„Централна емисия“, Йорданка Белева, оформление Иво Рафаилов, издателство „Жанет 45“, 2024 г.
Поетичната книга на Йорданка Белева „Централна емисия“ е едно от най-човечните четива, на които можем да попаднем в ожесточения (литературен) въздух напоследък. Чета с интерес книгите на нови и млади автори, които безапелационно и агресивно, и дори съвсем художествено си разчистват сметките със своите майки, бащи, баби и дядовци, родни места и родина. Сякаш са награбили огромна лопата и с нея си разриват безметежен път, отхвърлят всичко ненужно, отстраняват всяка пречка, за да си отворят пространства, в които да демонстрират знание и интелект, култура и самочувствие, надменно остроумие и забава.
Йорданка Белева не се изкушава от леснината на унищожителното отрицание, но не прави и обратното, не идеализира отминалото, а е избрала неподражаемо сложния и смислен начин да съгради своя поетична и ценностна цялост. Следя стихотворенията и по-сетне разказите ѝ от времето, в което бе първокурсничка и спечели наградата за поезия на студентския конкурс в Шумен. И стиховете ѝ, и тя самата тогава впечатляваха с различното си излъчване. По-сетне Йорданка Белева занатрупва своя литературен опит с интересни книги и в двата жанра, и тъкмо тези досегашни нейни книги ни убедиха как премислено и търпеливо отглежда свой уникален език, как съумява да експериментира с него и да го шлифова, та той да приобщи и отгледа цяла една магическа територия, която излъчва милостива светлина към привидно незначителни хора, събития, случки и хрумвания. В тази художествена територия всичко и всеки става важен, посочен, приласкан и значим.
В това е и големият успех на новата ѝ поетична книга „Централна емисия“. И макар подобно на централните емисии на всички национални телевизии Йорданка Белева настойчиво да говори за смъртта, да я назовава и припомня, „новините“ звучат другояче, уплътнени с автентична доброта, одухотворени от състрадание, запомнени приютяващо и назовани с неподражаем, сякаш открит специално за сътворяването на този поетичен свят език. Книгата е уникална тъкмо с невероятната си мощ да приобщава и превръща в естествена цялост живи и мъртви, да сдвоява смисли и съмнения, да разказва в единен глас минало и настояще, и то без помпозност, без претенции – с първозданна и чиста обич и към словото, и към всекидневното съществуване, което го поражда и предизвиква.
Йорданка Белева не остава самовлюбено при фойерверка на хрумванията си, не стига прибързано до самоцелни поанти, избира почерка на бавното и търпеливо приобщаване, дори и когато е най-лаконична. И това не е обикновена или пък насилена опитност, а забележително качество на дарбата, благодарение на което успява да превърне своето семейно „обкръжение“, детството си с бабите, лозето на покойния си баща, възглавницата и първолашките си ченгелчета в поетичен летопис на болката и смирението, да приласкае и приобщи невинните и наивни подробности на обичайното живеене, да вмести простичките преживелици на хората от миналото с красивите детски открития на малката си дъщеря и да издигне тази цялост във високото, да я преизпълни със смисъл, ненатрапчиво да ни въвлече в нея, всъщност направо да ни я подари.
Тъкмо благородството на този подарък е ключ към „Централна емисия“, защото сме допуснати в откритията на поезията, които избликват/възникват/избухват от места и хора, от думи и хрумвания, за които сме изгубили сетива и прозорливост. Ще дам само един пример със стихотворението „Лозе без лозар“, макар примерите да са на почти всяка страница:
Изчезнала е необходимостта
да очакваме плодове.
В думите няма намек,
в погледите разточителство
и ние отдавна не зреем.
Все пак нещо напомня, че тук е имало реколта, неуморни ръце, добив на смисъл.
Движението му е почти невидимо:
листа прошумоляват,
плахи зърна се ронят сред бурени.
За кратко ума ми хлътва в природата и жужи.
„Наивен урок по журналистика“ с високия си моралистичен патос, „Повишение в ранг“ с омиротворяващата си приповдигнатост, „Разговори с Иво“ и „Мери играе в градината“ с талантливо олитературения живот и всички останали стихотворения в „Централна емисия“ на Йорданка Белева освен че подканят към препрочитане, са и озарен „разказ“ на духовния опит и съхранените дълбоко в нас ценности, въпреки времето и смъртта. Много въздействаща, силна книга!
Мирела Иванова
