И да паднем, и да бием…

И да паднем, и да бием…
  • Публикация:  classa***
  • Дата:  
    01.09.2024
  • Сподели:

В България от доста време цари истинско политическо безобразие — всеки ще се съгласи, че е така. Но пък животът не е спрял, хората се оправят някакси.

 

 

 

Това нашенско чудо повдига въпроси — как е възможно, какво все пак държи обществената конструкция и въпреки всичко не просто се оцелява, ами даже докато псува управляващите по света и у нас, в голямата си част народът го докарва до някаква своеобразна удовлетвореност и дори до нещо като охолство. Освен това въпросът е дали говорим за чудо, или за обикновена житейска мъдрост, която звучи пораженчески, но в действителност осигурява качество, което рядко се среща в уж по-развитите цивилизовани страни.

Откъде извира подобна житейска мъдрост? Отговорът е отдавна известен — през големи периоди от историята на българите е било отказвано участие в политическото управление и те са свикнали да живеят около него. Дали заради официално или неофициално чуждо владичество, дали с идеологически аргументи плюс репресия — населението е било принудено да изгради съществуване, независимо от политическата власт, макар и в парадоксална връзка с нея: политиците ни принуждават хем да сме техни слуги, хем да сме независими…

Както чудото не е точно чудо, така и в този парадокс има желязна логика. Защото властта на политическите решения е привидна — може да изглежда, че е всеобхватна, но всъщност периметърът ѝ е ограничен. Ако хората прозрат, че държавната уредба само на пръв поглед ги засяга, а иначе те могат да създадат много по-дълбоки връзки и помежду си, и с управляващите, тогава няма проблем. На всичкото отгоре тези връзки почиват на базисни екзистенциални характеристики, а не на измислени доктрини, което означава, че са вечни.

Можем ли в такъв случай да очакваме някакво подобрение на политическата ситуация? Какво например ще ни донесат поредните предсрочни избори? Имаме ли основания да смятаме, че избирателната активност ще нарасне и така ще се излезе от кризата? И по-важното — сигурни ли сме, че с изключения на шепа партийни функционери и прилежащите им фрустрирани от пропагандата граждани, масовият избирател оценява положението като криза? Или той вече дори не отговаря на определението „избирател“, защото отдавна е заживял напук на системата, а не благодарение на нея?

Разбира се, тези питания са повлияни от специфичната локална картина и нямат универсална социологическа тежест. Някой сериозен човек веднага би казал, че можем да мърморим и да си говорим глупости, но системата си е система и няма живот встрани от нея, заблуда е, че може да се упражнява свободна воля извън наложените регламенти. Затова активното участие в тяхното установяване има значение, а пасивността не е алтернатива — тя обслужва статуквото и пак то определя кое и как. Не може да се приписва някаква романтична битийна стойност на отказа от участие, защото и с него се участва.

Така е. Но все пак.

Какво да правим, ако мото на живота у нас е репликата, приписвана на Иван Славков – Батето, „И да паднем, и да бием – пак ще се напием“? А продължението е „Ако завършим наравно — ще се напием плавно“. Нека припомним, че Батето беше съпруг на дъщерята на тоталитарния лидер по време на комунистическия режим.  Беше шеф на националната телевизия, шеф на Българския олимпийски комитет, бонвиван, чаровник, широко скроен, щедър, автор на много крилати фрази, една от които в мерена реч — „Всеки на гърба със кръста си, аз — на гърба на тъста си“.

Та какво да правим, ако този цинизъм не е произвел и не произвежда отвращение, а напротив — събужда симпатия и в него се открива повече истина и смисъл, отколкото в моралните предписания, без които уж всичко рухва? Какво да правим, като тези, които издигат моралните критерии, сами не успяват да ги покрият, а внукът на тоталитарния лидер печели с вота на зрителите телевизионни формати, защото също като баща си е добродушно откровен циник, тоест голям симпатяга? Какво да правим, като моралът по учебник е дискредитиран, заедно с обществения градеж, който би трябвало да е здрав, ако се издига само върху неговата твърда основа? А в нашия случай основата е друга.

И трябва ли въобще да се тревожим, при положение че керванът си върви, макар да изглежда, че няма камили, а само кучета?

За капак на всичко се появи и политическа сила, оглавявана от шоумен, който навремето взе думите на Батето и ги превърна в текст на песен:

 

Българин си тате, балканджия стар,
разкажи ми тате как си оцелял?

 Сине майчин, сине, запомни това
моята житейска философия:

 И да паднем, и да бием — пак ще се напием!
За добро или за лошо — българи сме ние!

 

 С него запяха и стотици хиляди българи. А може би милиони. Изглежда просташко, но и алтернативите не се оказаха цвете. Затова в перспективата на предстоящото, което се върти в омагьосания кръг на предишното, напират споменатите патетични въпроси. Задават си ги тези, които нямат спокойствието на мнозинството. Може би единственото успокоение за тях е, че над житейската мъдрост, избуяла по нашия край, стои нещо по-голямо, нещо като „звездното небе над мен“, което ще ѝ помогне да открие ценност отвъд цинизма, без да губи автентичността си. И това ще стане, защото не може да не стане.

 

 

 

Стоян Радев

Станете почитател на Класа