Трябва ли един християнин (християнин въобще – не даже православен) да различава ясно добро от зло? Разбира се. Дори всеки нормален човек трябва да ги различава, тем паче християнинът. Трябва ли един християнин (и православен) да бъде паресиаст (наскоро обяснявах значението на тази дума – тя означава да казваш истината ясно, открито, без „завъртулки“)? Без съмнение. На нас, християните, Сам Господ Иисус Христос е заръчал: „думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия“ (Мат. 5:37).
Казвам тези очевидни неща, защото само седмица след извършения патриаршески избор в БПЦ (който тук няма да коментирам) слушах разговор на трима богослови – единият от тях и свещеник – който ме накара да се замисля в тази посока. Всъщност и тримата – но особено единият – се възмущаваха, че в периода, предхождал въпросния патриаршески избор, църковната ни общественост се била разделила на „медийни (някои ги наричат и „публични“) християни“ (християни, разполагащи с лаптоп и пишещи във Фейсбук – каза ни иронично богословът) и на… „смирено, мълчаливо християнско мнозинство“ (цитирам по памет). Та ето: първите почти успели да „замърсят дебата около избора на нов патриарх“ (какъв „дебат“ бих го попитал, след като патриархът ни се избира от една колегия избиратели, която е практически анонимна публично; анонимна и непозната дори за църковните хора в страната), като практически не изтъквали в този дебат никакви собствено църковни и богословски аргументи, но единствено… геополитически.
Да, самият аз в седмиците преди избора заявявах нееднократно, че Църквата ни, която, съгласно непрестанно повтаряното общо място „трябва да се държи на дистанция от политиката“, буквално бе проглушена от апокалиптични истерии с неприкрито политически привкус. То не бяха вещания, че ето сега, днес, встъпваме в „предпоследни времена“, в които „разчовечаващият либерализъм“ (на Запада, разбира се) ще започне „да узаконява греха“ и да преследва противящите се на греха, с което ще направи (внимавайте!) Църквата ни „изповедническа“. Не бяха внушения, че в тази именно насока работел Константинополският патриарх – изконният „фанариот“ (произведен в „еретик“ и даже „всееретик“, и за който е „достоверно известно“, че е чисто и просто „агентът на САЩ“ в Православието); който е решил с щурм да превземе БПЦ, като имал в нея неприкрити „агенти“ („люти вълци-разколници“), които ще ни натрапят за патриарх някое негово протеже, което „и на ум“ не ни е идвало. Лично аз не долових от „другата геополитическа страна“ опити за внушаване на „своята версия“ и стремежи за „намеса в Божия промисъл“.
Когато слушах разговора на богословите преди седмица обаче, си дадох ясна сметка какво действително разделение в църковната ни общност те наричат с лукавото определение „геополитическо“. То е нещо много просто и ясно: след началото на агресивната война на Путинова Русия в Украйна, както всички други, и православните християни у нас се разделиха на такива, които осъждат – и тази война, и поведението на Руската православна църква по отношение на нея, и на такива, които… осъждат осъждащите я. И тъкмо тези последните – поне онези от тях, у които е останало някакво зрънце християнска съвест, започнаха да се опитват да внушават, че въпросното разделение е на геополитически, а значи – не-църковен, не-християнски принцип. Че уж едните били „русофоби“, а значи и „западопоклонници“ – „либерални“, а не същински православни (съчиниха и това определение), а другите – да, „русофили“. А щом, видиш ли, разделението е на „геополитически“ принцип – на „фили“ и „фоби“, то трябва да се отхвърли от църковния народ и той да престане да се вълнува от… войната на Русия в Украйна, да я обсъжда (с лаптоп в ръка и по медиите).
Само че, уважаеми богослови, тук въобще не става дума за геополитика, а за… добро и зло; не става дума за русо-фобия, а за нетърпимост към и осъждане на едно неотрицаемо съвременно зло, което изобщо няма нищо общо с някаква си „западна геополитическа ориентация“.
Защото ето – в духа на заръчаното ни от Самия Христос – аз питам стараещите се по описания лукав начин (и след очевидно удовлетворилия ги патриаршески избор) да заровят в земята въпросното разделение, да стигматизират (особено) огласяващите го „публични християни“:
Онова, което започна през февруари 2022 г. – като агресия на Русия на територията на чужда страна ли трябва да се определи? Да, да! Няма как другояче да се определи.
А агресията нещо зло ли е? Да, да! Друг отговор няма.
Злото на агресията следва ли да се осъжда от един християнин? Да, да! Щом е зло.
Благославянето на тази агресивна война (т.е. на това зло) от Руската православна църква приемливо ли е за един християнин, имащ здрава съвест? Не, не, разбира се!
Истина ли е определянето на тази война от страна на агресора и на Руската православна църква като не-война („Специална военна операция“, „ликвидиране на укро-фашистки режим“ и т.н.)? Не, не! Това е лъжа, разбира се.
Следва ли тогава един православен християнин да се въздържа да осъжда вършеното от Русия в Украйна (и от вече извършеното от нея – в Мариупол, в Буча) в името на някакъв вътрешно-църковен мир? Не, не! Разбира се, че не!
Следва ли – за да демонстрира някакво „смирение“ (и ако има тази възможност), да не осъжда руското зло публично? Не, не! Ако е християнин.
По-нататък: ако бъде попитан – „агресия на Русия“ или „конфликт“ следва да се нарича започналото се от февруари 2022 г. – как следва да отговори на този въпрос един християнин (каквато и да е „геополитическата му ориентация“)? Агресия, разбира се! Ако каже „конфликт“, то „ще е от лукавия“.
А ако бъде попитан за какъв мир в тази война той, християнинът, следва да се моли (защото за мир той, да, е длъжен да се моли) – за всякакъв мир ли: с присвояване на определени територии на Украйна от руския агресор, който – следва да сме чули – е решил да ги „деукраинизира“, т.е. да ги подложи на геноцид; с капитулация на Украйна ли – как следва да отговори на този въпрос един християнин? Не, не, разбира се, защото такъв мир е мир, с който (занапред) не би могло да има мир.
Накрай: следва ли един православен християнин да отказва да говори (и да, да занимава църквата) с тази – щем или не щем – водена от Русия война (според нея и с целия останал свят), защото това било „политика“, а не „духовност“? Не, не! Защото това би означавало просто да отказва да различава добро от зло, би означавало да лъже и ближните, и съвестта си. А лъжата е, следва да знае той, от „бащата на лъжата“.
Следва ли един православен християнин да отказва да осъжда поведението на свещеноначалието на Руската православна църква, която активно сътрудничи на цезарската върхушка в Москва, която низвергва и отлъчва свещенослужители, противопоставящи се на войната, която не защитава преследвани от политическия режим миряни и граждани, защото… Българската православна църква била „в канонично общение с Руската“? Не! Защото това означава да постави буквата на канона над духа на истината. А без духа буквата е мъртва (следва да знае един християнин).
В заключение: това разделение, почитаеми богослови и църковни „мъдреци“ – разделение, породило се и съществуващо в църковната ни общност по отношение на вършеното от Русия днес – въобще не е „геополитическо“, не е „външно привнесено в църквата“. То е разделение между добро и зло, между „да, да“ и „не, не“; и който се мъчи да го скрие или да го потисне; да стигматизира огласящите го като „публични“ (т.е. горделиви) християни, а неглижиращите го като „смирени“ и „същински църковни“, всъщност е в (надявам се временно) заслепен плен на лукавия. И Бог да му е на помощ!