Библията в Трета книга на „Изход“ разказва следната история (по-точно предистория, защото там се обяснява как на Мойсей му проблеснало да изведе съплеменниците си от Египет): пасе си бъдещият пророк овцете на своя тъст Иотора, мадиамския жрец, хрумва му да иде в пустинята (твърде вероятно по хитроумно Божие внушение) и да се изкачи на планината Хорив, където изведнъж погледът му попада на къпина, която гори. Гори къпината, но не изгаря. Ошашавя се. Приближава плахо да види чудото, когато от къпината Господ Бог Йехова внезапно го призовава с гръмовен глас: „Мойсее, Мойсее!“, след което му заръчва: „Събуй си обущата от нозете, защото мястото, на което стоиш, е земя света“. Мойсей изпълнява заповедта, събува се, но прави и още: „Закри лицето си, защото се боеше да погледне към Бога“. Ето как в едно и също време на този, който е призван да спаси евреите от египетското робство, преди да стори това сетивата му, уши и очи, са подложени на върхово изпитание – дали ще издържат, дали ще понесат Божиите сила и могъщество. Божията сюблимност. Мойсей първоначално се опъва и огъва, иска знак, иска доказателство, че той е избраният, Ecce Homo. „Аз Съм Този, Който Съм, Вечно Съществуващият“, уверява го Господ. Мойсей е убеден, тръгва. Началото на Изхода е поставено, следват подробностите на деянията…
Петър Дочев също е бил на планината Хорив. Бил е, получил е знак и ни е донесъл вест.
Каква?
В творческия му път има едни 15 години (1960–1975), изтъквани от всички. Годините, прекарани в Кремиковци. Петър Дочев тъкмо тогава се утвърждава като художник, тогава става онази фигура в българското изкуство, която неразривно и завинаги свързват с т.нар. „индустриален пейзаж“. Станислав Памукчиев посочва в каталога, посветен на изложбата за 90-годишнината на художника (СБХ, 2024):
В житейската и творческа съдба на Петър Дочев металургичният комбинат „Кремиковци“ (където е художник от 1960 г. до 1975 г.) има формиращо значение за мирогледното, личностно и творческо съзряване на художника. Срещата с мрачната действителност изгражда творческата воля и устойчиви личностни характеристики. В този изключително продуктивен период Дочев създава най-значимите произведения на своя суров реализъм. Неговите „Фургони“, „Панели“, „Фундаменти“, „Подстанция“, „Кислороден цех“, „Жилищен комплекс“ с техния ясен вътрешен строеж, със строгостта на изчистената форма, с експресията на черното и ръждиво червеното, със студено „изчертаните“ линии и монументални силуети са най-категоричните, радикални артистични постижения в жанра „индустриален пейзаж“. Тези пейзажни композиции двузначно изричат тематиката на социалистическото строителство и в същото време са заредени с дълбоко стаено, мрачно усещане за пустота и безнадеждност.
Когато отива в Кремиковци, Петър Дочев е само на 26 години (роден е на 6.Х.1934 г. в Лесидрен, Ловешко). Пристигането му става по едно и също време със започването на изграждането на комбината. Решението за издигането му е взето на знаменития Априлски пленум пред 1956 г., въпреки мнението на специалисти и експерти, че това е изначално нерентабилен и губещ проект. Политическият волунтаризъм обаче надделява над икономическия разум и епопеята поема – Кремиковската епопея. Нарочно я наричам така, защото има в нея едно нещо, което Петър Дочев е изобразил в картините си, пред очите ни е, но сме сякаш безчувствени за него, нечувствителни, а именно – адският, гигантският шум, който се вдига при строителството на такова мащабно съоръжение. И при работата му, когато е вече съградено. Гледаме „Химически цехове“, гледаме „Фундаменти“, гледаме „Кремиковци“, „Нагревателни кладенци“, „Въжена линия“, „Разтоварване на метални конструкции“, „Междинна станция“, „Самосвали І и ІІ“, особено гледаме „Рудник Кремиковци“ – във всички тия картини се чува/вижда/усеща оглушителният тътен, почти непоносимото бучене на машините; металургичният шум, от който ни пропищяват ушите. В своите индустриални пейзажи Петър Дочев не просто показва „мрачното усещане за пустота и безнадеждност“, той прави и друго – тази негова пустота не е тиха, не е безмълвна, не е няма; тя вопие, громоли, трещи; с всичката си ярост на безнадеждното си (не)осъществяване ни забива в земята също както някой хидравличен набивач на колове и стълбове. Виейки от възторг, пищейки от възбуда… И извиквайки у зрителя ужас от непоносимия шум, носещ се и търкалящ се към нас като звукова лавина от цехове, пещи, станции, камиони, кранове и въжени линии. Картините от Кремиковци не са само изображения, картините от Кремиковци са и грохот, сатанински грохот…
Грохот, който е енергия, натрупване на енергия: „Пълен съм с енергия… През мен са преминали много реалности… Художникът трябва ревниво да пази територията си и да избягва това, което го смущава. Творците сме като акумулатори, трябва да се осигурим, да разполагаме с времето си“. Да, ние вероятно не си даваме сметка, но в Кремиковци Петър Дочев не само е гледал, той е и слушал. И благодарение на това слушане е събирал, акумулирал в себе си колосалната сила на шума, на безкрайния, никога не преставащ, перманентен вечен шум, който в един момент го изпраща в други пространства, в различни простори, в инакви плоскости, за които обаче сам осъзнава и разбира, че не са никакви плоскости, а са дълбини, ями, пропасти, в които трябва да влезе, задължително да влезе, за да достигне крайните точки на съществуването, да постигне сингулярността на битието. Или, както е изрекъл поетът: „Надоле, надоле, надоле, сред черните бездни слезни!…“ От простотата на Евклидовата геометрия той е преминал в нееднозначността на вселенските дълбини, където черните дупки пеят и свистят. Или, както открива Димитър Аврамов за цикъла „Терени“:
В един по-нов цикъл – „Терени“, Дочев изведнъж променя перспективата. Той погледна земята отгоре, сякаш от самолет, и я видя не като красива живописна повърхност, не като романтичен пасторален пейзаж с вечните поточета, лъкатушни хълмове, схлупени къщички, цъфнали дръвчета и бягащи по небето облаци, а като безкрайна, гола и плоска твърд, преобразявана и изтерзана от човешкото присъствие: остри прави линии като с нож я прорязват дълбоко до утробата ѝ в едно привидно ритмично, а всъщност хаотично движение. Тук няма обекти, но дори и да има, високата дистанция би ги стопила.
Високата дистанция обаче не е от самолет, високата дистанция е взор от Космоса. И тогава, точно тогава: „Напуснах Кремиковци и отидох в моя роден Лесидрен“…
С други думи: Петър Дочев също като Мойсей е събул обущата си…
За да стъпи на свещената земя. Свещеното обаче, знаем от Мирча Елиаде, не е нещо, което цъфти, грее, усмихва; свещеното е изгорена земя, Waste Land (Елиът). Пуста земя, където човешкото няма свое място – а ако го има, там е само за малко; гост, не домакин. Затова в картините от Кремиковци няма хора, машините като че ли действат стихийно от себе си – автомати, движени от вдъхновена висша воля: „Човекът, сякаш изплашен, също се е скрил: пусти са магистралите, строителните терени, заводските комплекси“ (Димитър Аврамов). На тази свещена земя се разхождат единствено боговете, само те имат право да я прекосяват. За смъртните е табу. Художникът обаче, големият художник, истинският художник се сдобива от тях с особено право – не да я прекосява, извървява, пресича, но да я разсича, пронизва, издълбава. И това свое право той проимва някак естествено, спонтанно, от само себе си – също както естествено, спонтанно и органично гори къпината; не с разум, тоест, а с чувство: „Винаги съм наблюдавал и възприемал света по един много особен начин. Така се стремя и да го пресъздавам. Внушенията в моите композиции не подлежат на обяснение. Всичко по-скоро е въпрос на интуиция, на усещане“. Тъждествени думи на Станислав Памукчиев: „Петър Дочев чертае кръгове в черната материя, драска и разкопава фигурите на духовната ни памет, позлатява ги и търси в тяхната отразена светлина свидетелства за метафизично присъствие“. Свидетелства за метафизично присъствие… Инак изсловосено: свидетелства за Божие присъствие, „Знаци“…
Бог е тук, Бог го има, само трябва да го изровим, да го изкопаем от черната кална земя.
И Петър Дочев се наема да го стори. С черните си платна, графитени и шпертплатови, в които черното стои не като цвят, който поглъща, а като свят, който излъчва. Но е преминал най-напред през червеното, през геената, за да стигне до черното, до Деветия кръг. Светлин Русев изглежда интуитивно го е усетил (не случайно отсъжда: „Картините нямат нужда от думи“):
Една мрачна и сурова живопис, лишена от краснописна обаятелност, ни напомня колко красива светлина носи нощта, когато е жива надеждата на деня. Надеждата, която обикаля света, блъска се във времето, в това, което е било и което ще бъде, гали с илюзии разкъсаната душа на човека, за да спре накрая в овладяната енергия на този черен квадрат, изпълнен с добрината и светлината на художника.
Разбира се, оставяме настрани и на духа на времето малко неудачния оптимизъм и лековатото жизнеутвърждение, центрираме се в тази нощна (черна) светлина, защото тъкмо тя е, която извлича Петър Дочев от черното с черните си картини. Става същото, както когато светкавично пред очите ни избликне силна светлина (тавтологията е нарочна), непоносима – за момент си сляп, не виждаш, в тъма си. След това обаче… О-о-о, след това обаче проглеждаш и виждаш горящата къпина, която златно се е изпречила пред теб с цялото си обаяние, с всичката си висша неземна (а в действителност много земна) прелест, която те омайва, слисва, изумява; която те въздига. От ровенето в черното, в тинята, където още личат „следите от гумите на камионите в черната кал“ (Станислав Памукчиев), преминаваме към „златните“ картини, които „откриват проходи към друг хоризонт, към непонятно и непосилно измерение“ (пак той), в чието измерение стоим и се дивим оглушели и ослепели от оглушителния и ослепителния Божий зов. След което вече не сме прости овчари, мизерни зетьове на Иотора, след което сме вече сме пророци и светители…
Петър Дочев казва, че: „Стремленията и усилията ми са насочени към времето, времето да диша в картините ми“. Но когато времето диша, когато е живо, когато го виждаме и чуваме в плът и кръв изобразено, то се превръща във вечност. Петър Дочев много говори за времето, но всъщност рисува единствено вечността.
И тази е вестта, която ни носи той от планината Хорив: ние може да сме във времето, ние може да сме временни, но ако искаме и знаем как, можем да сме във вечността, можем да сме вечни. Вечни като кръга, който е всичко и е вселена, златна вселена…
Мойсей е бил в Лесидрен. Бил е и е написал книга – „Битие“. В картини…
