Тези дни изневиделица попаднах в мрежата на цитат на един обикнат от мен още на юношеска възраст писател – Хемингуей. За да предотвратя овреме евентуални недоразумения, бързам да уточня, че обичам и ценя само писателя Хемингуей – не и гражданина Хемингуей.
Причината за това ми раздвоение на читател и гражданин бих могъл да обобщя така: докато романистът и разказвачът Хемингуей създаде високохудожествени и вълнуващи образи и сюжети, чрез декларативните си симпатии към СССР същият Хемингуей ме отврати като гражданин. В тази си двупосочност Хемингуей не е сам – придружават го предано и мастити световни имена като Бърнард Шоу и Пол Елюар, като Ромен Ролан и Блок, като Горки, Шолохов и Пабло Неруда, както и още много, много други даровити родни и чужди творци, поставили директно или индиректно гражданското си кредо в услуга на комунистическото мракобесие. Какво да се прави: едно е творческият талант, а друго – гражданската позиция. Така е било още в Античността, така е било и през всички последвали векове и епохи, така беше вчера, така е и днес – както по света, така и у нас. Така ще бъде несъмнено и утре – който е чел разказите на Пол Джонсън за таланта и морала на най-великите творци на човечеството, знае защо. Оказва се, че не само писател и гражданин – и творец и човек са често амбивалентни, противоречиви, несъвместими, но въпреки това – някак си все пак вместени, побрани в една личност. Ако някой реши, че всичко това е шизоидно, няма да се окаже далеч от истината.
Що се отнася до Хемингуей, в цитата, с който започнах разказа си, той констатира, че цялото човечество дължи безмерна благодарност на Червената армия за днешната си свобода. Да благодариш на най-деспотичната, на най-мракобесническата империя за тържеството на свободата и демокрацията в Свободния свят, е не само нелогично – и цинично, и нагло, и аморално е. Подобна благодарност е не само патологична – тя не се съчетава и формалнологически с десетките еталони и образци на свободолюбие и нравственост, които писателят създаде и пресъздаде в сюжетите си.
Както вече отбелязах, и без споменатия цитат аз недолюбвах любимия си писател като гражданин. Една от причините за това ми недолюбване бе и топлото му приятелство с Фидел Кастро и режима му. Това си приятелство Хемингуей демонстрира многократно чрез медиите – демонстрира го съответно и Кастро. Изглежда дружбата им е била не като между Маяковски и Ленин едностранна и несподелена, а взаимна – тя е обслужвала поравно и двамата съидейници. Не знам дали и доколко топлите чувства на Кастро са популяризирали Хемингуей, но че чрез гражданското си поведение нобелистът Хемингуей е допринесъл за легитимирането на най-зловещия диктатор не само в Америка, съмнение няма. Защото за въдворяването на една национална диктатура само вътрешнополитически терор не стига – необходимо е и външнополитическо, и интернационално алиби. Алиби, за което и Хитлер, и Сталин, и многото феодализирани сталинчета, пръснати навред по Третия свят, копнееха. И алиби, което благодарение на политическото си късогледство, на моралната си извратеност, а често и на чистосърдечната си инфантилност, хиляди западни творци и интелектуалци великодушно обезпечаваха на злодеите в Кремъл и около Кремъл. Благодарение на редовните международни писателски срещи в София и родният комунистически режим се радваше на подобна подкрепа. Още в началото на миналия век Бащата на Октомврийската революция (разбирай: преврат) нарече остроумно всички тези лицемери или наивници в Свободния свят полезни идиоти – като полезни идиоти останаха те и техните потомци и в най-новата ни история. Техният полезен идиотизъм съдействаше и на Хитлер, и на Сталин, и на всички техни последователи в Кремъл и извън Кремъл за укрепване на пъкленото им дело.
Що се отнася до Хемингуей, за да си изясня съотношението между морал и аморал не само в Куба, на негово място аз бих тръгнал да се сприятелявам не с вождовете на един или друг идеологизиран режим, а с жертвите на този режим. И хилядите исторически и съвременни морални образци, и духовният баща на днешната ни цивилизация – Христос – учат, че когато сме изправени между палач и жертва, ние, свидетелите на злодействата, трябва да се доверим на жертвата – не на палача. Така моята морална оценка за един политически режим е съградена винаги на базата на страданията на потърпевшите – не и на базата на мнимото величие на коронованите им палачи. За да реша доколко справедлив и доколко несправедлив е един режим, аз бих се допитал до хилядите жертви на този режим – не и до физическите носители на терора.
По обратния, точно по обратния път тръгнаха Хемингуей и компания. Те предпочетоха да повярват не на милионите жертви, а на техните убийци, на техните мъчители, на техните рекламни агенти от отдел „Агитация и пропаганда“. Превръщайки се така не само в крепители и кръводарители, а и в съучастници, в участници в едно родно и международно мракобесие, което благодарение на просъветската си закваска след Втората световна война така и не получи подобаваща морална присъда. За разлика от нацизма, който бе (разбира се, напълно заслужено) разобличен и осъден по целия широк и пъстър свят. От кого и как да бъде произнесена тази морално толкова нужна присъда, след като, както подсказват изминалите трийсетина години родна демокрация, и ние, жертвите на еднопартийния терор, отказваме да осъзнаем, да осмислим и преработим подобаващо унаследеното тоталитарно зло. Като великия американски писател, и ние, българите, тръгнахме и уверено крачим по обратния път – вместо с моралното и гражданско самочувствие на демократи да демаскираме злодеянията на тоталитаризма, с годините и десетилетията демокрация ние все по-ускорено тихомълком реабилитираме и реставрираме, идеализираме и превъзнасяме един довчерашен режим, който по свирепост няма равен на себе си в цялата ни хилядолетна история.
А за това дали и доколко Свободният свят дължи, както твърди Хемингуей, благодарност на Червената армия и дали и доколко ѝ дължи проклятие, ще поразсъждаваме в следващия коментар.