Селски фрагменти ІХ
Днес, когато безспир ни омаломощават жегите, натръшкали обгорения и нажежен град, ние, неговите жители, страстно се молим за поне кратък разхладителен дъжд. За благодатната небесна влага, тоест мислим не натуралистически, а егоистически, антропоцентрично: трябва да завали, че да си поемем дъх. Някога, в детството ми, този егоистичен момент по отношение на дъжда също присъстваше, но беше свързан не чак толкова с климата, колкото със земеделието – искахме с брат ми да вали, за да не ни води майка ни по ниви и лозе, да се мъчим като грешни дяволи. Селскостопанският труд никак не ни беше по сърце, ако можехме да минем без него – шапка на тояга…
Тя, знаейки нашите отрицателни чувства, ни предупреждаваше отрано: „Тая събота и неделя (тогава понятието „уикенд“ беше непознато) отиваме на лозето, нивата, градината, ягодите… да копаме, плевиме, зариваме, режеме, поливаме, береме…“ Чуехме ли тези думи, мигом закопнявахме за дъжд. Ама не веднага, а точно в събота и неделя. И то не какъв да е дъжд, а из ведро – земята да удави. Як дъжд, порой, ако може, Боже!… Към небето молитви отправяхме, ама Господ не всеки път ни съответстваше – повечето пъти беше на страната на майка ни. Хич не ни се ходеше, все гледахме да изкръшкаме, макар че – добре, ще вали тази събота и неделя, следващите обаче не, така че кел файда, няма отърване от мотиката. Даже съм си имал проблеми заради това мое непрестанно селскостопанско ангажиране от нейна страна: първата година в гимназията в Берковица ме „избраха“ за отговорник по трудовата част на комсомолското дружество. В една събота и неделя ни организираха да ходим в местността „Ашиклар“ – нещо като излет с уборка. Да, ама точно за тия два дена майка ми си беше наумила да копаем лозето. Казах ѝ за излета – нацупи се. Не отидох, разбира се, нея предпочетох, но след това си имах неприятности. Свалиха ме от длъжността и ме мъмриха пред съучениците за нехайно отношение към комсомолската работа и съзнателно бягство от общественополезен труд. Когато обясних, че е трябвало да ходя на лозето – класният ми се подигра и надсмя: лозето ли било по-важно, или комсомолът? Е, вече знаем, че все пак е лозето…
Майка ми – начална учителка, начетен човек, с артистични заложби (играеше в трупата на читалището – имаше някога и такива „изпълнения“ в глухата и дълбока провинция), хванеше ли мотиката и край – по земята не стъпваше, хвърчеше сякаш. Все едно крила ѝ порастваха, така се движеше, ангелски. Каква беше тази нейна любов към земята, към земеделския труд, към това „да бъхтиш на къро“, както с брат ми презрително се изразявахме, и досега не мога да разбера. И като вървеше към нивите, пееше си. Е, не на висок глас – щяха да я вземат, че не е с всичкия си, но си тананикаше с някаква неземна радост, излъчваща се от цялото ѝ същество. За нас това беше напълно неразбираемо, ние отивахме на нивата с досада, с неприязън чак. Оттогава ми остана неприязънта към поговорката: „Залудо работи, залудо не стой!“. От нейната привързаност към земята у нас приемственост никаква – нито той, нито аз си падаме по садене, копане, загърляне и други тям подобни аграрни деятелности. На мен ми дай да си чета, на него – да майстори, за друго не ни търси. Само че майка ни ни търсеше и още как – някъде от около 6–7-годишен си спомням, че ми пъхна заедно с лелите ми Вилка и Талка мотика в ръцете. Е, нито тя, нито лелите ми (в нашия край, между другото, им викаме „лолка, лолки“) не очакваха кой знае колко да свърша, ала редът ми се броеше и дори и да изостана (а аз изоставах и още как), пресрещаха ме и ми помагаха. Все е нещо, малко от малко от полза: колкото и да прекопая – добре дошло! Все пак не копането е най-изнурителният селскостопански труд, който съм полагал; най-изнурителният беше, когато се хванахме в софийското село Петърч да прибираме бали – тежка работа, неблагодарна и изтощаваща. С надежда поглеждах към края на седмицата, че да се свърши най-сетне тая мъка. Прочее, оттогава, от копането, забелязал съм, че ми се е запазил такъв маниер: види ли му се края на труженичеството – било то писане, било на нивата, било друго, завземат ме такива неудържими въодушевления и ентусиазми, не мож’ ме стигна… На финала съм фадрома, истинска; затова трябва да имам срок: мобилизирам се тогава и се стягам, особено когато датата наближи. Елате ме вижте, спирка нямам, хеле пък бариера…
Всъщност едно от най-големите престъпления, които комунистическата власт нанесе на любимата ни България, беше, че изтръгна от душата на съотечественика тази любов към земята, която с такова изумление наблюдавах у майка ми. Не всякога е било така, изобщо не е било така: ако погледнем българската литература – особено в преддеветосептемврийския период, големите колизии в нея са все заради земя: „Гераците“, „Снаха“ и „Татул“, „Чифликът край границата“… Тая същата земя, за която Цанко Церковски усеща, че под повърхността си клокочи и ври, готвейки „невидима“ заплаха срещу скования от злоба „шумен и разблуден град“:
Виснат облаци тъжовни,
глъхне полска ширина,
дреме цялата вселена,
спи под бяла пелена.
Но под бялата покривка,
там, из земните недра –
стонове се чуят тихи:
сговор таен за борба…
В известен смисъл този „сговор таен за борба“ може да се види и в немалко творби на „класици“ от социалистическия период на литературата ни: Ст. Ц. Даскалов, Павел Матев, че даже Емилиян Станев в „Иван Кондарев“. С насилствената и недомислена индустриализация през 60-те, когато ако искаш да живееш що-годе сносно с прилична заплата, трябва да се преместиш в града (в ТКЗС-то надницата за трудоден беше от 20 до максимум 60 стотинки – смятайте дохода на кооператорката; нищожен), селото обезлюдя, запустя, повехна. Във филма „Последно лято“ на режисьора Христо Христов по сценарий на Йордан Радичков тази безнадеждност и безизходност за селянина се вижда като на длан. Прочее, тъкмо при Радичков съм срещал (и в романа на Георги Алексиев „Духовете на Цибрица“ – според мен незаслужено забравен) твърдението, че ако искаш да разпалиш на някой торлак душицата – примами го със земя. Радичков ги знае добре тия работи, и той като мен е баш от торлаците – селото на майка ми Гаганица е едва на два километра от неговото Калиманица и единствено прищявката на проектанско-инженерният молив го запазва, а не потапя под водите на язовир „Огоста“. Така че може би в това негово наблюдение бихме могли да открием някакво приемливо обяснение за неистовата любов на моята майка. Макар че тя не е само торлашка: същата видях, ама ачик-ачик, ако щете вярвайте, у бургаския ми тъст (той, прочее, е от Еркечко, с. Булаир), който по подобен начин се разтреперваше от нетърпение, дойдеше ли време да се ходи на лозето я за копане, я за рязане, я за кършене. За огромно мое разочарование и подлъгване: аз наивно си мислех, че като заживея в Бургас, ще попадна насред рибари и морски вълци, а то ми се паднаха колхозници и земеделски труженици, да му се не види и късметът!…
В аграрната работна култура на Югоизтока и Северозапада обаче открих разлика, която силно ме озадачава и досега: в Бързия земеделският труд бе отреден за жените, мъжете рядко се занимаваха с такъв. В Бургас обратното – мъжете бяха отговорни за него, жените въртяха къщата. Като дойдеше ден да се ходи на копане, тъстът ми се разпъргавяваше: зазвъняваше на брат си, на племенниците си и накрая топтан 6 човека се оказвахме на „заветното“ лозе. Спомням си първия път, когато отидох с тях (още бях кандидат-зет): всички ме гледат в ръцете и не започват. Викам си: „Айде, то се е видяло!“, и взех да размахвам мотиката, след което чух въздишка на облекчение и удовлетворение: „А-а-а, това момче знае как се държи мотика“. Знам я, от 6-годишен знам благодарение на майка ми! Колкото до баща ми, тя не го заецваше със земеделски изчанчености, той единствено се намесваше, когато трябваше да се организира нещо – орач за нивите, каруцар за реколтата, косачи за ливадите… Е, също и когато трябваше да се сложат бобовините (така наричаме тъничките колци за стъблата на фасула). Тъй и с другите мъже: тяхна грижа бяха по-сериозни начинания – да се осигурят дърва за зимата, да се нацепят и подредят, да се стяга и облагородява къщата (селска къща – винаги има какво да се прави), да се измият и подсигурят качетата за зимнината и бъчвите за новото вино, а джибрите да се закарат на „казано“ да се изпече ракия… По нивите ходеха жените и децата, без значение колко невръстни – тая сцена с люлката, закачена на дърво (ние имахме една разклонена череша, много удобна) – така любима на българските художници, съм я виждал с очите си, на живо. Докато мъжете уреждаха важните неща в хоремага (кръчмата). Прочее, този навик и досега го има: кажи-речи всяка заран се събират в заведенията на площада и там на кафе и сред смях, бъзици и закачки си уреждат едно, друго, трето – каквото е нужно. Длъжност им е…
Земята за тези някогашни лични самозадоволяващи се стопанства (така ги наричаха в документите на БКП) я даваха под наем, не беше собственост. Вярно, за жълти стотинки, които всяка година се внасяха в касата на ТКЗС-то. Когато дойде реституцията, голяма обърквация стана: тая нива горе, дето ти я копаеш, е моя, а тая долу, дето аз я копая – твоя… Колкото до самите стопанства, в годините на социализма те се оказаха насъщно необходими, след като „другарите“ разбраха, че ТКЗС-тата, ДЗС-тата и АПК-тата няма да свършат работа по осигуряване прехраната на населението. Затова и позволиха на който иска земята, необобщена в ТКЗС – обикновено не твърде плодородна и доста отдалечена, на несгодни места, да се заеме с обработването ѝ. Нашите имоти бяха три – една градина в местността „Гръскята“, нива горе на Бърдо и лозе над рекичката Дукатовец. Бързия е планинско село, почвата е сива горска, за която в справочниците пише: „Тези почви са с ниско естествено плодородие“. Така че кой знае какъв добив никога не сме имали: каруца кукуруз, десетина тикви, някоя и друга пита слънчоглед, боб колкото за адет, 2–3 кошници чушки, домати, краставици, малко повече лук… На лука, който вадим, му казваме червен, повечето го знаят като воден. Пò ставаха картофите, селото оттатък прохода Петрохан Гинци се слави с изключително качествени картофи. За дини и любеници не помисляхме – не хващат. Свикнал съм да ги ям чак през август, когато вече пристигаха при нас. Добре вирееха малини и ягоди и много хора гледаха. Най-големите масиви, разбира се, бяха на ТКЗС-то и като деца се промъквахме да берем малини там. Само малини, никога ягоди – в ягодите не можеш да се скриеш, ще те мернат и ще те подгонят. Или най-малкото напсуват. Е, не че в малините не ни заварваха – заварваха ни и още как: имаше един пазач, Цено Пъдаро му викахме, лют чиляк – веднъж ни гони почти половин час, едва се отскубнахме. Издаде ни на родителите, ама нашите – нищо, размина ни се. Сега от висотата на годините ми се вижда като негласна тяхна тиха съпротива това, че не ни набиха. Гроздето сорт бял отел, по-малко червен, зърната и на двата с дебела ципа – ако го ядеш, трябва да я изстискваш, иначе киселее. То и виното накиселяваше, затова бързо-бързо баща ми, а и другите му ортаци от село го печаха на ракия – от нея не получаваха киселини. Така че от земеделския труд в Бързия кой знае какъв кяр нямаше, самозадоволяване пък хич, но пък всички си имаха по някое местенце, което да засаждат, плевят, напояват, прекопават… От любов към земята, не от друго – да я обработваш, да се грижиш за нея, да я гърлиш им създаваше радост и разтуха.
У нашето поколение тази радост вече я няма. А у тези след нас май съвсем изчезна…