Четем сега други/втори – не с тире (или с дефис), а с точка – „Слънце. Техника“. При първия случай, оригиналния, заглавието обозначава, че слънцето и техниката са еднопорядкови, са едно, при втория – те са равнопорядкови и са две. Оформят различие, не еднаквост, както при тирето. Ако при него, при първия сюжет, залогът е да се даде инакъв звук на поетическото, при точката, при другия сюжет, залогът е да се дадат и очертаят две различни модалности, различни оформления на поетическото. Едното е природно, идилично, аркадийно: „Гласът тече, реката тече, пътят тече, животът, / събуден в нея, тече…“; второто е престорено, концлагерно, антиутопийно: „…но кога са потекли през / магарешки бодил, възлеста тел на оградни постове, / както и предупредителни флагове, през паяжина и пух, маркиращ всеки обрат и набождане на шиш“ („Момичето, което ще излъже“). Това са две паралелни реалности, които не се пресичат, нито пък ги е грижа една за друга; две реалности, всяка от които се мисли за свръх по отношение на другата, но тъкмо това им мислене ги прави под нея.

Коловоз Трети: „Слънце: техника“, двоеточие

И ето как, в един внезапен момент, поезията се оказва не над битието, не над живота, не над съществуването, а под всички тях и под всичко в тях; лишена е изведнъж от небесния си, извънземен ореол, превърнала се е в нещо като нищо друго на света. Като ударението не е върху „друго“, още по-малко върху „света“, ударението е върху нищо. Ударение, което онищостява поезията и прави от нея едно празно и пусто небъдене:

Поредици

Някой ден ще тръгна във времето,
ще разгледам рождените си дни –
и кашоните със задачи, останали
при всяка нова годишнина.

 Всичко е различно от снимките.
Ще се движа по пъпната връв,
слузеста, жилава, несрязана,
така ще стигна до чакалнята.

Чаках да поникнат очи.
Робът в мен да умре.
Господарят да се разплаче.
Храната да ме нахрани.
Сънят да ме наспи.

Но вместо това виждаш ли
тази бясна свиня –
тя се трупа ден след ден, ето го –
излишъка от чакането,

заплодена е с несбъднати съдби,
неродени мъже и жени –
дълбоко в нас – нестанали.

Двоеточието се поставя пред словосъчетания или изречения, които имат поясняващ характер, както и за отделяне на пряка реч. Знакът за двоеточие е две точки една над друга (:). Двоеточието е препинателен знак, който се поставя най-често пред изреждане.

Изреждането на другите коловози ще приключи с третия, сякаш винаги най-уцелващ. Третият брат спасява златната ябълка, на третия път юнакът се жени за принцесата, три друма се изпречват пред героя и той все хваща третия, най-удачния. Но това сякаш боде очите, защото: „Веднъж стомна за вода, втори път стомна за вода, на третия път стомната се счупила“. Чупи и Мария Калинова поетически сленг, но го чупи не ей-така, от незнание, нито пък от непочтителност, чупи го с ерудиция и пиетет. Наясно е в това свое „Слънце: техника“ с двоеточие кое стои по-отпред и кое пояснява предното; каква е редицата и какъв строят. А те са: природното, естественото, органичното, автентичното, ама и необикновеното са същинската поетическа реч, но те са невъзможни без тази реч да знае и да има предвид други също такива поетически речи – не изпреварващи я, а предхождащи я. Тя играе с реалии от преди – втъкава ги като Арахна, иззижда ги като Дедал, вписва ги като Омир, обаче не за да ги повтори, нито потрети и почетвърти, а да ги направи други, различни, пò така. Нейната поетическа техника знае къде е слънцето, следи го и го внимава и тъкмо от него черпи потенциал и сила. Само че не с разтопени криле, а с криле от светлина; като слънчева невеста лудува с лъчите му и ги светли в поезия. Поезия, която е не вирулентна, а витална – витално-оргиастична. Култова: тя стряска, осъзнава, екзалтира, пренася и превъзнася. Но не в горния свят, а в долния – там, където поетическото уж не вирее, но в нейните стихове то не просто вирее – то прораства и прираства. Процъфтява. Като стройна калина процъфтява, цъфналата стройна калина на съвременната българска поезия:

Промеждутъци

Огрени от слънцето, сред синята метличина,
без спомени и причини за разполагане близо,
вдишваме тежката влага и мускурливия въздух,
ей там, зад жълтеникавия ръб на земната дига,
като влезем във водата всяко твое движение
оставя следи и следи на следите идват насам.

 Под чистата водна кожа е поставен миракълът
на пречупените лъчи, аз съм трувер на пречуп-
ването, защото – това искам да знаеш за мен –
от очите ми тече множеството на Манделброт,
не съм нищо повече от изкривен и огънат свод,
от вдлъбната пунта, оврага на издълбано дъно.

 Лъчите докосват водоема и продължават вгънати,
отдолу, е театърът на чудото, усети отблизо
как слънчевата светлина се разсейва, навлизайки,
променя ъгъла и бързия си ход под повърхността.
Ситни капчици по облика ни блести неотразимо
и когато минават рибари, отивайки към язовира,
заничат към безделието по обед на двамата ку-ку:
странно стъклените вълни около тях са напукани.

Светла, външността ти е застрашително светла,
казваш ми на брега и се усмихваш приветливо:
знам, че отчупеното ъгълче от засмятата ти уста,
докато намазваш гърба ми с парче какаово масло,
едва забележимо и малко по малко – прираства. 

Тиреточкадвоеточие – три коловоза за една поезия. За една друга поезия…