В последно време сме свидетели на поредния епизод от политическата криза в страната ни, продължаваща вече години наред. Увлечени в проследяване на текущите му перипетии приемаме за разбиращо се от само себе си, че той няма да е последен. Защото по същество никой от актьорите на политическата сцена не търси траен изход от задънената улица, в която се намира управлението на държавата у нас. Предлаганите решения са ситуативни, с оглед преодоляване на конюнктурните предизвикателства. Публичният дебат се води около теми, които все по-малко интересуват гражданите – между- и вътрешнопартийни взаимоотношения. Политическият живот се свежда до политиканстване и партизанлък чрез съсредоточаването му върху текущи скандали, интриги и лични нападки. Вторачени във формалните процедури1 и в борбите за собственото си оцеляване, неговите агенти забравят своята основна задача – да предлагат съдържателни решения на екзистенциалните проблеми на гражданите.
Оплетени във всекидневните си битки, пряко замесените в политическите боричкания не си дават сметка какъв е ефектът от техните безплодни усилия върху гражданите. А той е опасен – насаждане на впечатлението за безсмисленост от участието им в политическия живот. Последните все по-бързо притичват „през надеждата, отвращението и отчаянието” и засядат в „безразличието”2. Актуалните политически дейци се затрудняват да направят редовно правителство, но не си дават сметка, че „има и нещо по-трудно – да се преодолее апатията на хората”3. Най-видим израз на това отчуждение на мнозинството сънародници от политическия живот е последователното нарастване на избирателната пасивност при всеки следващ избирателен рунд4. По-важен обаче е силният психологически ефект: стимулиране на неверие, че е възможно да се излезе от кьорсокака, в който е попаднала държавата.
В тази ситуация на масово омерзение и отчаяние от политическото все по-силно звучат гласовете на тези, които по принцип отхвърлят представителната демокрация. Обявяват я за изчерпана, отъждествявайки я с наличната в страната нейна непривлекателна форма. Явно или прикрито пропагандират авторитарен тип управление, при който цялата власт се съсредоточава в ръцете на един човек. Не липсват както екзотични предложения, така и анархистични рецепти за решаване на проблема с яловото управление. В подкрепа на тези „спасители” на държавата работят характерните за мнозина от наличните политически дейци у нас високомерие, арогантност и претенция за всичкознаене. Самопровъгласили се за лидери на нацията, само защото изпълняват в момента определени управленски роли, проявяват снизходително-умилително, на думи съчувствено, а всъщност покровителствено-назидателно отношение към „хората” и „народа”. Те подменят основополагащия принцип на представителната демокрация, че политиците се явяват наместници и служат на гражданите. Опитват се да обърнат зависимостта помежду им – участващите в държавното управление като че ли имат за задача да закрилят безпомощните и неспособни сами да се справят с проблемите си представители на „народа“, а не да упражняват власт в интерес на гражданите5.
Не липсват и оферти за намиране на решение на проблема за безплодната държавна власт със средствата на политическия инженеринг. Създаването на нови политически проекти и прегрупиране на наличните остава като възможност. Формирането в обозримо бъдеще на такива партийни субекти не е изключено. Ала и този способ за изход от кризата на политиката у нас вече доказа своята непригодност. Все повече хора са обезсърчени в очакването си да се появи поредният „спасител на нацията”. Затова и са склонни прекалено лесно да възприемат предложенията да се изостави демократичният политически модел в страната.
Безизходицата на българската политика е по същество мнима, тъй като винаги е налице очевиден, но съзнателно прикриван изход от нейната криза. Той е нежелан от мнозинството политически дейци в страната и затова не се предлага на мислещите граждани. Става дума за връщане към класическия смисъл на политиката в условията на демократично управление – „добрият живот е цел на държавата както общо за всички, така и поотделно”6. А той се постига чрез публично обсъждане и съвместно решаване на социалните проблеми от гражданите. Другояче казано, нужно е да си припомним изконната задача на политическата дейност – не просто упражняване и консумиране на съпътстващите властта облаги, а управление за осъществяване на полезни за членовете на обществото начинания.
Алтернативата на диктатурата е очевидна за този, който приема основната ценност на добре функциониращата демокрация – свободния избор на гражданите от наличните предложения за подобряване на техния живот. Защото винаги съществува възможността да се усъвършенства демократичният тип управление, като няма никаква обреченост тя да се проваля. Нужно е само да се повярва, че нищо предопределено не съществува в света на човека със свободна воля. Следователно в нашия случай изборът следва да е не просто на политически партии или личности, на които да се делегира властта, а на конкретни мерки, обвързани в цялостна програма за перспективно развитие на държавата.
Вместо отказ от демократичната система е напълно възможно да се разгърне нейният пълен потенциал. Това означава да се въвлекат активните граждани в процеса на изработване на решенията за усъвършенстване работата на институциите, респ. повишаване на качеството на предлаганите от тях услуги. На практика това означава в процеса на управление да бъдат включени самоорганизиралите се в доброволни сдружения граждани: наличните или бъдещи неправителствени организации, съществуващите професионални съюзи и работодателски асоциации (например, тристранния съвет), избраните обществени съвети към държавните институции, както и отделни граждани, които да участват в изработване на становища, позиции и предложения, които да подпомагат дейността на занимаващите се с политическа дейност и на официалната държавна администрация. За целта е нужно гражданите да проявят инициатива и да изявят готовност за взаимно питане, слушане и договаряне. Публичните дебати върху социалните проблеми биха имали успех, ако в тях господстват конструктивният дух и добронамереността, а ежбите и враждите бъдат загърбени. Тогава и изработените съвместно от гражданите решения имат голям шанс да бъдат чути и взети предвид от управляващите държавата. Възлагането на тяхното изпълнение от наличните или от нови политически субекти ще е съвсем възможно.
Гражданският изход от кризата на политиката у нас7 предполага мобилизиране на експертния потенциал на нацията. В поредицата от съвместни начинания следва да бъдат привлечени неформалните лидери на обществено мнение за изработване и популяризиране на смислени каузи. Те ще помогнат да се надмогнат личният и груповият егоизъм, като допринесат за ясното формулиране на обществения интерес и ще подтикнат съгражданите си да работят за неговото удовлетворяване. Ясно е, че пренебрегването на собствената изгода и правенето на компромиси от всички участници в това обществено движение8 няма да е лесно. Ала надмогването на своето удобство чрез ангажиране и включване в съвместни начинания на колкото се може повече граждани, е необходимо условие за техния успех. За да бъде постигнат той, е нужно преборване със собствените предразсъдъци, мисловни навици и душевни нагласи – например да се търси вината за неблагополучията само у другите и така да се намира оправдание за своето отдръпване от обществените дела, респ. самоизключване от политическия процес или отказ от манталитета на „нашизма”9. Особено мъчително ще е моралното прераждане на съвременните българи10, наследили покварата от епохата на тоталитарния социализъм и задълбочили я след неговия крах.
Време е да си спомним за голямата сила на обществото или поне на активната му съставка. Формирането на критична маса от граждани, желаещи и годни да участват в публичния живот със съдържателни инициативи, не е непостижима цел. Представителите на това достатъчно голямо малцинство от граждани е в състояние да постави ребром най-важните социални проблеми, да очертае възникващите при тяхното решаване дилеми и да даде аргументи на своите съграждани да вземат ясна позиция по тях. За целта обаче е нужно да се създадат вдъхновяващи дългосрочни проекти, а не тактически цели – като приемане на страната в еврозоната, пълно членство в Шенгенската система за свободно движение или усвояване на средства от ЕС – да се превърнат в стратегически. По същество гражданите следва да сключат нов обществен договор помежду си11.
Предлаганият способ за излизане от кризата на политиката в родината ни предполага промяна на подхода към тази дейност, мащаба и времевия хоризонт на мислене. Гражданският изход от политическата, социалната и ценностната криза у нас изисква формиране на различен от наличния дневен ред. Той може да доведе до създаване на цялостна програма за реформиране на основните социални системи. За целта е важно участниците в споделеното усилие да проявят способност за експериментиране, за изработване на нови форми на взаимодействие помежду си. Най-важното обаче е да се изгради доверие между създателите на съвместно изработените планове за решаване на насъщните проблеми на гражданите. А този процес е труден, бавен и без гарантиран успех. Затова и така лесно се пренебрегва дори от личности и общности, които имат потенциал да се включат в него. Търсенето на съмишленици и споделянето на авторството с тях предполага най-малкото готовност за питане и слушане на казаното от партньорите, но особено на способност за промяна на собствените виждания. В този процес на съвместно дирене и договаряне на решения е много вероятно както да се преутвърдят наличните, така и да се наложат нови авторитети в публичния живот на страната. За да бъде започнат подобен процес, евентуалните участници в него следва да се преборят с неверието, съмнението и собствената си леност. Тогава могат да превърнат в свое верую Божията повеля „Искайте, и ще ви се даде!”12.
__________________________
За вредното влияние на формалния подход изобщо в живота на съвременните българи виж текста ми Отчетничество и формализъм //Портал Култура, 18.12.2022.
Виж текста на Веселина Седларска, Не сме уморени, безразлични сме //Портал Култура, 08.07.2024.
Виж текста на Теодора Димова, Правителството – завръзки и развръзки //Портал Култура, 09.07.2024.
Опит за обяснение на това явление правя в текста си Причините за избирателната пасивност //Offnews, 14.06.2024.
Виж текста ми Кой е източникът на властта //Портал Култура, 01.09.2023.
Аристотел, 1995, Политика, София: „Отворено общество”, с. 73.
По-подробно за него виж моя текст Кризата на българската политика //Портал Култура, 19.10.2022.
В текста си Как е възможно единението //Портал Култура, 01.08.2023 го нарекох „Гражданска коалиция за публична политика „Не ми е все едно”.
Виж текста ми Нашизмът и промяната //Портал Култура на 13.07.2022.
По темата виж текста ми Моралното наследство на тоталитарния социализъм //Портал Култура, 18.09.2023.
За повече по въпроса виж текста ми Време обединително? //Портал Култура, 24.02.2022.
Матей 7:7–11.
