На 9 август излиза от печат „Недоумение“ – още една безапелационна творба на големия американски писател Ричард Пауърс, придобил известност у нас с романа си „Дървесна история“.
Трогателен и изящно написан, „Недоумение” (преводач: Елка Виденова, художник: Неда Ангелова, 248 стр., цена: 24 лв.) е роман алегория за изолацията, самотата и загубата, който поставя смели въпроси за състоянието на нашия свят и за кумулативния ефект от човешките грешки. На преден план са един баща, неговият син и… една страдаща планета. Астробиологът Тео Бърн търси живот в Космоса и отглежда сам 9-годишното си дете. Робин е високоинтелигентен, свръхчувствителен и влюбен в природата, но е напът да бъде изключен от училище, защото е ударил приятел. Въпреки натиска от училищните власти Тео отказва да лекува сина си с психоактивни лекарства и избира експериментално лечение, което би могло да помогне на момчето да контролира емоциите си - с помощта на покойната му майка.
„Недоумение“ рисува язвителен, мрачен портрет на един разпадащ се свят: екологичният колапс е неизбежен в близко бъдеще, демокрацията се сгромолясва, а въоръжени частни милиции патрулират за „неидентифицирани чуждестранни нашественици“.
Ричард Пауърс е роден през 1957 г. Заради първия си роман - „Трима селяни тръгнали на танци“ (1985), е цитиран от престижното списание „Ескуайър“ като един от тримата най-значими автори на десетилетието (другите двама са Мартин Еймис и Дон ДеЛило). Пауърс е написал десетина други книги, включително „Времето, когато пеем“, избрана за най-добра книга на 2003 г. от „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Поуст“, и „Ехото отеква“, увенчана с Националната награда за най-добра книга. „Дървесна история“ е неговият 12-и роман, спряган от мнозина като шедьовър и като „една от най-добрите книги, писани някога.“ Отличен с награда Пулицър за художествена литература (2019), с Голямата награда за американска литература (2018) и с награда Уилям Дийн Хауърс, „Дървесна история“ влиза в краткия списък на номинациите за наградата „Ман Букър“ през 2018 г. и повече от година е в листата на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“.
На свой ред селектиран в краткия списък на наградата „Ман Букър“през 2021 година, „Недоумение“ е дълбоко емоционален пътепис, изтъкан от въпроси, който позволява да надникнем отвъд видимото към смисъла на живота и мястото ни във Вселената.
Ричард Пауърс - „Недоумение“ (Откъс)
– А МОЖЕ БИ НИКОГА НЯМА ДА ГИ ОТКРИЕМ?
Нагласили бяхме телескопа на верандата, на ръба на едно от последните неосветени кътчета в източната част на Съединените щати, в ясна есенна нощ. Такава плътна тъмнина не се намира лесно, а когато е така концентрирана, небето буквално свети. Насочихме тръбата в пролука между дърветата над хижата. Робин – моето почти деветгодишно, тъжно и чудато дете, неспособно да приеме света такъв, какъвто е – откъсна поглед от окуляра.
– Точно така. Може би никога няма да ги открием.
Винаги се опитвах да му казвам истината, стига да я знаех и да не влечеше смъртоносни последици. И без това усещаше кога го лъжа.
– Но те са навсякъде, нали? Вие го доказахте.
– Е, „доказахме“ е твърде силна дума.
– Може би просто са твърде далече. И между нас има твърде много празно пространство или нещо такова.
Той размаха ръце, както правеше, когато думите не му достигаха. Наближаваше часът му за лягане, което още повече го напрягаше. Погалих непокорната му кестенява коса. Нейният цвят... на моята Али.
– Ами ако така и не уловим нито звук? Какво ще означава това?
Той протегна ръка. Алиса често казваше, че когато Робин се съсредоточи, буквално можеш да чуеш жуженето на зъбчатите колела в главата му. Присви очи към дълбоката, обрасла с дървета клисура под нас. С другата ръка потърка вдлъбнатината на брадичката си – навик, който показваше, че мисли усилено. Разтърка я така ожесточено, че се наложи да го спра.
– Роби... Хей! Време е да кацаме.
Той вдигна длан в успокоителен жест: всичко е наред. Просто искаше да доразнищи въпроса в тъмнината на нощта, преди да дойде време да си ляга.
– Ами ако не чуем нищо никога? Тогава какво?
Кимнах окуражително на моя малък учен: спокойно. За днес, изглежда, бяхме приключили с взирането в звездите. Случили бяхме изненадващо безоблачна вечер на място, известно с дъждовете си. На хоризонта висеше пълната луна, тлъста и червена. През короните на дърветата се виждаше Млечният път толкова отчетливо, че едва ли не можеш да го докоснеш – безброй зрънца самородно злато, пръснати в черното корито на ленив поток. Ако достатъчно дълго стоиш съвсем неподвижно, започва да ти се струва, че виждаш как звездите се въртят.
– Мен ако питаш, няма да означава нищо.
Засмях се. В хубавите периоди Робин ме караше да се смея, понякога по няколко пъти на ден. Толкова дързък. Толкова радикално скептичен. Точно като мен. Точно като нея.
– Не – съгласих се аз. – Нищо няма да означава.
– Но ако все пак чуем нещичко? Това ще говори много.
– Определено.
Друг път щяхме да коментираме какво точно щеше да говори подобно откритие. Сега беше време за лягане. Той притисна око към обектива на телескопа за прощален поглед към сияйната сърцевина на галактика Андромеда.
– Може ли да спим отвън, татко?
Освободил го бях от училище за цяла седмица и го бях довел в гората. Напоследък пак си имаше проблеми със съучениците и бях решил да го откъсна за малко от училищната среда. А не вървеше да го доведа чак до Смоуки Маунтънс и да откажа да спим на открито.
Върнахме се в къщата, за да се подготвим за нощната експедиция. Долният етаж представляваше голямо помещение, облицовано с ламперия, от която лъхаше на бор с лек привкус на бекон. Кухнята миришеше на влажни кърпи и мазилка – ароматът на дъждовна гора в умерения пояс. По шкафовете бяха налепени листчета: „Филтрите за кафе са над хладилника“, „Използвайте други чинии, моля!“. Върху осеяната с белези дъбова маса лежеше отворена зелена папка с инструкции, които поясняваха капризите на водопровода, местоположението на електрическото табло, номерата за спешни случаи. Всеки ключ за осветление си имаше етикетче: „Основно осветление“, „Стълбище“, „Коридор“, „Кухня“.
Сутрин зад високите до тавана прозорци се разгръщаше огромна шир от безкрайни планини. От двете страни на иззиданата от камък камина се мъдреха канапета с износена тапицерия, избродирана с цяло шествие от лосове, канута и мечки. Нарамихме възглавниците, изнесохме ги навън и ги наредихме на пода на верандата.
– Може ли да си вземем нещо за хапване?
– Хич няма да е разумно, приятелче. Ursus americanus. По две на квадратна миля. В състояние са да надушат фъстъци оттук до Северна Каролина.
– Не ти вярвам! – Той вдигна пръст. – Но това ми напомня за нещо!
Изтича обратно в къщата и се върна с малка книжка с меки корици – „Бозайниците в Смоуки Маунтънс“.
– Ти сериозно ли? Тъмно е като в рог.
Той вдигна аварийното фенерче, от онези, които се зареждат с манивела. Привлякло бе вниманието му още с пристигането ни и веднага бе поискал да му обясня как действа магията. Сега ненаситно произвеждаше електрони.
Настанихме се в импровизирания лагер. Изглеждаше щастлив, а това беше целта на пътуването. Излегнахме се на леглата от възглавници върху провисналите дъски на верандата, казахме на глас старата молитва на майка му и заспахме под светлината на четиристотинте милиарда звезди на нашата галактика.
НИКОГА НЕ СЪМ ВЯРВАЛ НА ДИАГНОЗИТЕ, които лекарите поставяха на сина ми. Когато едно заболяване получава три различни имена в рамките на три десетилетия, когато са необходими две подкатегории, за да обяснят напълно несъвместимите симптоми, когато за едно поколение се превръща от несъществуващо в най-често диагностицираното детско заболяване в страната, когато двама лекари предписват три различни лекарства, нещо не е наред.
Моят Робин невинаги спеше добре. Подмокряше леглото по няколко пъти на сезон и раменцата му увисваха от срам. Силните звуци го смущаваха, намаляваше телевизора така, че не чувах почти нищо. Дразнеше се, когато плюшената маймуна не беше на обичайното си място на рафта над пералнята. Харчеше всичките си джобни пари за колекционерски карти от типа „Събери ги всичките!“, но така и не ги докосваше, държеше ги подредени по номера в специална папка с пластмасови джобове.
В състояние бе да надуши, ако някой пръдне в другия край на претъпкан киносалон. Можеше с часове да изучава минералите на Невада или кралете и кралиците на Англия – въобще всичко, стига информацията да е поднесена под формата на таблица. Непрестанно рисуваше, при това добре, като влагаше огромни усилия в дребни детайли, които дори не различавах. В продължение на цяла година рисуваше сложни сгради и автомобили. После се прехвърли на животни и растения.
Словоизлиянията му бяха зашеметяващи и неразбираеми за всички освен за мен. Рецитираше наизуст цели сцени от филми само след едно гледане. Преразказваше спомени и с всяко повторение се чувстваше все по-щастлив. Щом прочетеше книга, която му допадаше, мигом я подхващаше отново, от първа страница. Разстройваше се от най-малкото нещо и избухваше без причина. И също толкова лесно го обземаше дива радост.
В тежките нощи, когато се криеше в леглото ми, настояваше да е от външната страна на матрака, далече от безкрайните ужаси отвъд прозореца. (Майка му също винаги избираше безопасната страна.) Често се отнасяше във фантазии, не зачиташе крайните срокове и да, отказваше да се съсредоточи върху неща, които не му бяха интересни. Но никога не нервничеше, не крачеше напред-назад, не дърдореше до изтощение. Ако нещо го увлечеше, можеше да седи неподвижно с часове. Какъв дефицит би могъл да опише всичко това? Какъв синдром би обяснил характера му?
Версиите бяха много, включително заболявания, предизвикани от милионите тонове токсини, пръскани върху храната всяка година. Вторият педиатър държеше да намери мястото му „в спектъра“. С удоволствие бих му обяснил, че всички същества на нашата странна малка планета по един или друг начин принадлежат към спектъра. Та нали точно това означава понятието „спектър“! Искаше ми се да му кажа, че самият живот е разстройство от спектъра, тази безкрайна дъга, в която всеки вибрира на различна честота. А после ми се прииска да го ударя. Сигурно и този порив е симптом на някой синдром.
Колкото и да е странно, в Наръчника на психичните разстройства липсва термин за обсесивно-компулсивното желание да лепиш диагнози на хората.
- За представяне на книгата по радио и телевизия – Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Анна Лазарова, 884 977 027)
- За допълнителна информация, откъси и други материали - Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Юлия Петкова, 899 330 444)
- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 - colibribooks@colibri.bg(Николета Николова, 885 425 562)
