Беше си намерил хубаво място, встрани от спирката, до храстите. Там имаше стоварени кой знае откога два бетонни бордюра, легнал и изправен, които образуваха нещо като каменно кресло. Ето там се разполагаше той през целия ден, само на две крачки от хората, но през целия ден скрит в сянката на огромната черница, която, докато зрееха черниците, цапаше тротоара и келявата тревица пред трона на човека с виолетовите петна на нежните плодчета.
Пред него имаше малка туристическа масичка, на която подреждаше фунийките със слънчогледови семки.
Прекрачих двата метра тревица и се изтърсих до него на каменната седалка.
– Добър ден! – поздравих. – Може ли малко на сянка?
– Може, може – каза продавачът на семки.
– Че купуват ли в тази жега семки? – поинтересувах се аз. – Не ожадняват ли много от солта?
– Купуват. Яденето на семки благоприятства медитацията, защото докато устата дъвче и се занимава с нещо, мозъкът почива. И това хората го знаят.
– Брей – казах, – че ти си цял професор.
– И повече от професор. Бил съм какво ли не.
Завъртях глава и погледнах опеченото му като глина лице.
– Не съм опрял до тия семки. Седя тука да се залисвам, да минава времето. Бил съм и художник, и музикант, и текстове на песни съм писал…
Продавачът на семки бръкна в джоба на бежовото си елече, добило цвета на старо злато от мръсотията, извади малка бутилчица водка от двеста грама, отпи и пак скри шишенцето в джоба.
– Чакай да ти разправям – каза той. – След промените се засилих за Америка. В Ню Йорк. Няколко дена кръстосвах улиците и попаднах на галерията на двама братя пакистанци. Представих им се, казах, аз съм царят на портретите. Те казаха – давай! Изнесохме две столчета отпред, един статив, празно платно и надпис: рисувам портрети. И тръгна. Хората сядат срещу мен, рисувам ги, плащат. Идва един ден някакъв с гола глава, с мускули като на щангист, така, след петдесетака. Вади една снимка, той и някаква жена. И обяснява – това е жена ми, имаме скоро празник, искам да я зарадвам с наш общ портрет. Готово, казвам, ела вдругиден към десет сутринта. Седнах вечерта да правя портрета вкъщи, мъжът лесен, нарисувах го бързо. С жена му обаче видях зор. Ако я нарисувам, каквато е на снимката, заприличва на баба. Ако я подмладя, се губи изобщо основанието за портрета. Рисувам я ту така, ту така. Видях се в чудо. Ей сега се провалих, казах си. И пакистанците ще ми откъснат квитанцията.
Накрая съобразих да нарисувам зад тях двамата един цветен фон, малко като Климт. Оставих очите на жената млади, само бузите малко състарих. И освен това метнах през гърдите ѝ един шал на големи червени рози, които освежиха и зарумениха лицето ѝ с отблясъка си.
Нося портрета, човекът дойде и го взе. Викам му, интересно ми е жена ви дали ще се хареса, минете тия дни да ми кажете. Ще мина, обеща той. И наистина, дойде. Викам, е, какво става? Окачих портрета в хола, каза човекът. Жена ми нищо не казва, но всеки път, като мине през хола, спира и го гледа по пет минути. И после се разсмя, вдигна палец и рече: Уел дан!
– Та така! – засмя се продавачът на семки. – С една дума, издържах изпита. А изпитите на улицата са най-трудните.
Пак извади шишенцето, пак си пийна.
– Какво ли си викаш за мен? – продължи. – Пияница. Спрял на последното стъпало. Под него е само земята. Ама не бързай с изводите. Ей тия фунийки, дето ги гледаш, са листове, откъснати от стихосбирки. Като изсипеш семките в джоба, като бонус можеш да прочетеш цяло стихотворение. Казаха ми, че в кварталната библиотека бракували десетки стари стихосбирки. Отидох, дадоха ми ги. И сега свивам фунийките от техните листове.
– Така ли? Я ми дай едни семки. Аз семки не ям заради зъбите, но заради стихотворението ще си взема. Колко струват?
– Два лева.
Подадох му един Паисий Хилендарски, той ми подаде едно пакетче. Бях нетърпелив. Изправих се. Изсипах семките в джоба и разгърнах листчето. Стихотворението, което ми се падна, беше следното:
Кой любовта ще пренесе
Умра ли, кой ще слуша сред тревите
протяжната цигулка на щурците?
И кой ще вдъхне пламък в леден ствол?
И кой дъга ще опне в свода гол?
И кой разплакани скали ще гали,
и кой бедра – поляни засияли?
И кой ще шепне нежно на коси,
чиито блясъци нощта гаси?
Погълне ли ме вечната забрава,
кой страх на лешоядите ще всява?
И кой ще вдигне храм от ругатни
на моите надежди в съсипни?
И стиснал зъби, онемял до смърт,
кой любовта ще пренесе отвъд?[1]
[1] Ласло Наги, „Обожаване на горещия вятър”, изд. „Народна култура”, 1976, прев. Григор Ленков.
