„Кадзе“, реж. Ани Васева, камера Иван Николов. С участието на: Леонид Йовчев, Катрин Методиева, Мария Панайотова, Емона Илиева, Галин Попов, Борис Делчев, Иван Николов, Михаил Жекунов, Михаела Люцканова, Боян Манчев, Светлана Янчева и Пипи.

В средата на миналия месец в кино „Люмиер“ бе първата среща на филма „Кадзе“ със столичната публика. Той продължава изследванията на „Метеор“ – формация с над 10-годишно присъствие в театралния пейзаж в състав: Ани Васева – режисьор, автор на теоретични текстове, Леонид Йовчев – актьор, съавтор, Боян Манчев – автор, теоретик, драматург. Филмът е логично продължение във визуалната и наративна форма на предхождащия „Дарума“ (2021), вдъхновен от есето  на японския хореограф Тацуми Хиджиката „Кадзе дарума“. Хиджиката (1928–1986) е основоположник на сценичната форма буто –  анкоку буто – танц на мрака. В превод от японски съчетанието „Кадзе дарума“ означава „Вятърът Дарума“. Дарума е вид японска кукла с едно око. Второто се появява, когато притежателят ѝ сбъдне предварително намислено желание. „Дарума“ предлага версия за битието в цикличността, където въпреки хаоса абсолютно непознати намират общ език помежду си. Аскетичният диалог фокусира вниманието върху идеята за живеенето като наблюдение във и извън човешката душа, за която присъствието в света е отчуждение от социума и съвкупност от тягостни повторения на представата, че съществуваме.

„Кадзе“ е друго визуално пътуване, посветено на философията на Тацуми Хиджиката, съчетаващо в себе си базисното от „Дарума“. Филмът предлага различна концепция – словото отсъства и зрителят трябва да намери своя перспектива към видяното. Като жокер за възприемането на „Кадзе“ е препратката към мита за Орфей и Евридика – преминаването между горната и долната земя е пътуване между пространствата, в които камерата преобръща посоките, а монтажът обогатява разказа с неочаквани перипетии. Макар и установен в родния пейзаж, визуално филмът показва различно светоусещане – подобни кинематографични разкази са рядкост! В контекста на работата на „Метеор“ филмът е развитие в изграждането на специфична творба, експериментираща не само с формата, но и с конструкцията на драматургията. Има ли история, ако има – какво се случва във филма? На екрана са млад мъж и момиче, които са неразделни като героите от „Кукли“ (2001) на Такеши Китанo. В отличие от „Кукли“ на Китано, тук Леонид Йовчев и Катрин Методиева имат пълната свобода да се откажат от взаимното преследване, те могат да се разположат в различни позиции един спрямо друг, независимо от намеренията на другия. Обединява ги симулакрумът на пространството между днес и утре, преди и сега, ад и рай и в сравнение с Орфей и Евридика те могат да се докосват, да преминават заедно през вода и камъни, докато се взират в синевата на общото небе.

В близост до планината Фуджи се намира гората Аокигахара, наричана  още от местните „Море от дървета“. Тази гора е известна с историите си за призраци и демони. До XIX век в гората се осъществява ритуалното „убасуте“ – тежко болните се изоставят в дебрите ѝ, за да се срещнат със смъртта. Сетих се за тази история след картина от „Кадзе“, в която смъртта, или идеята за смъртта, разкъсва опаковката си, за да видим демоничното ѝ продължение като сянка, скрита зад леглото ни.

В „Кадзе“ участват и кукли, които се съживяват чрез магията на стоп моушън анимацията. Те танцуват, спят заедно сгушени под завивките на страха, те си играят с хората, без да коментират демоните им, защото куклите са другите по-малки наши призраци, знаещи всичко за вятъра и смъртта – когато спим, куклите владеят сънищата ни.

Във визуално отношение „Кадзе“ е артистичен проект с открояващ се стил и естетически усет към кадъра. В наративен аспект и като идея за света неговата сюрреалистична чудатост може да се припознае като съвременен европейски, далечен родственик на някои от творбите на Дейвид Линч и Хармъни Корин – американски режисьори с характерен, дори твърде натрапчив кинематографичен език.

Вятърът е движение, вятърът е хипотеза, пораждаща идеята за ситуация, вятърът е отказ от статика. Същевременно във филма статиката или липсата на вятър е нова регистрация на живот, в който предметите (телата) в статус на покой са част от средата, те определят ремарките на битието.

Началото и финалът на филма са в общ код „вода“– възможните състояния водят до един общ източник – независимо от разположението на елементите, независимо от концентрацията им, независимо от формата им, началото и финалът са едно и също: пътуването между тях е кадзе (вятър) – силен, ведър, тих, студен, топъл… Вятърът е промяна, точките са ясни, разстоянието между тях се определя от избора ни. „Кадзе“ е възможният отговор – динамиката и статиката, животът и смъртта носят едно и също познание, те са различни ракурси на пътуването ни към себе си.

Елица Матеева