Бегли летни бележки на нови и стари теми
Всички днес са недоволни от всички и всичко, въпросът е върху кого да се стовари цялата отговорност. Особено, както в българския случай, ако гласуват около една трета от избирателите. В тенденция – може и още по-малко.
Няма да „им“ гласуват. „Те“ пък ще ги представляват (дори пряко волята „им“). Доверието пада до критични нива, сериозният разговор в обществото става наистина невъзможен, щом до изборните урни ходят само „най-твърдите ядра“. „Те“ поне имат някакъв свой интерес, не съм изобщо убеден, че вече може да се говори за идеология. А останалите?
Социалната тъкан е толкова прокъсана, че от дупките ѝ зейват всевъзможни противоречия.
Основното – противостоенето между „елит“ и „маси“. Ще кажете, че това не е само в България. Има го навсякъде: нали, пак повтарям, някой трябва да е виновен за всичко, противоречията в съвременния свят изискват голямата си изкупителна жертва. Своят „жертвен козел“, както би казал френкият философ Рене Жирар. Така на хоризонта бързо изниква удобната фигура на „елитите“ – на хората, взимащи решения. И щом нещо в света не върви, кой би могъл да е по-виновен от онези, които все пак носят политическата отговорност?
Вездесъщият „Народ“ минава в дъното на сцената, за да отстъпи място на „масите“. Напълно в духа на Маркс или на идеите на Жорж Сорел и Гюстав льо Бон за психологията на масите или социалния детерминизъм на конфликтите.
Марксизмът също е детерминизъм: голям брой хора, „масовите основи“ на обществото, са онеправдани, изтласкани в периферията, маргинализирани. И те трябва да въстанат, сами да поемат съдбата си. Има ли днес такива прослойки, включително в България? Има, разбира се. Но хомогенни ли са те, за да се превърнат в „хегемон“ на социалните промени, както си мисли Маркс?
По-скоро, не. Голяма част от тези социални групи (поради различни свои интереси) подкрепят партиите на „статуквото“. В страни като Франция, Италия или Германия немалка част от тях се вливат в „крайното“ (ляво или дясно); те са в крайна конфронтация, излизат едни срещу други по улиците. Носят ли тогава отговорност (вина) за тези свои избори? Носят, разбира се, колкото и да са социално маргинализирани, тъй като от техните избори могат да последват катастрофи и дори кървави стълкновения.
Значи не за всичко са виновни „технократите“, „публичните интелектуалци“, експертите „европоиди“, „соросоиди“ или каквито там искате… Те може и да грешат, да не са прави в много неща, но замислете се колко от техните „избори“ са им подсказани също от „масите“.
Българската политика, където непрекъснато прегласуваме взети от парламента решения, е идеален пример за това. Вярно е, че често депутатите сами не знаят какво са гласували, вдига се голям шум, прегласува се отново и отново, и така докато на всички им писне, а законовата база се превърне в авгиеви обори.
От друга страна, трудно е да се изброи колко от реформите в ключови сектори през последните години бяха отложени за „куково лято“. В здравеопазването, в образованието, в енергийния сектор и другаде. Всичко е забатачено и ще гръмне съвсем скоро. Може би дори по-скоро, отколкото ни се иска.
В този смисъл „елитите“, които мълчат, защото „хората не искат да чуят това или онова“, и отлагат реформите, са виновни. Наистина са виновни, защото са предали своята „просветителска мисия“. Този, който „знае“, е винаги по-виновен от онзи, който не знае и се надява всичко да се „размине“ от само себе си.
Демокрацията не може да сбъдва с магична пръчка всички желания.
Най-сериозното в настоящата криза в света (криза във време на война) е, че при нея имаме пълна загуба на доверие: и в държавата, и в икономиката, и в политическия елит, и между хората. Единомислие има само в множеството малки „балони“ в социалните мрежи, откъдето „тече“ единствено възмущение. А от това полза няма.
***
Има ли шанс системата да се рестартира и гражданите да се върнат към политиката, примерно чрез протести?
В България вече проиграхме този вариант на два пъти – през 2013 и 2020 г. – и то с променлив успех. С „променлив“, защото след него дойде „промяната“, но всеки път (рестартиран) Б. Б. пак се връща на власт.
Трябва ли да се протестира тогава? Стотици дни от живота ми – от началото на 90-те досега – са минали по протести. И с възрастта ясно съзнавам, че протестите не са „панацея“, а и невинаги са възможни – трябва да се натрупа достатъчно обществено напрежение. През 90-те то бе трупано цели 45 години.
Освен това и протестите се променят. Те пленяват общественото въображение, но все по-малко дават път на истински лидери, а не на поредните харизматици еднодневки. Някога те бяха израз на онова, което Вацлав Хавел нарече „силата на безсилните“. Днес те скоро демонстрират хаоса сред овластените в новия „популистки ред“.
***
Още една причина популистки вождове като гражданина Копейкин, хората на Орбан или утайката около „Алтернатива за Германия“ да изобличат европейската демокрация от парламентарните трибуни и да искат да разпаднат нейните постижения.
Проваля ли се Обединена Европа? Или е тежко пробита от враговете си, от хибридната путинска пропаганда?
А може би причината е по-различна. Чуват се гласове, че може би сме станали жертва на „синдрома на Галапагос“. През последните години този термин доста нашумя в политическата теория.
Накратко, става дума за следното. Такеши Натсуно, преподавател в Университета Кейо в Токио, се опитал да разбере защо японската електроника – и най-вече мобилните ѝ телефони – губи в конкуренцията с останалите азиатски производители и най-вече китайците. Две години изследвания от прецизни научни екипи стигнали до извода, че те са жертва на собствения си успех, прераснал, забележете, в мащабен провал.
Заключението на екипа било, че „японските мобилни телефони наподобяват уникалните видове, открити от Дарвин на островите Галапагос – фантастично еволюирали и съвсем различни от братовчедите им на континента“. Ала в съвременния все по-първичен и клонящ към опростеност свят „по-сложното“ бива пометено от „по-простото“ (и като продукт, и като решения).
Така японците бяха победени от технологични „реплики“ на техните модели, включително и от „ментетата“. Въпросът е да не би европейците да се окажат в същата ситуация спрямо откровено авторитарните режими и всякаквите там „управляеми демокрации“ по Путинов образец?
Какво се обърка? Живеем сред най-свободните общества в историята, имаме възможно най-голям достъп до информация и гарантирани човешки права, свободни сме да пътуваме и да осъществяваме своите проекти. А в същото време мнозина губят доверието си в демократичните институции. В България – при очевиден проблем с функционирането на политическата система – хората не искат да гласуват. И донякъде символично са склонни „да върнат“ свободата си.
***
Съзнават ли какво правят? Струва ми се, че не напълно, а само донякъде.
Един от основните проблеми на „днешния прекрасен свят“ е, че той е силно обвързан (все по-глобализиран), но и все по-фрагментиран, което води до нови режими на сегрегация и маргинализация. Всички сме вторачени в триадата демокрация, пазар и интернет, които ни гарантират каквото искаме и ни позволяват да сърфираме из светове, в които пребивават мнения, сходни на нашето.
Нещо, което гарантира самоуспокоението ни, но и раздразнението ни по време на избори – а откъде тогава се взимат онези, дето гласуват за „тях“? Някой е повлиял вота (корпоративно или срещу заплащане), това просто не може да бъде така.
Оказва се, че може. С което изобщо не отричам наличието на купен или корпоративен вот, но все пак установено е, че той по-скоро накланя везните на местните, отколкото на парламентарните избори, където изборната математика е друга.
Вече има немалко изследвания как петата индустриална революция (дигиталната социална революция) напълно променя правилата на политическата игра. И в тази променена игра „лошите“ по-лесно разиграват картите си, отколкото „добрите“.
В новия популистки дневен ред, където всичко е „емоционално“, доколкото следва променливите нагласи на хората, вече няма трайни политически програми и идейни различия. Всичко е черен политически пиар, пропагандна комбинаторика и медийни атаки. В свят, в който един политик казва днес едно, утре друго, а на третия ден се случва нещо съвършено различно, демократичните институции блокират.
И това отваря огромно поле за популистки игри, хибридни атаки, химери с исторически паркове и конспиративни теории.
Гражданинът отказва да е гласоподавател, защото така е по-лесно, а и има по-широко поле да критикува взетите от други решения. Нали „друг“ е виновен, а не „той“.
Заличава се и фигурата на гражданина войник (както показва едно изследване на Стивън Холмс), заменен от професионалните войници и дроновете. Очакванията са други да гинат за отбраната на отечеството, което толкова обичаме на думи. Армията вече не създава граждански идентичности. Може би затова и примерът на украинската самоотверженост в битката срещу Русия толкова боде очите на някои родни пишман патриоти. Ако има руски десант на българското Черноморие, колко от псевдородолюбците биха реагирали адекватно, а не биха чакали с букети цветя новия поробител? Ето това е въпросът.
Подсечена е и училищната система, която освен да дава знания, векове наред е била и модел на социална интеграция. А днес вече не е така.
От общества на знанието (голямата просвещенска традиция) все по-трайно се превръщаме в общества на потреблението. А консуматорът е идеалният потребител на продуктите на политическия популизъм.
