„Генът на съмнението“, Никос Панайотопулос, превод от гръцки Ирена Алексиева, издателство ICU, 2024 г.

„Генът на съмнението“, Никос Панайотопулос, превод от гръцки Ирена Алексиева, издателство ICU, 2024 г.
  • Публикация:  classa.bg***
  • Дата:  
    09.08.2024
  • Сподели:

За първи път на български език излиза една от белетристичните книги на забележителния гръцки писател и сценарист Никос Панайотопулос. Съдейки по биографичната справка, романът „Генът на съмнението“ е публикуван през 1999 г., на прага на новия век, но посланията и идеите изглеждат твърде актуални за днешния социокултурен контекст.

„Генът на съмнението“ притежава жанровите маркери на постмодерна антиутопия. Добавям „постмодерна“ неслучайно, защото из текста по-подготвеното литературно око веднага ще забележи мистериозната композиционна концепция, толкова характерна за постмодерното писане, и интертекстуалните връзки с канонични произведения от западноевропейската литература.

В условния свят, чийто хронотоп е Европа през 20-те – 30-те години, та чак до края на, забележете, XXI век, ни въвежда кратък пролог. В него персонажът, д-р Филип Клаузе (лекар и литератор любител), разкрива постфактум, че му е поверен текст с изповеден характер от негов пациент през 2063 г., който трябва да пред(о)стави на издателите. Ерго, още от самото начало ни е разкрит композиционният похват на разказ в разказа.

И кой мислите е фикционалният автор, който трябва да умре?
Това е Джеймс Райт, писател, чиято изповед или автобиография е озаглавена „Портрет на един творец пред прага на смъртта“. Находчив интертекстуален мотив, препращащ, разбира се, към Джойсовия „Портрет на художника като млад“.

Оттук нататък започва същественото представяне на една антиутопична реалност в близкото бъдеще (за нас, читателите) и ретроспективна за фикционалния автор. Ключът към нея е научен експеримент, свързан с генетиката – ако творците не го издържат, всъщност „си подписват смъртната присъда“ в света на изкуството. Може да имат талант, може да направят кариера, но ако у тях присъства „генът на съмнението“, те автоматично са декласирани и елиминирани.

Антиутопично – да!
В този пласт обаче, под жанровата маска на антиутопията, са маркирани актуални теми и проблеми, пред които са изправени днешните артисти. В романа устойчиво присъства лайтмотивът за отношенията в литературния процес.

Превъплътила ли се е критиката в пиар група за хвалебствия на беззъби автори? Докога бездарните литературни шмекери, лишени от оригинални идеи, ще разчитат на колажа, цитатите и плагиатството? В този аспект сякаш има нескрита сатира на днешната литературна реалност в света, изпаднала под диктата на пазара и рекламата (виж глави 17-а и 19-а).

 

 

 

Джеймс Райт е автор на няколко романа, рефериращи най-вече към Камю и Сартр. Още един от сполучливите замисли на Никос Панайотопулос, който умело играе както със своите литературни познания, така и с читателските. В романа има персонаж (литературен критик) на име Зигмунд Бойд. Освен интертекстуалния масив в тъканта на романа има и редица паратекстуални експерименти – бележки под линия, цитати, кратки биографични справки, отбелязвания на дати за начало и край, които го правят по-гъвкав и по-интересен.

Сюжетно-композиционната рамка на романа се затваря с епилога „Хвалебствено слово за съмнението“, чийто автор е самият Никос Панайотопулос. Тук той от дистанцията на времето, в края на XXI в. прави анализ на събитията, изпълнен с много фин хумор и автоирония.

Още един постмодерен прийом като финал преди финала, който гласи: „… което доказва, че дори времето да не е единственият, последният съдник на изкуството, то със сигурност е най-големият шегобиец“.

 

 

 

Левент Халил

Станете почитател на Класа