Фентъзи
В първите дни на юли тази година в София беше така непоносимо горещо, че макар обикновено много трудно да се впускам в подобни авантюри, реших да си взема билет и да се изнеса поне за три-четири дни някъде на планина. Вечерта преди заминаването, изтощен от жегата, слязох в градинката пред нас и седнах на пейка под възможно най-гъстоклонестото дърво. Уви, не ми бе дадено да си отпочина. Почти веднага пред мен се изстъпи онзи, добре познат ми и психично болен младеж, когото наричаха „Митьо Философа“, който започна с гръмовития си глас (почти сякаш ми се караше) да ми разяснява, че всъщност известният румънско-френски мислител Емил Чоран съвсем не можело да е автора на своите книги, защото „му ги пишел изкуствения интелект“. „Не е ли така? Ами че то си личи от сто километра!“ Въздъхнах с досада: „Хайде да ме оставиш на мира, ако обичаш. Въобще не ми се говори тази вечер, искам просто да си седя и да си гледам небето, може ли“. „Може, може – избоботи Митьо – и то те гледа, не виждаш ли!“ В този момент забелязах, че на няколко метра зад него е застанала майка му – нисичка, възрастна жена, която, дадох си сметка сега, винаги го придружава и застава на деликатно разстояние от него, колчем той реши „да обсъди“ нещо с някого, като много напрегнато следи поведението на сина си. Страхува се очевидно да не свърши нещо лошо. И с основание – Митьо нерядко е агресивен, а пък е и твърде корпулентен. Изглежда жената бе дочула краткия ни разговор, защото тихо се приближи, плахо прегърна сина си през кръста и когато той се обърна, го погледна умолително. После погледна и мен с извинителен поглед и съвсем леко потегли момчето: „Хайде, Митко, нали вече тръгнахме да се прибираме у дома“. В този момент прочетох в очите ѝ уморено, много уморено – практически постоянно съпътстващо я страдание. Осъзнах, че тази жена всъщност от години буквално е осъдена да върви напрегната подир сина си – вече голям мъж – и да не може да спре да внимава, да се страхува. И от това страдание – прочетох го в очите ѝ – тя знаеше, че няма, до края на живота си няма да има почивка. Стана ми мъчно, но Митко Философа този път бързо отстъпи от мен и тръгна, продължавайки да обяснява на майка си с висок глас за измамата с книгите на Чоран.
Въздъхнах, огледах се наоколо, но ето че сега пък съзрях на съседната пейка онзи мъж с отрязаните крака, когото познавах още от предишната година. И тогава спеше на пейките в градината, наливаше се с евтини „двулитровки“, заспиваше, събуждаше се, пак се наливаше, пак заспиваше. В един момент изчезна – изглежда, че бяха го настанили в някой социален дом, но в началото на тазгодишното лято се появи отново. Гледаше втренчено и пусто, не проронваше и дума, а и никой – забелязвах това – дори от кварталните пияници не говореше с него… Потиснах се ужасно. Трябва, трябва – казах си – по-скоро да се махна от този задушен град. И колкото се може по-нависоко в планината, на колкото се може по-безлюдно място. На сутринта, по-скоро изтощен от жегата през нощта, отколкото отпочинал, се качих на автобуса и потеглих за онази университетска станция над Самоков, в която всяка година се провеждат факултетните ни конференции и където сега си бях запазил стая. След час-два бях там, слязох с малката раница, която носех, и тутакси установих с разочарование, че… и тук, и тук жегата беше почти същата. Хвърлих всичко в стаичката, излязох и тръгнах по пътеката нагоре. Трябваше бързо, много бързо да стигна до онази хижа под върха – там нямаше как да не е по-хладно.
Беше ми толкова задушно, че в един момент реших да свия и да вляза в гората, встрани от пътя. Познавах местността добре и бях сигурен, че после ще мога да се върна отново на него. Тук, между дърветата поне можеше да се диша и изкачването не ме уморяваше. Щях да вървя сред тях колкото се може по-дълго.
И, да, вървях дълго, докато… изведнъж осъзнах, че май – колкото и да е странно – все пак съм се объркал и че нито вляво, нито вдясно нямаше и следа от някаква пътека. Дърветата ме обграждаха отвсякъде и буквално ми сочеха, че мога да вървя само нагоре и само напред. И аз запълзях нагоре, умората започна да ме обзема, а просвет така и не се виждаше. Ами сега? Потисках тревогата, която се изкачваше по тялото ми, но не можех да я спра.
И ето, изведнъж гората свърши като отрязана с нож и аз се намерих на нещо като било. Удивителното обаче бе, че на това било сякаш сега бе слязъл плътен облак – след две крачки се озовах направо в утробата му и пред себе си не можех да различа почти нищо, всичко беше залято от бяла, гъста пара и единственото, което можех да разбера, бе, че теренът пред мен се спускаше плавно надолу. Да поема ли? Натам облакът сякаш ставаше още по-гъст, но май нямах друг избор. Тръгнах. Да, спускането надолу бе леко, вървях, стъпвах внимателно и ето – пак така, внезапно излязох – рязко излязох от облака и пред мен се разкри широка, невероятно широка и невероятно зелена долина, простираща се далеч, далеч напред, като почти на хоризонта започваше отново, но много меко да се изкачва нагоре. Едва можех да го различа оттук, но там сякаш започваше пътека, скриваща се в нещо като скален проход. Онова обаче, което съумях да осъзная (или по-скоро да усетя) едва след няколко мига, бе, че това тук без съмнение… не бе същото; не бе същото, от което бях дошъл. Излизайки от облака, веднага ме облъхна такава кадифено мека, блажена хладина, че изпитах чувството, че не тъкмо я вдишвам, а като че ли я пия, пия на глътки с дробовете си. А освен това усетих, колкото и да е странно, че хладината бе топла. Топла, но и – хладина. И лъхаше, въпреки грамадната шир пред мен – кротко, като от някакъв уютен дом.
Още по-невероятното, което скоро осъзнах, беше това, че тук всъщност, макар да не бе минал и час, откакто бях тръгнал, вече… не беше сутрин; не беше сутринта, в която бях поел от станцията, защото – виждах ясно – светлината, която докосваше кожата ми, бе светлината на вече отминало пладне, на един без съмнение ранен следобед или дори привечер – зряла, упокоена и най-удивителното: непотъмняваща и определено неочакваща никакъв залез. Да, разбрах го съвсем ясно (макар въобще да не можех да си го обясня), че нито в тази долина пред мен, нито на онзи хълм пред мен, към който тя леко се изкачваше, залез изобщо нямаше да настъпи, нямаше да дойде тук и нощ, а очевидно много, много отдавна не бе имало и сутрин, не бе имало и жарко, горещо пладне. То това пладне незнайно кога, но изглежда завинаги се бе упокоило в този неизтляващ, кротък, тих, нескончаем следобед.
И ето, оглеждайки се надолу в щедрото зелено на долината, аз съзрях сега, като метнат върху тревата бял и пухкав килим, налягало голямо стадо овце. Да, можех да различа и оттук, че в този момент те почиваха – блаженстваха скупчили се плътно едни до други. Доколкото, както скоро си дадох сметка, тия овци май бяха единствените живи души в чудния свят, в който се бях озовал, аз с бързи крачки заслизах към тях и скоро се озовах буквално между облака на техните тела. Бяха много, сега видях, че наистина бяха много и… ослепително бели, ослепително чисти. Лежаха досами нозете ми и аз вече усещах тяхната топлина. От нея ми стана невероятно уютно, приклекнах, протегнах ръката си и зарових пръсти в меките им, пухкави рунà. Животните дори не трепнаха от присъствието ми. От тях като от някаква жива пара се издигаше блажен покой, който постепенно обхвана и мен, и аз вече направо седнах посред тях. Погалих главата на една от овците, която бе най-близо до мен, тя я обърна и в този миг аз видях очите ѝ. Не, аз никога, никога по-рано не бях виждал такива очи! Те и ме гледаха, и всъщност… въобще не ме възприемаха. Не ме възприемаха, защото от тях – и тъкмо това най-силно ме порази – ме гледаше абсолютно, абсолютно безпаметно блаженство. Да, най-поразителното бе, че в тия очи аз явствено виждах именно… отсъствието на всякаква памет. Но откъде следваше въобще да очаквам в очите на овце присъствието на памет (и на памет за какво), та нейното отсъствие ме впечатляваше сега така силно? Вгледах се отново в тези очи. Не, не се лъжех – те ме гледаха умити, умити до дъно именно от памет и блаженството в тях идваше тъкмо от изчезналата, абсолютно изчезналата памет за… нещо, което някога, някога го бе имало за тях. Какво следователно се бе изпарило от тези очи, та аз виждах, че невероятното им блаженство се състои именно в неговото нямане? Защото, повтарям, аз някак си усещах и дори май… си спомнях (колкото и парадоксално е да се каже) какво е това нямане. Спомнях си го, след като усещах (и даже виждах), че именно то, именно то ме гледаше от тези очи. Повдигнах глава и погледнах животното, което бях започнал да галя. Забелязах, че то всъщност бе една не особено едра овца, но до нейната гръд – това видях едва сега – се бе сгушила друга една, много по-голяма и пухкава – също чисто, чисто бяла. Посегнах да погаля и нея и ето: тя също извърна главата си към мен, погледна ме и аз изведнъж… разбрах всичко. Разбрах го, защото макар тя също да ме погледна абсолютно безпаметно, аз видях, че тя имаше пронизващо смислени – да, смислени и едновременно безпаметни очи. И аз разбрах, че очите на първата, по-дребната са умити напълно, без следа всъщност от паметта за скръбната, катадневна, доживотна грижа на майката. Разбрах, че именно тя напълно и завинаги се е изтрила и че никога, никога няма да я споходи повече, а пък другата до нея – по-голямата, винаги вече само ще я обича и те ще се радват една на друга, без нищо, нищо друго да има вече между тях. Разбира се, бях стъписан. Протегнах ръка и погалих и третата овца до себе си. Тя също вдигна очи към мен и аз видях, че тя пък никога, никога повече няма да си спомни, че някога е нямала крака, че е нямала дом. Изтръпнах. Започнах да пълзя между налягалите животни, да галя ослепително белите им руна, а те вдигаха очи към мен и аз виждах… виждах какво всяко от тях вече никога, никога няма да си спомни…
В следващия миг внезапно чух звук – звук като от тръба, който идеше от дъното на долината, откъдето тя меко и плавно започваше да се изкачва нагоре. Звукът бе невероятно нежен, но и властен. Щом го чуха, овцете покрай мен надигнаха тела и скупчени едно до друго кротко и покорно поеха след звука. Заприличаха ми на отдалечаващ се голям бял облак, към който – удивително – сега и отляво, и отдясно, от ония краища на долината, които до този момент не бях забелязал, започнаха да се присъединяват още и още бели облаци – още и още овце, безбройно, безбройно много овце. И аз продължих да чувам какво те завинаги, завинаги и напълно са забравили. То звучеше като „Мариупол“, като „Буча“ и вече по-отдалеч като „Белене“, „Ловеч“… Останах седнал на тревата на незалязващия следобед и гледах как те полека се отдалечават по мекия хълм отсреща, подир един сякаш висок, много висок силует, който виждах в гръб (но виждах ли го всъщност?).
И ето, тогава чух досами ушите си глас, който ми казваше нещо, което май… бях чел, май трябваше да зная… „Виждаш ли – казваше ми той – това голямо множество народ, което никой не може да преброи. Това са „онези, които идат от голямата скръб, те опраха дрехите си и ги избелиха с кръвта на Агнеца. Те няма вече да огладнеят, нито ще ожаднеят, тях няма да види слънце и никакъв пек, защото Агнецът, Който е сред престола, ще ги пасе и води на живи извори водни. И Бог ще отрие всяка сълза от очите им“ (Откр. 7:14, 16–17). Да, това, което видя днес тук – казваше ми и вече по-тихо гласът – никога, никога няма да има край за тях, както и скръбта им, мислеха си те там, нямаше да се свърши никога. И добави вече съвсем тихо: „Като пастир ще пасе Той своето стадо; агнетата ще взема Той на ръце и ще ги носи на гърдите Си, и ще води дойниците“ (Ис. 40:11).
