„Звезди и бури“, Гастон Ребюфа, изд. „Вакон“, 2019 г.
Лятото е време за пътешествия. Всъщност всяко време е време за пътешествия, а и пътешествията не питат. Така че, когато те обхване подходящото настроение, възможностите са две – или собственоръчно да стягаш раници и куфари, или да залъжеш глада с историите на друг пътешественик.
По практически причини много от нас често се спират на втората опция. Тя обаче съвсем не е по-низша форма на пътуване. Факт е, че при нея обувките остават чисти. И все пак, чуждите разкази са начин да погледнеш на познати и непознати места с нови очи – дори някой ден да минеш по същите стъпки, няма да преживееш същите неща и няма да срещнеш същите хора. Вероятно погледът ти ще е различен, което на свой ред би могло да доведе до различен разказ. Нещо повече, историите позволяват да пътуваш до места, на които иначе никога не би се озовал. Това важи за всеки разказ, разбира се, но си струва да се припомня от време на време като едно от предимствата на литературата.
Историите на Гастон Ребюфа носят и двете характеристики. Възможно е човек да изкачи северната стена на Гранд Жорас, тази скална бариера с височина 1200м и шест върха, пет от които надвишаващи 4000 м. Малцина обаче биха имали и желанието, и уменията да го направят. Освен това, преживяването им ще е много различно от това на Ребюфа, който осъществява едва второто изкачване на реброто Уокър (4208 м), най-трудният маршрут по стената, през 1945г. , с напълно различна от съвременната екипировка.
Гастон Ребюфа е роден през 1921 г. в Марсилия, на брега на морето – един „позорен“ произход за алпинист и професионален планински водач, както шеговито отбелязва Морис Херцог. На 21 години взима свидетелство за високопланински водач, макар минималната възраст да е 23 години, а през 1945 г. е приет в престижното Сдружение на водачите от Шамони. С това се превръща в едва третият „чужденец“ в организацията – по традиция е трябвало да бъдеш роден в долината Шамони, за да станеш член. Член е също на успешната френска експедиция до Анапурна от 1950 г., която осъществява първото изкачване на осемхилядник в историята.
Колкото и да са впечатляващи, тези факти само загатват интересната личност, която представлява Гастон Ребюфа, и която ясно проличава в най-известнaта му творба, „Звезди и бури“. Тази година се навършват седемдесет години от първото издание, публикувано през 1954 г. В книгата Ребюфа разказва за изкачванията на шестте големи северни стени на Алпите – тези на Гранд Жорас (по реброто Уокър и по средното ребро), на Матерхорн и на Айгер, познати още като Трилогията, както и на Пиц Бадиле, Дрю и Чима Гранде ди Лаваредо. В книгата са поместени и снимки, на някои от които се виждат алпинистите, обезопасени единствено с вързано през кръста въже (все още не са въведени т.н. седалки).
Размахването на ледокопа не гарантира, че ще станеш добър катерач, а още по-малко – добър писател, по думите на друг френски алпинист, Ален де Шателю. Това обаче не важи за Гастон Ребюфа. Има нещо притегателно в историите, които позволяват да се приближим до ръба на възможното, както е в този случай. Още по-хубаво е, когато са предадени от разказвач, който не просто описва събитията, но има око за специфичната им красота. Ребюфа реди думите си без излишна сложност, вмъква детайли за екипировката, обяснения за действията си, за природните условия. Всичко това редува със своите собствени размишления и философията си за алпинизма, водачеството, планината и изобщо за човека и човешкото. Плете разказа толкова умело и естествено, че северните стени и малките фигурки по тях оживяват, а читателят вижда камъка през вълнението на един алпинист-поет.
Така от бляновете се раждат великите радости в живота.
Ала бляновете са необходими винаги. И аз ги предпочитам пред спомените.
Гастон Ребюфа обича професията си и обича да я споделя. Не е рядкост катерачът да си спомни забитите наопаки клинове, но историята придобива съвсем друга плътност, когато в нея се появи пълната хазяйка със сандвичи с шунка сутринта преди изкачването. Или приятелят, който на стотици метри от земята неволно си намокря ръкавите с подгизналото въже и възкликва „Ех, да ме види майка ми!“. Любовта към планината е очевидна, но това, което я осмисля, е любовта към хората, с които тя среща и сближава. По собствените му думи трудност и опасност са две различни понятия. Водачът ненавижда опасностите. Той е там, за да помага и подкрепя. Той трябва да бъде неуязвим, но не заради себе си, а заради останалите. Това не значи, че не изпитва страх.
Определено човек трябва да има вкус към вида приключенство, който планината предлага, за да оцени напълно тази книга, която и седемдесет години след излизането си продължава да е един от шедьоврите на алпийската литература. Но вкус не е равнозначно на опит, нито дори на пълно приемане. Мотивацията на алпинистите често остава неразбираема – възприема се като смесица от известен нарцисизъм и още нещо, което някои наричат смелост, а други безрасъдство. „Звезди и бури“ предлага друга гледна точка – алпинистът е в планината, защото е създаден за нея. Не е нужно обаче да бъдеш такъв, за да се насладиш на разказите, нито за да ги разбереш. Вкус в този случай е синоним по-скоро на интерес – интерес към един начин на живот, обърнат изцяло към проправянето на път там, където няма пътища.
За Ребюфа това не е безумие, а копнеж.
Тая вечер, когато пиша тези редове, ме обзема желанието да подишам за малко нощния въздух.
Зима е. Студено е.
Звездите, затворени между два бряга от къщи, сякаш струят бавно над покривите на тясната улица, където крача в тъмнината.
– Студено е – казвам си. – Добро знамение. Снегът ще замръзне.
Колко глупаво! Та аз се намирам в Париж на улица Гран-з-Огюстен.
Моята улица обаче води към кейовете – в сърцето на големия град Сена и дърветата, нощта и мълчанието имат нещо, което напомня природата.
Късно е, рано е. Студено е.
Сега е часът, когато планинарят излиза на терасата на хижата, за да огледа небето, вятъра, снега.
Много студените нощи предизвестяват хубави дни. На път! Сега е часът, когато алпинистът пали фенера си.
И в мене се обажда копнежът…
Ралица Райкова