В памет на Борислав Борозанов
С Борислав Борозанов за пръв път се видяхме в Солун, някъде в началото на хилядолетието, май 2001 г. Група водещи български фотографи – Соня Станкова, Бойко Йорданов, Нели Гаврилова, Милан Христев, Алеш Хръдличка, Драгомир Ушев, едно момиче Любомира, упълномощена от „Кодак“ на Юрий Трейман (страхувам се, че някого пропускам), бяха поканени в Солун за Седмицата на фотографията. Взеха ме, за да направя представянето – вече бях писал за доста от тях, познавах ги, пък и редовно публикувах във в. „Култура; това сигурно също е имало значение. Ако щете ми вярвайте, за пръв път пътувах извън България – социализмът не се церемонеше с такива като мен безизвестници и несигурници; дотогава опознавах света от книгите и от разкази на приятели – българи, никарагуанци, афганистанци, чилийци, унгарци, палестинци, гърци, колумбийци, нигерийци, монголци… Очите ми бяха на четири, гълтах чуждото място, както камила вода от кладенец. Разходих се из пазара (това и досега ми остана – където и да съм, винаги намирам начин да стигна до местния пазар), видях Бялата кула, Музея на фотографията, черквата „Св. Димитър“, галерията… И, разбира се, посетих и кръчмите. В една от тях се запознахме с Борето.
Усетихме се веднага. Той е от поколението преди мен, но се оказа, че книгите, авторите, идеите, изкуството, киното – сходни вкусове, сходни познания. Е, нормално, аз повече слушах, той повече говореше – беше сладкодумен, поне с мен винаги е бил. И с невероятен усет за красивото – истински естет; честно казано, за пръв път попадах на такъв. С финес, с чувство, с мяра – захласнахме се и двамата. Когато му заговорих, че се възхищавам на един български филм – „Краят на песента“ (1971), заради невероятната му картинна атмосфера, той подскочи, въодушеви се, каза: „На този филм оператор е моят баща, Борис Борозанов“. И започна да ми разправя за снимането, как бил използван инфрачервен филтър, за да се постигне този магически цялостен образ, как това било тогава абсолютно новаторство, поради което трудно, мъчително било възприето, признато, одобрено. И тръгна да ми показва свои снимки на гръцки храмове, направени по същия начин на Цикладските острови. Мой ред беше да подскоча и да се въодушевя: това бяха някакви неземни снимки, православна черквица с кръста отгоре, окъпана в някакво приглушено черно-бяло северно сияние, което я правеше да изглежда не от този свят; сякаш въплътил се силует от небесните селения. Истинска феерия на фотографското майсторство, която още тогава ме очарова и замисли. Пък и не само мен: в интервюто му за сп. „Култура“ (10/2022), дадено на Оля Стоянова, Борето си спомня, че тъкмо тези снимки го направили известен.
Опитах си да си дам обяснение кое ме грабва в тия снимки от Цикладите. Разбира се, най-напред това невероятно съчетание на Севера и Юга, което нарекох „скандинавски дух + балкански образ“: Борето умееше по неподражаем начин да съприкоснови тези две реалии, които иначе са доста сложно съприкосновими. Прочее, той самият сплотяваше и въплътяваше в себе си балканското, южното и скандинавското, северното: едновременно запален и разпален в/за нещата, които създаваше, създавайки ги обаче с хладна, добре преценена премереност, която не се изхвърляше излишно, а методично и систематично търсеше най-точната постановка, най-добрия кадър, най-подходящия ракурс. Всъщност, ако разделим художествените фотографи според начина, по който снимат, бихме могли да кажем, че има: 1) фотографи на момента – „Магнум“, Картие-Бресон, Атже, Робер Капа, Брасай, покойният скъп приятел Цветан Томчев, и 2) фотографи на мизансцена – Ричард Аведон, Даян Арбъс, Хелмут Нютън, Джоел-Питър Уиткин, Ян Саудек, нашата Нели Гаврилова… Разделението, разбира се, не значи, че първите не си играят с мизансцена, а вторите не издебват момента; иде реч предимно за предпочитания, не за закостеняла догма. Е, Борислав Борозанов разчупваше още по-решително тази догма, събирайки в едно и момента, и мизансцена. Той, вижда се, подготвя кадъра внимателно и прецизно („Имах и една много голяма колекция от многозначни контрасти, която срещнах с гръцките църкви и протестантската архитектура. Те се допълваха по особен начин – две култури, които имат различна естетика, но са много извисени“, цитираното интервю), но заедно с това не е чужд на спонтанността и момента („Много обичам да снимам свободно, да обхождам града без цел и досега продължавам да го правя“, пак там). Борето така разширява възможностите на фотографията, че тя да обхване колкото се може повече от живота; нещо повече, сама да се превърне в живот: „В кадъра търся съзерцание, едно чувство, което кореспондира с мен – все едно снимам собствения си живот. Като автопортрет, който се движи във времето.“
И тук идва нещо много съществено за фотографското творчество на Борислав Борозанов: както със снимките от Цикладите той докосва земята до небето, демек извисява я, така с „Отблясъци“ разгръща земята до дълбините ѝ, разкрива праисторическите ѝ корени. За тази негова серия писах преди време: „[С]пециално в тези снимки на Борислав Борозанов (да не кажа във всичките му снимки) няма плашеща тъма, има успокояваща светлина. Те са наистина Lichtung (Мартин Хайдегер), която ни отвежда на място, където човека го няма, но това човешко отсъствие не безпокои и не плаши, това човешко отсъствие умиротворява. „Отблизо“ е една нирвана-фотография. Или – ако се опрем на една от двете големи теоретични картина на света, конструирана като безметежност и (хладнокръвно, ледено) спокойствие…“. Той признава, че предпочита твърде да не снима хора: „Даже търсех известни места, които нарочно снимах без хора, защото за мен понякога хората правят снимката туристическа“. Тоест, иска да вземе и обземе пространството в неговата първична красота и така да ни го представи, да ни го въздаде. Точно в този смисъл той е фотограф естет: търси красотата, успява да я намери и след като търсенето му се е увенчало с успех – поднася ни я в снимка… В прекрасна снимка.
Борето си отиде, но красотата, неговото служене на красотата ще го бъде навеки…
