“.
Книгата за Паисий прави последно преосмисляне на ценностите на философията на живота от междувоенния десен митонационализъм – с „идеалистичната природа“ на „жизнеутвърждаващия смисъл“ на „идеята за тотално съвършенство във всички области на живота“ – до политическата религия на националкомунизма: „изцяло конюнктурна представа за пълнотата на живота“, „жизнерадостни модерни лозунгови внушения“.
И стига до извода, формулиран в „Понятието за истина у Паисий“ (Приложение 3), че „едни и същи фигури […], които призовават назад към Възраждането, т.е. назад към началото и посоката на българското историческо време, са всъщност твърде пленени от философията на живота, от една идея за време, затворено в цикъла си“. Именно тази заплененост, „очароваността на модерния човек от Заратустра и идеята за вечното завръщане“ трябва да бъде самопревъзмогната в последната книга. Таубес казва, че Ницше е този, който открива у Павел „гения на преоценката на ценностите“. Книгата за Паисий извървява този път от Ницше до Павел.
В последната книга на Сирма Данова историчността като радикална антитеза на вечното завръщане и часа на Пан е възведена към есхатологично-апокалиптичното си начало в накъсяването на времето, във времето като наближаващ краен срок. „Историчност на човека – тление, гаснене и смърт, но и досег до вечното.“ Това е последното изречение на книгата, взето от регистъра на устното учение ad se ipsum, много точно композиционно решение на съставителите.
За мнозина сигурно ще е изненада, когато разгърнат книжното тяло с точните нюанси сиво в изображението, дело на Венцислав Арнаудов в съгласие с последната воля на Сирма Данова. Изненада, че подобна книга на последните екзистенциални решения е до мозъка на костите си филологична. На тази почуда е отговорил Таубес в предсмъртния си семинар за ап. Павел: „Не очаквам много от големите теми, ако те не могат да бъдат прокарани през игленото ухо на филологията“.
Ключова при прокарването на христологическата концепция за Историята през игленото ухо на филологията за Сирма Данова е старобългарската дума „изтощание“. Писането на книгата за Паисий наистина беше филологическо самоумаление на голямата тема за историчността на човека, прокарана през игленото ухо на изтощението до смърт на едно българско подвижничество.
„Тоест имаме една история на българската святост и той вижда това като рамка на цялата книга. А светско-политическата събитийност (кой след кого е царувал) или политическата история на България той тълкува, този библиотекар, като едно божествено снизхождане […]. Има си специален термин – кеносис […]. Обърнете внимание, че старобългарската дума за кеносис […] е „изтощание“. Тоест това самоумаление на Бога в човека на старобългарски е думата „изтощание“.“ Обърнете внимание в тези семинарни записки е адресирано към студентите.
Голямата тема за историчността на човека – плющене, пращене на пламъка преди угасване и смърт, но и досег до сиянието на вечното – е поставена в книгата за Паисий екзистенциално и теологически ребром: „Какво остава от личността, от онтологическата ѝ природа, когато, изследвайки я, реконструираме нейните идеологически направи? Произведението ѝ?“ Книгата за Паисий съвестно и самоумалително събира многобройните свидетелства, че произведенията по тези земи рядко остават в автентичния си „онтологичен порядък“. Въпросът Произведението? остава.
И не само за средновековните и ранномодерните е валидна бележката „засега изгубени“. Книгата за Паисий намира утешение и помирение с това българско състояние на нещата в повтореното в началото и последната третина на книгата определение „скитнишка книга“, което е колкото обектно, толкова и автотелично. И ни връща към въпроса какво остава от личността теологически, отговаряйки на него в традицията на homo viator.
Че смъртта прекъсва писането е съществено за книгата за Паисий по начина, описан и перформативно изпълнен от Естетическа теория на Адорно: „Фрагментът е намесата на смъртта в творбата. Като я разрушава, тя премахва от творбата петното на привидността“. Премахва оптическите илюзии на несъвпадението на изследването и познанието в един технизирано-бюрократизиран свят, в който „това, което на свечеряване в далечината би могло да изглежда като звезда на избавлението, всъщност е прииждащ самолет“. Всяка вечер с дъщеря ни виждаме от терасата тези самолети, прииждащи към изгрев слънце в коридора Паметника Левски – Ботевградско шосе, наистина само привиждащи-се-като, но и напомнящи, че сме ги виждали заедно.
След разрушаването на творбата, премахваща от лицето на тварното петното на привидността, остава сиянието на същността, на истинското ставане, на ставането истинско. „Понятието „преосъществяване“ (теологическо) – да стане истинско – кръвта и виното при Евхаристията се преосъществяват.“ Последното истощание на филолога, грижовно и със съкровено упование отбелязващ си теологически термин, с който да завърши ненаписаното заключение на книгата.