Ново издание на романа „Литургия за Илинден“ на Свобода Бъчварова от „Изток-Запад“
Свобода Бъчварова тръгва към своята тема със солидна историческа екипировка, на интелектуално всеоръжие, с душевно сродство и съучастие с цялото онова вълнение, което обзема човека, когато се докосва не просто до историята, а до живота и съдбата на своите, на бащите и дедите си, на своя род. Произведението не е хладен исторически роман за отдавна минали времена и събития, а роман себепознание, роман за историята, чиито рани още по-остро чувстваме днес, история на нашите души.
Тончо Жечев
„Литургия за Илинден“ е крайъгълният камък на нейния творчески път на опознаване на собственото си духовно родословие като „борец срещу времето си“ по израза на Ницще. В конкретния случай тя смяташе Македонския въпрос за първопричина на трагичната политическа история на България през ХХ век, а и на революционния опит и неговите братоубийствени последствия.
Тя не се обръща към историческото минало да изпълни дълг, но като писател и творец „да не остави свят човешки опит неоплакан и непредаден на наследието“, което трябва на свой ред да отстоява човешкото достойнство с истина и дух през безброй поврати и миражи.
Пресъздавайки една неповторима личност, четника Дилбер Танас, авторката същевременно разкрива и същественото за едно цяло поколение: въпросите и стремленията, които са създали и владели неговия мироглед. Житието става тогава образ на духа на една епоха, но също и огледало за размишление на идещите – да опознаят подбудите на сърцето си и да се научат на мъжество и издръжливост дотолкова, доколкото всяко поколение самò открива и отстоява собственото си духовно родословие и идеали.
Елица Бъчварова
Свобода Бъчварова (1925–2012) е българска писателка, журналистка, киносценаристка. Дете е на емигранти от Македония. Заради репресиите, последвали Септемврийското въстание и Деветоюнския преврат, още през 1925 г. те емигрират във Виена, по-късно във Франция и Белгия. Майката използва обявената през 1930 г. амнистия за жените емигрантки и се завръща в България с дъщеря си. След 9 септември 1944 г. Свобода заминава за Ленинград като студентка по естетика. Там се сблъсква със сталинския терор, научава за ГУЛаг, започва да чете големите руски религиозни мислители Бердяев, Шестов, Соловьов. В началото на 50-те години на ХХ век се завръща в България и започва работа като журналистка в културния отдел на в. „Работническо дело“. Впоследствие е уволнена и след година без работа е назначена в киното като редактор. Създава и ръководи творческия колектив „Хемус“, съсценаристка (заедно с режисьора Георги Дюлгеров и актьора Руси Чанев) на култовия филм „Мера според мера“, основан на романа ѝ „Литургия за Илинден“. По неин сценарий е първият български филм („Между релсите“, реж. Вили Цанков), носител на международна награда – Сребърен лъв от Венецианския кинофестивал. Тя дава път на творби на Методи Андонов, Христо Ганев и Бинка Желязкова, Христо Христов, Любомир Шаралиев, Иван Андонов, Никола Рударов, Рангел Вълчанов, Иванка Гръбчева и др. През 1985 г. заради свободомислието си е уволнена от Българската кинематография, но е върната на работа след протести. Две години по-късно я уволняват окончателно. Авторка на романите „Литургия за Илинден“, „Земя за прицел“, „По особено мъчителен начин…“, „Приключенията на Фильо и Макензен“, „Опасен чар“ и др.
„Литургия за Илинден“, Свобода Бъчварова, издателство „Изток-Запад“, 2024 г.
… На втория ден започна сражението. Още сутринта турците изстреляха няколко снаряда в средата на езерото. После от всички страни започна пукотевица. Стреляха напосоки, защото не знаеха точно къде са. Чакаха само да се обадят. Куршумите пищяха и над самата валта. Наложи се да залегнат. Слънцето печеше по цял ден и горещината бе нетърпима. На петия ден от започването на сражението решиха да се преместят още по-навътре в езерото. На запад имаше също валта с няколко колиби. Танас знаеше, че там се намира и фурна. Надяваше се да е останало малко брашно. През нощта се прехвърлиха с лодката на новото място. Не намериха нито троха. Само в една колиба откриха чувал сол. Щяха поне да солят суровата риба. Но не можеха вече да ловят и риба. Изглежда, турците ги усетиха и тук. Стреляха непрекъснато. Една сутрин докараха две батареи полски оръдия. Започнаха да претърсват езерото със снаряди. Целия ден снарядите вдигаха водата чак до небето, но при тях не падна нито един. Следобед турците вероятно сметнаха, че са изчистили вече езерото, и скоро часовоите съобщиха за две лодки, пълни с войници, които наближават островчето. Дино Калински взе двайсет пушки и Танас двайсет. Навлязоха навътре в тръстиките, където беше каналът. Само по него можеше да дойде лодка. Стояха така, потопени до кръста. Оръжието и горната част на телата им бяха сухи. Заеха удобни позиции. Прикриха се добре в тръстиките и никой не можеше да ги види. Едната лодка с десет войници вече приближаваше. Пуснаха я да влезе в канала между групата на Дино и Танас. По даден сигнал изстреляха няколко залпа. Убиха всички войници. Доближиха се до мястото. Изхвърлиха труповете във водата и потопиха лодката. Другата веднага се върна обратно. След това турците ги оставиха на мира цели два дни, но Танас знаеше, че им кроят кюляфа[1].
Някой от четниците започна да дъвче тръстика и всички го последваха. Дъвчеха като мишки, да им стане сладко в устата, а сетне плюеха дървесината. Заслабнаха много. Турците отново захванаха стрелбата. Сега оръдията биеха по-точно. По едно чудо островчето, заобиколено отвсякъде с тръстики, остана незасегнато. Оставаше им една-единствена надежда, че Кръстьо Асенов ще се върне да удари турската войска в гръб. Така ще им направи свободен коридор, за да се измъкнат, но това беше напразна надежда. Той водеше сражение на съвсем друго място и вече се бе изтеглил към село Корнишоре.
Изминаха две седмици на пълен глад. От слабост на Танас му се маеше главата. По цял ден лежеше само по бели гащи и се припичаше на слънце, гол до кръста. Гледаше да не прави излишни движения, за да запази малкото сили, които му оставаха. И другите постъпваха като него. Когато погледнеше валтата, изпълнена цялата с голи мъже, припичащи се на слънцето, струваше му се, че правят не въстание, а са дошли на бани.
Една сутрин двете полски батареи отново започнаха да претърсват езерото метър по метър. Водата завря. Часовоите извикаха Танас. Той имаше бинокъл и затова го викаха. Отиде. Легна в тръстиките. Видя на брега войници, които носеха тенекии. Имаше и две тулумби[2]. Пълнеха тулумбите с газ. Взеха да пръскат с нея тръстиките. След това ги запалиха. Отначало се вдигна черен дим, а подир малко лумнаха големи огньове. До вечерта огньовете се силно разгоряха. И тръстиките от другите брегове на езерото бяха напръскани с газ. Цяла нощ Танас не спа и гледа пламъците. Те осветяваха Кукушко, Солунско и Гевгелийско поле. На сутринта полъхна лек ветрец откъм брега и почна да носи задушливия дим право на валтата. Всички кашляха и едва поемаха дъх. Танас си уви цялата глава с бяла кърпа и дишаше през кърпата. Отиде навътре в тръстиките, за да разбере какво става. Стигна до линията на огъня и чак тогава се уплаши, когато видя да гори самата вода. Гореше газието, което плуваше отгоре. Прекръсти се и каза, че такова чудо не е видел. До този момент се бе надявал, че четите от Солунско, Кукушко и Гевгелийско ще ударят аскера в гръб, сега и тая надежда му изчезна. Помощ от народа не се очакваше. Знаеше, че огньовете са уплашили населението и никой не смее да припари до езерото.
На другата сутрин се събуди късно въпреки стрелбата. Лежа дълго по гръб. Комарите бяха изхапали цялото му тяло, но той вече не се чешеше. Рече малко да постане. Изведнъж всичко наоколо се завъртя. За да не падне на земята, отново приседна. Хвана главата си с две ръце. Не искаше младите четници да забележат, че му е лошо. Брей анàсъна[3]! Тука ли ке се мрие? – си помисли Танас, а сетне се озлоби и към себе си, и към турците, и към всичко на тоя свят. – Защо стоите досега? Що чекате още майка си! Къде ти е устата да кажеш!
Надигна се и отиде към Дино. Двамата се разбраха. Следобед събраха всички на едно място.
– Млади другари – каза Дино, – решили сме да излезем на сухо да мрем.
Той говори още малко. Момчетата не можеха да се държат на крака и приседнаха. Стана да говори и Танас. Той започна речта издалече. Отначало каза:
– Дойде време да мрем за нашия роден край – и още няколко думи от този род, но бързо съобрази, че вместо да им повдигне духа, те още повече се разкиснаха, затова умело извъртя речта в съвсем друга посока. – Не искаме насила никой да дойде с нас. Но има голема надежда още тая вечер да ядеме хлеб!
Чули думата хляб, всички се раздвижиха. Дино използва момента и високо извика:
– Кой обича Македония и пази клетвата – да излезе!
Старите четници веднага станаха и повлякоха със себе си и другите. Едно съвсем младо момче извика:
– Ще дойдеме с вас. Където вие умрете, там и ние!
Повечето се съгласиха да дойдат, но някои останаха в езерото. Още веднага Танас здраво се захвана за работа. Извика дядо Петко лодкаджията от Драгомирци и брат му Мицо. Те бяха нелегални и се криеха при тях в езерото. Каза им да приготвят лодките, защото живи или умрели, тая нощ ще се опитат да избягат.
– Ние сме готови – рекоха двамата братя.
– Ке пренèсете по десет души на брега и ке ги оставите на края на тръстиките, където не гори. Сетне се връщате и вземате останалите.
Събраха се отново с Дино и обсъдиха какво ще има да се прави. При тях държаха много взривни материали. Танас намери онова момче, специално пратено от София, което разбираше от бомби. То оставаше на валтата. Донесе взривовете и фитилите. Каза му, че иска от него да направи четири много силни бомби. Отначало момчето направи една, но на Танас му се видя много лека.
– Искам – му рече той – да може една голема къща да фръкне у въздуха.
– Ако направя такава – отвърна момчето, – ще избие и тия, дето я хвърлят.
– Нищо – рече Танас. – Нàправи така, както ти казвам.
Четирите бомби бяха по няколко оки и много тежаха. По поръчка на Танас освен тях момчето направи до вечерта още четири малки.
– С такава бомба – каза то – може цяла казарма да иде във въздуха.
Момчето внимателно обясни на Танас как да пали фитила и колко време след това ще избухне бомбата. За бомбаджии Танас определи себе си и четирима стари четници. Надълго и нашироко им обяснява как ще стане хвърлянето. Уговориха се Танас да командва. На първо викане ще хвърлят четирите малки бомби, а на второ – четирите големи. Всеки си взе товара. Към зайде-слънце започна пренасянето. Брегът беше далеч и всичко ставаше бавно. Каналът бе тесен и лодката се движеше не с весла, а с пръти. Късно през нощта излязоха между тръстиките на брега. Последен скочи Танас с бомбите под мишка. Каза на дядо Петко и брат му Мицо:
– Върнете се сега на островчето при останалите. На разсъмване ке дойдете на същото место, оти, ако ни ударат турците, можем да се върнем, а може и некой от другарите да се загуби и да се прибèре с вас. Потърсете из тръстиките да не би да има рàнени. Ако има, приберейте ги на валтата!
– Добре, Танасе. За това дума да не става! – каза дядо Петко. – Ке чекаме не само до утре сутринта, но и чак до другиден.
Двамата лодкари се прибраха навътре в езерото. На брега остана четата. По предложение на Дино Калински всички се наредиха в една редица, за да се простят.
– Тази вечер от нас може да избият некого – каза той на редицата. – Обкръжени сме отвсекъде. Затова искам да се прòстим един друг.
Пръв мина през редицата Дино Калински и целуна всеки четник поотделно. Като свърши, застана и той на края. Сетне така последователно мина по редицата вторият, третият и т.н. Танас беше против такива сълзливи работи и се много ядоса, но не каза нищо. Някои от момчетата се разплакаха. Всички много се нажалиха. Ако ни избият, да ни избият! – си мислеше Танас. – Нема да леем сълзи над своите гробове! По-добре е да оставим на роднините тая рабòта. Па защо да ни избият? Може ние да ги избием!… Така ядосан, Танас застана пред редицата.
– Ако ке мрем, да мрем като мъже! – рече той. – Стегнете се! Ке тръгнем право към село Арджани и ке пресечем сводовия мост над железницата. Минем ли оттам, нагоре е високо и има скали. Ке се спасим. А най-важното – обещавам ви още тая вечер хлеб и ядене. Ние ке пробием турските засади, а вие бегайте, колкото ви държат краката! И да помните – който се уплаши, ке ỳмре!
След тия думи на Танас в четата настъпи раздвижване. Всички взеха трескаво да се приготвят. Връзваха си опинците и за последен път проверяваха оръжието. Танас със задоволство видя, че се готвят да мрат като мъже. Може и да избият некого от нас, си рече той, но ке дадем едно хубаво сражение!… Както винаги, той бе обхванат от тая особена възбуда пред битката. Мускулите му потръпваха и цялата умора и безсилие сякаш отлетяха някъде далеч. Отделиха се с Дино Калински да уговорят атаката. Разбраха се, че четвърт час преди цялата чета ще трябва да тръгнат бомбаджиите. Ще хвърлят на два пъти бомбите. Така щяха да създадат суматоха в аскера. А след туй цялата чета, ако е рекъл Господ, ще се измъкне през пробива. Танас и останалите трима бомбаджии, все стари четници, се приготвиха. По негово предложение отрязаха още от фитилите на бомбите, за да избухнат по-рано. Всеки провери състоянието на карабината. Имаха четири кутии каф-кибрит – такъв, който не гасне от вятъра.
– Дино – рече Танас, – време е. Аз тръгвам. Тръгни и ти с момчетата!
Танас с тримата бомбаджии се промъкна до края на шавара. Зад тях тихо вървеше четата.
– Слушай, Дино, виждаш ли нещо пред себе си?
– Нищо не виждам – каза Дино.
Луната още не бе изгряла и полето бе тъмно.
– Ако не виждаш! Точно пред нас е едно деренце. Ке вървите само по него. То води право на сводовия мост. Ние ке тръгнеме напред. Като чуете, че хвърляме бомбите, тичайте по деренцето, колкото ви държат краката! Който остане жив, да бега по височината на сводовия мост!
Танас хвана в едната ръка бомбите, а в другата карабината. Пушката си остави отзад на гърба. Но когато излезе на голото поле, устата му пресъхна. Де бре, Танасе! – си каза той, както винаги, когато искаше да се успокои. – Еднаж ке се мрие!… Започна да лази по земята. Останалите лазеха зад него. Дълго се промъкваха напред, докато Танас чу говора на турските войници. Понадигна се малко. Бяха само на трийсетина крачки от окопите. Изчака останалите трима зад него. Прошепна им да се пръснат на десет крачки един от друг встрани. Когато прецени, че всеки си е заел мястото, запали каф-кибрита и размаха клечката. Сетне поднесе пламъка към фитила и загаси клечката в пръстта. Това бе най-мъчителната част от плана. И наистина започна стрелба. Турските войници видяха пламъците. Танас се надигна от земята и извика, колкото му глас държи:
– Ехеееее!…
Хвърли с всичка сила напред малката бомба и падна по очи. По негова сметка чака дълго, понеже смяташе, че бомбите веднага ще избухнат. А сетне земята забуча. Той се прилепи плътно. Върху раменете му се посипа пръст. Беше малко замаян. Отново запали, както лежеше, втората бомба, по-голямата. Вдигна се прав и пак извика:
– Ехеееее!
Хвърли бомбата и легна по очи. Тоя път му се стори, че умира. Взривът от четирите бомби беше толкова силен, че напълно го оглуши. Не искаше да се надигне от земята. С усилие на волята стана. От взрива слухът му бе малко повреден, но все пак долови, че се стреля от всички страни. Само пред тях не се стреляше. Някой го хвана за ръкава. Видя и тримата бомбаджии живи и здрави край себе си. Свали пушката и затъкна ножа.
– Напреж! – извика Танас и полетя пръв към турските окопи.
Прескочи първата траншея и замалко не падна във втората, която беше съвсем наблизо. Стори му се, че пред него бягат някакви хора. Тичаше с всички сили и не усети кога стигна до сводовия мост. Изкачи се по насипа и залегна на самата линия. Тримата му другари дотичаха след миг и всеки зае позиция на насипа. Трябваше да прикриват четата, защото тя щеше да мине под моста. Малко встрани от деренцето се обадиха няколко пушки. Танас разбра, че това са турски войници, окопитили се вече от първия удар. А четата почна тичешком да се промъква под моста. Танас ясно виждаше мъжете, които бягаха. Четиримата бомбаджии насочиха пушките си към окопа встрани от дерето. Бяха по-нависоко от тях. Турците не можеха глава да вдигнат от куршумите им. Когато по преценка на Танас четата се изтегли, той заповяда на тримата бомбаджии да бягат. Остана сам върху насипа. Стреляше по окопа, но оттам скоро усетиха, че е сам. Надигнаха глави и почнаха да стрелят по Танас. Той се опита да ги излъже. Легна ниско край линията и не стреляше. Турците също престанаха. Тогава се надигна и точно щеше да побегне, турският залп го прикова отново върху насипа. Така на няколко пъти той преставаше да стреля и турците преставаха. Но опиташе ли се да избяга, виждаше, че ще го застрелят веднага. Изведнъж той скочи, но се спъна и се стовари върху самата линия. Ножът му удари на релсата и светна искра. Тия от окопите почнаха да бягат, като викаха на турски „Бомба, бомба!“. Танас използва объркването им и хукна право към хълма, но падна в деренцето върху една шипка. Ризата му се заплете в бодлите и в първия момент той с ужас помисли, че вече е хванат. Размърда се. Цялата му риза се разкъса. Бодлите дращеха дълбоко кожата му, но той не чувстваше нищо. Успя да се измъкне от храста и пак се завтече нагоре. Тича дълго с пресъхнала уста, докато се добра до едни скали. Хвърли се по корем до скалите и дишаше бързо, с охкане. Имаше чувство, че сърцето му се е изкачило в гърлото. Когато тая мъка мина, Танас се огледа за другарите си. Не се чуваше вече нищо. Остана да лежи така по корем. Сега луната осветяваше цялото поле. Загледа се надолу към дерето. Не беше успял твърде да се отдалечи. Чу говор на много хора. Близо до линията забеляза струпаната войска. Странно му се видя, че тя е подредена на роти. Хвана носа си да разбере дали не е сън. Сетне настъпи пълна тишина. Напред излязоха четирима конници, огрени от лунната светлина, които застанаха пред войската. Единият конник мина пред тримата. Сигурно е голям началник, си помисли Танас.
– Каква беше тая гюрултия? – попита на турски офицерът.
– Появи се голяма чета, но ние я ударихме и отново я върнахме в езерото – отговори друг.
Гласовете се чуваха съвсем ясно на хълма. Клисурата даваше хубаво ехо.
– Ашколсун! – каза конникът. – Тия там ще измрат в езерото или ще ги изловим живи, като се предадат…
Ке ни хванете опинците! – си рече Танас, вече напълно успокоен. Бавно пролази нагоре по хълма. Когато прехвърли височината, намери другарите си залегнали. Пазеха толкова тихо, че насмалко щеше да ги отмине. Разказа им, че опасността е избягната. Направиха проверка на четата. Турците бяха убили двама души – Тенчо Бояджиев и Гоце Керемедчиев. Въпреки това всички бяха радостни. Трябваше веднага да тръгват. Взеха посока към село Баялци.
[1] Кюляф – клопка.
[2] Тулумба – помпа за вода.
[3] Анàсъна (тур.) – част от ругатня.
Свобода Бъчварова