Разговор с Пол Мейджър, фронтмен и създател на легендарната нюйоркска психеделик рок четворка Endless Boogie, която ще свири на 16 юли в клуб „Сингълс“ в НДК
Не просто една вечер, не просто място за един-единствен концерт без последствия… Мотото на бар „Сингълс“ в НДК – Not A Single Music Space, посветено на приемствеността на клубната ъндърграунд сцена у нас, напълно отговаря на това, което вече работи успешно като софийски модел. Точно преди година Endless Boogie свириха за първи път в София (тогава по покана на „Аларма Пънк Джаз“), което вдъхнови екипа на клуба (и на линията пост-Ронг) сам да покани групата тази година.
Краут блус, психеделичен джем рок, соунър буги… Под какъвто и ъгъл да се опитаме да видим (и чуем) създадената през 1997 г. бруклинска четворка Endless Boogie, винаги ще има още. Парчетата им (често над 20 минути) са еднакво пленителни както за феновете на ZZ Top и Canned Heat, така и за тези на The Stooges. Разбира се, тук можем да чуем и ранния Сантана, и Хендрикс, и „Грейтфул Дет“, и каквото още се сетите от онази епоха. Докато се потапяме още по-надълбоко в музиката им, откриваме по нещо и от енергията и минимализма на Velvet Underground, Can и Amon Düül, а Том Хюз от „Гардиън“ директно позиционира гласа на фронтмена и създател на Endless Boogie Пол Мейджър някъде „между провлачения напев на Джон Лий Хукър и крясъка на Кептън Бийфхарт“. Всъщност, именно от класическия албум на Джон Лий Хукър от 1971 г. Endless Boogie взимат името си… Групата се състои от Джеспър „Губернатора“ Еклоу – електрическа китара (с усилвател „Маршал“), Марк Рейзо (бас), Хари Друзд (барабани) и Пол „Топ Долар“ Мейджър – глас и електрическа китара (с усилвател „Фендър“). Неслучайно споменаваме усилвателите, защото тук се срещат две големи традиции в блуса, рокендрола и хард и психеделик рока, което ни въвежда в специфичното музикално измерение на Endless Boogie. Разговаряме с Пол Мейджър, готвейки се за концерта довечера.
Да започнем от дългите песни (още по-дълги на живо) и дългото пребиваване в тях…
Спомням си, като се върна в ранните си години, когато свирех в различни пънкарски групи и въобще в групи с кратки песни, че възможностите, които получавах да се развихря, бяха всичко на всичко 20-секундни. Докато днес с Endless Boogie мога да си позволя да вляза през главния вход на която и да е песен директно в импровизацията. И колкото по-дълга е песента, толкова по-добре, защото всеки от нас създава нещо в един и същи момент с другите, вместо да повтаряме заучени модели, с които да се изтъкваме пред публиката. Не, просто се хвърляме в джема. И ако става и пред хора, съм забелязал, че това е най-добрият начин да стигнем до тях. Джемът започва и те хем изпадат в хипноза, хем получават и малко нещо като „юмрук в лицето“. Когато песента е започнала, винаги отивам някъде с музиката… Понякога забравям и какво правя. Тези джемове са и най-добрият начин, по който се получава общуване с публиката. И затова си мисля, че едно от ценните неща на Endless Boogie е именно, че е концертна група. Да, ние записваме и албуми, за които създаваме тази атмосфера като на живо и в студиото, но най-добре се чувстваме, когато го правим на концерти пред публика.
А на тези дълги джемове на живо раждат ли се и идеи, които да запишете по-късно?
Има песни, които се развиват точно по този начин. Но всъщност в началото на всяка от песните ни има някакъв джем. Не сядаме с идеята: „Ей сега ще напишем песен“… Понякога след време си спомняме даден риф или структура и се хвърляме в песента от точно този ъгъл. По този начин поникват и се развиват песните ни. И макар всеки път накрая дадена песен да ни отвежда на различно място, местата, разбира се, си подхождат взаимно. Винаги помним някои елементи от миналия път, които ни дават възможност на следващия концерт да кривнем по този път или по ей онази алея, защото вече знаем, че преди там ни се е получило добре.
И колкото по-дълго остава слушателят в дадена песен, толкова по-пълноценно се… потапя. Едно време, когато комерсиалните радиостанции бяха във възход, дори 11-минутни песни като The End или When The Music’s Over на „Доорс“ се водеха „дълги“, а днес песни като вашата The Offender(23 минути) хич не ни тежат с дължина…
И за мен е така. Когато за първи път се събрахме, нямахме намерение да формираме група. Но в един момент тези наши дълги джемове вече не бяха в репетиционната, а пред хора… Дължината на песните… – да, мога да свиря и кратки песни. Но предпочитам насладата от сърфирането и големите вълни, по които да се „пускам със сърфа“… И колкото по-дълга е една вълна, толкова по-хубаво ми става. Дори когато повтаряш и повтаряш едни и същи структури от тонове, с дългото и репетативно свирене започваш да усещаш и различните нюанси във всяко следващо завъртане… Същото е, но е различно. По този начин работи моята психеделична глава поне. И за изпадането в хипноза ни трябва време…
А различни ли са джемовете, различно ли се импровизира в Сейнт Луис, в Лос Анджелис, в Ню Йорк? До 1978 г., преди да се преместите в Ню Йорк, сте имали групи и на други места…
Светът днес е доста глобализиран, но преди беше различно. Аз, понеже съм доста стар, помня края на 60-те и началото на 70-те, когато започвах да свиря. Днес светът е по-пропусклив и приликите са повече от различията. Например групи с „калифорнийско звучене“ можете да чуете в различни страни по света… Ние, Endless Boogie, сме си определено нюйоркска група, може би с малко детройтски влияния – произхождаме от тази звукова среда, от традицията на Stooges и Velvet Underground… Ако бяхме група от Калифорния, със сигурност нямаше да звучим, както звучим сега – щяхме да сме малко по-слънчеви. Но както казах, днес в различни страни по света хората използват често едни и същи или подобни елементи в музиката си, защото вече имат достъп до музика от цял свят и са слушали всичко през живота си… Макар че все още мога да разпозная, че дадена музика идва от определена част на света. Австралийските групи например си имат един особен привкус в хард рока, който идва сякаш директно от традицията на 70-те и е изключително характерен за тях. Това, което в Щатите после се е развило повече в прогресив-насока, тоест в музика, в която прекалено много се мисли, при тях се е запазило първично – като AC/DC… Да, локалните характеристики и вкусове все повече се смесват днес, но все още могат да се доловят. А и понякога тези елементи се търсят от слушателя – съзнателно или не. В момента, в който чуеш, че дадена група е от дадено място, веднага сякаш започваш да откриваш характерното в звука ѝ. И не е съвсем като да го няма, макар самите музиканти да не си дават сметка понякога.
Известен сте като един от големите колекционери на плочи сред съвременните американски рок музиканти. Откривате ли и днес неща, които наистина да ви разтърсят?
Да, но понякога ми е трудно да запомня всичко, защото в ерата преди интернет наистина непрекъснато получавах огромни количества кашони с плочи буквално от целия свят – всякакви форми и течения на психеделик рока и блуса. Днес източниците ми на откривателство са по-скоро групи, с които свирим на едни и същи концерти – когато някой лично ти подари албума си. Не откривам толкова интересни групи по радиото, както едно време. Проблемът е, че много от групите, които чувам, все ми напомнят на нещо от миналото. Сякаш днес е напълно невъзможно да чуеш нещо съвършено ново, както беше Tomorrow Never Knows на „Бийтълс“ през 1966 г. – нещо, за което да си кажеш, че е съвсем ново измерение, несъществувало преди. Днес глобалната комуникация прави уникалността почти невъзможна. Да, откривам групи, които са чудесни, модерни, оригинални, но не и нещо, за което да си кажа, че никога досега не е съществувало на планетата Земя. Сякаш музикалната експлозия в края на 60-те и началото на 70-те така е задала рамките, че и до днес всичко, което се появява в музиката, идва точно оттам… Но обичам да се ровя, да – търсенето на добри групи в купата сено все още е удоволствие и мога да го правя дни наред. Правил съм го десетилетия, съставяйки каталози на всичко, което съм откривал. Но днес като че ли и умората си казва думата. Затова разчитам понякога на приятели да ми препоръчват нещо, което са открили. Понякога си мисля, че толкова много музика съм побрал в главата си, че скоро ще започне да извира от ушите ми. И затова все повече предпочитам тишината.
А на турне?
На турне също тишината ми е важна. Предпочитам да чета някоя книга по антична история, отколкото да слушам музика. Или да си пусна новините, за което после съжалявам, защото са ужасяващи. И пак слушам музика. Може би днес съм малко по-уморен. Едно време да пътуваш по три денонощия без прекъсване, да спиш два часа и да излезеш на сцената беше съвсем обичайно за нас. Докато днес имам нужда от по-дълго презареждане на батериите, което става най-пълноценно в тишина.
Кои са най-интересните моменти от последните ви пътувания на турнета в Европа?
Свирихме на един чудесен фестивал за около хиляда души в Германия. И там дори имаха бири в стъклени бутилки, което е почти невъзможно да се види на днешните фестивали, където всичко е пластмаса. Но и хората на този фестивал бяха в наистина добро настроение, дружелюбни и нямаше риск някой да строши бутилка в главата на другиго. Освен това беше истински рок фестивал… Иначе в малък клуб, където може да се усети „потта на публиката“, са ми любимите концерти. Понякога свирим и в зали за седящи хора, където обменът на енергия с публиката е малко по-труден, защото, колкото и да е забавно за нас на сцената, за хората на седалките изживяването винаги е повече като гледане на филм… При всички положения любими са ми малките концерти, когато можеш да почувстваш, че с публиката сте в едно помещение и сте част от общо изживяване.
Концертът на Endless Boogie е довечера (вторник, 16 юли) от 21 ч. в клуб „Сингълс“ (НДК, вход А4). Билети има в системата на EpayGo и на касите на EasyPay, а от 19.30 ч. на терасата пред клуба ще има специално психеделик блус подгряване с музика в съответните жанрове, селектирана от предаването „Аларма“ на БНР.
Цветан Цветанов