„Без герой“, Т. К. Бойл, превод от английски Мария Змийчарова,„Жанет 45“, 2024 г.

Страхотна новина е, че американският писател Т. К. Бойл се сдоби с превод на български, който да предложи поне част от прозата му на българските читатели. Сборникът с разкази „Без герой“, излязъл през 90-те, е представителен за неговия пикантен, по чандлъровски образен език, за някои от големите теми, които го вълнуват, и за онази всепроникваща смес от състрадателна критика и снизходителна обич към човешкото, което го доближава до големите американски майстори на разказа. Макар на места очевиден в метафорите си, предвидим в образите и театрален в кулминационните сцени, Бойл прави това по органичен начин, който не поставя под съмнение способността му да направи от почти всичко разказ, и то от закалката на майстори като Карвър и Улф (неговият личен любимец е Маркес). Самият Т. К. Бойл е автор не само на разкази, но и на цели 19 романа за своите 77 години.

Анотацията към книгата справедливо отбелязва, че оцеляването във всичките му форми е една от основните теми, които обединяват тези иначе разнообразни петнадесет истории, в които ангажираността на Бойл с природата, животинския свят и екологията вземат превес. И буквално – понякога дори директно до дидактичност, и като метафори за природата и характера на самия човек, чието разрушително влияние върху планетата, уви, бе актуално в онези години, когато Майкъл записа The Earth Song, но за съжаление, е все по-злободневно днес, когато сме изправени пред реалността на климатичните промени. Да, могат да бъдат направени различни прочити, но този като че ли е най-неизбежният: човекът е разрушителен и саморазрушаващ се вид; и жертва на самия себе си, и произвеждащ жертви; слаб в стихийността си, хипнотизиран пред провала, васал на поривите и желанията си, но и неизбежно копнеещ за изход, за завръщане към невинността и вселенската непоквара. 

Първият и последният разказ създават своеобразна рамка на отношението към природата. От една страна („Едър калибър“) имаме подчинението, подмяната, експлоатацията ѝ с цел задоволяването на бивши колониално-расово-мачистки комплекси (Големия бял ловец) и инстинкти за покоряване и притежание. От друга („На върха на света“) – състояние на единение с природата, в което човекът ненатрапливо и със страхопочитание я пази, наслаждавайки ѝ се. В първия разказ богата разглезена двойка – почти карикатурна, стереотипна, сякаш Бойл не иска да пропусне да я видим – ще пристигне за плячка в импровизирана насред американската пустош „африканска“ прерия, скалъпен ловен резерват за всъщност стари, изтощени, измъчени и проскубани диви животни от зоопаркове и циркове. Предлагани за отстрел срещу пари, те трябва уж да задоволят някогашните „чисти“ (дали?) детски мечти за приключения – отдавна изродени до желание да сложиш препарираната глава на царско животно в хола си, да заявиш момчешката си сила срещу дивата стихия. В един момент Бойл ще преотстъпи гледната точка към това клето „геройство“ на съзнанието на самото трофейно животно, което – в една почти театрална сцена – ще отвоюва един последен път несломимостта на природата, ще се превърне от преследвано в преследващо.

Междувременно в „На върха на света“ красотата на тази дива природна стихия ще се превърне за самотната горска пазачка, следяща за пожари, в мизансцен, способен да я свърже дори и с онзи, когото (с инстинктите си всъщност от цивилизацията, отколкото от дивото) тя ще припознае като хищник. Заглавието е като идеен противовес на отношението в „Едър калибър“ – да бъдеш на върха на хранителната верига, но не за да консумираш, а за да съхраняваш. Тукашното стоене отгоре е начин да усетиш и признаеш величието на природата, и в този преход от началото към края на сборника Бойл все пак издава някакъв оптимизъм:

Там беше, като да се рееш с облаците, без нищо да те придържа към земята, беше, като да се свиеш в шепата на Бог. На три хиляди метра височина, от тук тя виждаше далечния мъглив ръб на света, (…) виждаше звезди, които науката още не е описала.

В „Нова надежда“ и в „Плътско познание“ ще проличи колко крехка и ефимерна е всъщност тревогата на човек за бъдещето на цялото човечество, колко по-субективни са мерките и грижите му и как понякога ангажираността с екологични каузи може да бъде обвързана с егоистични (в случая интимни) причини, да бъде плод на настроение, мода, приумица и т.н. В „Плътско познание“ например героят ще се превърне във войнстващ екоактивист и веган заради момиче, но ентусиазмът му ще се изчерпа и убежденията му – въпреки цялата им легитимност, в която като читатели ще бъдем повече от убедени – ще се окажат (разочароващо и за нас) плитки, безпочвени. Героят ще се откаже от месото, за да заеме бойна позиция срещу ужасите на индустриите, прибягващи до измъчване на животни, но всъщност – погледнато цинично – все пак в името на „месото“, на плътта на момичето, което желае („голокрака, гъвкава, висока и безкомпромисна като северните си предци“). 

В „Нова надежда“ именно интимността ще убеди двамата герои, които една случайна лекция за изчезването на жабите потиска неимоверно, че може би няма за какво да се тревожат. Защото възпроизводството (или любовта, в човешките мерки) е в основата на продължаващия свят, където неизбежно всичко постепенно измира и се създава наново. От екологично загрижени презадоволени личности, които не искат да прибързват с раждането на деца в този „свят, устремен към екологична, фискална и микробна катастрофа“, те ще се превърнат в чифтосващ се биологичен вид. В този може би най-оптимистичен разказ на Бойл животът се възпоменава като неизтребим, способен да се породи в невъобразими условия – в бунищата, в отпадните води, в привидно отровното или мъртвото, а обновлението – като неизбежно.

Може би затова пак в него авторът ни напомня колко скучна за човека е цялата тази апокалиптична материя, колко нереално звучат сухите научни предупреждения за краха на собствения ни живот en masse, когато не сме го усетили лично, през емоциите си или чрез епидермални зрелищни пророчества. Защото никой всъщност не се интересува от жабите, но е изплашен от смърт те да не умрат в спомена му от детските лета край езерото, с техния триумфален и невъобразим шум. Признанието, че „бяхме дошли [на лекцията – б.а.] на майтап, а се оказахме изправени очи в очи с голата истина за собствената си тленност“ ще се превърне в мотив за редица от историите в тази книга.

Една от другите важни теми за Бойл е притежанието – или човекът, който се определя от имането и иманото. В традицията на класическия литературен антиматериализъм и антиконсумеризъм Бойл противопоставя на хората, буквално затрупани с притежания, мебели, антики и купувани само заради уж редкостта си вещи, човека, който „сред безпорядъка си мечтае за оскъдност, за чистота, за тъмни вихрени простори, звездни убежища отвъд обсега на този миниатюрен свят“.

С типичната за него ирония в „Червиви с вещи“ Бойл ще сдобие двойката си герои едновременно с враг и съюзник спасител в лицето на специализирана в разчистването и подреждането на пространства дама. До степен, в която мъжът и жената ще трябва да се изправят ужасени пред своята оголеност „а ла Адам и Ева“, в Райската градина, този път не територия на изобилието, а именно на освобождаващата липса. Колко обаче може да удържи човек, ако дори Бойл признава, че за героя, копнял дълго време за нищото, там все пак е „студено, негостоприемно, чуждо“ – понеже може би човек е осъден да насели и да наименува света?

Усещането за крайността и тленността е навсякъде в тези разкази, както и онова почти шизофренично човешко състояние, обединяващо желанието всичко да приключи и същевременно страха, че всичко свършва. Има нещо хипнотично в притегателната сила на края, на отпускането, на предаването. В „Малката Америка“ не кой да е, а наследникът на един от най-известните изследователи ще се превърне в жертва на измама и пълно ограбване, съчетано с постепенната загуба на паметта му. Иронично, другият ще вземе от него най-баналните притежания, онези, които нямат никаква реална стойност, а ще пропусне истинската ценност в куфара на стареца. Именно това нещастие обаче парадоксално ще доближи героя до неговата мечта – да изживее подвига на своя баща („последния от мъжете, направени по стария калъп, последния герой“), да се докаже в пустошта, където човекът е лишен от всичко освен от волята си. Едва така светът се превръща в „терен за нови изследвания“.

Имаше цели континенти за проучване, непознати кътчета за опознаване, а какво значение имат подобни дребни неудобства в сравнение с това величие?

Да обърнем внимание и на езика – особен, сочен, пълен с необичайни сравнения, прибягващ често до животни, време, природа в образността си. В „Природни бедствия“ – донякъде предвидимо, но не по-малко ефектно – Бойл изгражда героиня върху идеята за природното бедствие: стихийно, непредвидимо, невъзможно да бъде предотвратено или спряно. Този паралелизъм ще бъде проявен в сюжета – с реален ураган. Също както героя пред съпругата си, човек е безпомощен и предаден на природните стихии. При този буквализъм всъщност героинята се превръща в дефиниция на природата:

Мюриъл беше различна. Тя беше стихия, природно бедствие, настоятелна, непоклатима, родена кралица, императрица, роден командир и диктатор.

Във въпросния разказ драмата ще възникне заради точното нещо, с което трябва да бъде угодено на героинята (и заради още няколко притежания). И както съпругът е научил „колко важно за оцеляването му“ е това, така и природата има нужда от нашите саможертви, от ред и послушание, за да не ни накаже, за да не избухне срещу нас. И все пак тук Бойл разрешава поне на ниво „мъж – жена“ своеобразен реванш – чрез урагана с името на мъж, свел съществуването им до най-важното, до факта на самото себе си. Реванш към жените в живота на героя, отнели му почти всичко. Ала възкръсването в края на разказа е предупреждение, че – както вече ни напомни авторът – природата е „величествена и непобедима, широко разперила ръце“.

В „Най-горе в хранителната верига“ Бойл не би могъл да бъде по-ясен в посланията си. В този своеобразен доклад на служител, отговорен за пръскането с ДДТ срещу маларийни комари, пожелано от месното бедно население, ставаме свидетели на невъзможността да контролираме нито една брънка от природата, без това незабавно да се отрази на всичко останало по веригата. Поредицата опити да бъдат унищожени вредители спрямо човека апокалиптично води до нови и нови проблеми, всеки по-голям от предходния.    

А може би човек все пак е тласкан към самоунищожение – „литва през тълпата като птичка“, за да направи точно онова, за което онези преди него са го предупреждавали. Както е с наркотиците и пиенето в „Едно време в еоцена“, където бащата, слушайки лекция на петокласници заедно с дъщеря си, ще трябва да я излъже, че е спазил тяхната решимост да казват „не“ на всичко опасно. Не е ли това валидно за цялото човечество, и сега – в покачващите се около него води на световния океан на мазохизма? Не губи ли винаги наивната невинност пред неудържимия порив да опиташ, да нагазиш – дори и след теб да е потоп?

Самоунищожението е и в предаването пред буржоазния приспивен живот – както е в разказите „Битник“ и „57:0“. В „Стоте лица на смъртта“ пък героят е обсебен от гледането на нещастни случаи на смърт. Тази смърт обаче е отстранена, вълнуваща, почти възбуждаща. Човек е просто неспособен да се изплаши от колективната смърт. Онази, за която носим отговорност или която ни поразява лично, е далеч по-страшна. В нея няма евфемизми, няма облекчаващи я обстоятелства, няма „никакво лично пространство, достойнство, надежда“.

В последния разказ „Човекът с мъглата“ героят си спомня как като момче са построили първата атомна електроцентрала близо до родното му място:

…гледах как сивият бетонен купол израства от хватката на дърветата и надвисва над носа и кротката широка, воняща на риба река (…) неизбежно се замислих, че преди на това място имаше увеселителен парк с лампички, захарен памук и въртележки…

Достатъчна ли ще се окаже тази носталгия, преди да стане така, че „куполът на реактора да хвръкне и (…) Джони Атом да ни разтопи всичките, както си спим в леглата“? Тези разкази са писани през 90-те, но отговор като че ли още няма. Това ли ни очаква? Това ли ни се пада за „изсичането на дъждовните гори, за отравянето на атмосферата и за бързото, неусетно изличаване на цели биологични видове“? Предстояло е на Бойл, предстои ни сега и на нас да видим…