Докато произнасяше предизборна реч, Доналд Тръмп беше прострелян в ухото. Той слага ръка върху ухото си и ляга на земята. Фотограф успява да улови този момент и снимката фокусира вниманието на световните медии.
За много хора тя стана повод да заключат, че атентатът е инсцениран, а ухото на Тръмп е намазано с кетчуп.
Такава интерпретация е лишена от елементарната логика, защото е водена единствено от омраза към Тръмп. И си задавам въпроса: може ли омразата да ни лишава от разсъдък?
Не било възможно фотографът да улови в кадър Тръмп точно в този момент, когато е залегнал зад трибуната. Това било подготвено, режисирано, за да се пусне по медиите и да му помогне да спечели изборите. Следователно атентатът бил инсцениран.
В следващите часове и дни се появи огромно количество информация за инцидента – къде е бил застанал стрелецът, как се е изкачил на онзи покрив, каква е била пушката, какво е разстоянието, как е пропуснат от службите за сигурност и пр. Разследването продължава и съмнения за инсценировка не се появяват. Но на хейтърите им е достатъчен аргументът, че такъв кадър може да се заснеме само ако е подготвен.
В много подобни ситуации фотографи заснемат изумителни кадри. Виждали сме стотици снимки, заснети в невъзможни моменти и положения. Невъзможни, но заснети. Но точно този бил невъзможен и това означавало, че покушението е инсценирано.
В това се състои професионализмът на един професионален фотограф, това е и същността на работата му – да улавя такива подобни и да прави „невъзможни” снимки.
А всичко друго относно атентата се доказва с професионални средства. За разследващите няма съмнение, че атентатът е действителен. Дори президентът Байдън се обади по телефона на Тръмп да му изкаже съчувствие, като каза, че „опитът за убийство противоречи на всичко, което отстояваме като нация“. Украинският президент Зеленски също изрази подкрепа и заяви, че „подобно насилие няма оправдание и място никъде по света“. Съчувствие и подкрепа изказаха всички световни лидери. Човешки, а не политически реакции. Единствено нашите хейтъри настояват, че измамникът Тръмп сам си е инсценирал атентата.
Освен долнопробно хейтърство, това е дъно на глупостта. Това е глупост, равностойна на плоскоземството. Това е изгубване не само на човешко съчувствие, но и на елементарен разсъдък.
Нека Доналд Тръмп да е всякакъв. Аз също не съм негова почитателка. Не ми допада ексцентричната му личност, а отношението му към руската агресия в Украйна смятам за предателска. Не е той моят човек. Но никога не бих твърдяла, че атентатът срещу него е инсцениран, а ухото му е намазано с кетчуп.
Моят въпрос е: може ли да допускаме такава омраза, която да ни лишава от здрав разум?
Как ще организираш да стрелят срещу теб с бойни патрони и куршумът да мине на милиметри от черепа ти? Докато говори, той си движи главата, ръкомаха, стрелецът не е висок професионалист, оръжието не е от висок клас, а разстоянието е голямо. Би ли се подложил някой на такъв безумен риск?
Не смятам, че хейтърите, които защитават толкова глупава теза, са глупави хора. Смятам, че хейтърството заслепява и умните хора. При определени обстоятелства това го прави дори опасно.
Някои наблюдатели казват, че след този атентат езикът на омразата, който в Америка също беше взел застрашителни размери, започва да се успокоява и обществото да се нормализира. Дано. У нас все още не се забелязват подобни тенденции. Хейтърското говорене не признава граници. Под неговите удари попадат дори националните ни герои Левски и Ботев – какви ли не нелепости се изговориха по техен адрес. Хейтърското говорене намира почва. То лесно заразява и трудно се лекува. То доставя наслада на този, който е заразен.
Колкото повече хора го използват, толкова повече то започва да изглежда нормално. Колкото повече хора започнат да говорят така, толкова по-лесно средата увлича останалите.
Най-трагично става, когато хейтърското говорене навлезе в литературата. Тя винаги е еталон, но не винаги е еталон на доброто. Малко или много се влияе от окръжаващата среда. Някога с принудата на властта се налагаха идеологическите догми. Сега модният тренд влияе по-перфидно, именно защото не действа с принуда. Но и в единия, и в другия случай човек ще се поддаде, само ако се предаде.
Но винаги може и да не се поддаде. Една притча разказва за двата типа хора.
Пред градските порти стоял старец. Към него се приближил млад мъж и го попитал:
– За пръв път идвам тук. Кажи ми, старче, какви хора живеят в този град?
Старецът го погледнал и му отговорил с въпрос:
– А какви са хората в града, от който идваш, момче?
– Лоши хора… злобни и егоистични. Аз затова и с радост се махнах оттам – отговорил младежът.
– И в нашия град ще срещнеш същите хора – лоши и зли.
След известно време друг пътник се приближил към стареца.
– Току-що пристигам. Кажи ми, моля, какви са хората тук?
Старецът отговорил и на него със същия въпрос:
– Кажи ми, синко, какви са хората там, откъдето идваш?
– О, прекрасни хора! Добри, гостоприемни и благородни… Оставих там много приятели, с които ми беше трудно да се разделя – отговорил пътникът.
– И в нашия град хората са такива – добри и благородни.
След малко към стареца се доближил един човек, който неволно станал свидетел и на двата разговора.
– Защо на двамата пришълци даде коренно противоположни отговори? Та нали хората в нашия град са едни и същи?
– Навсякъде има и добри, и лоши хора – отговорил старецът. – Просто всеки ще намери това, което е способен да види. И може би това, което представлява самият той.
Съществуват много притчи с подобна поука – например притчата за пчелата и мухата. Всяко от двете насекоми избира къде да кацне – на ароматно цвете или на друго място. В света има и едното, и другото. А ние винаги имаме избор. Призванието на човека не е да мрази, а хейтърството го превръща в муха, пренасяща зарази.