„Сговор на глупци“, Джон Кенеди Тул, превод от английски Вениамин Младенов, корица Емил Марков, издателство „Лист“, 2024 г.
За новото издание на „Сговор на глупци“ научих случайно от посетител в книжарницата, който дочух да казва наполовина на себе си, наполовина на всички останали: „Гледай, какво нещо, човекът се самоубил, а след 11 години му присъдили Пулицър“. Питам се днес, след като прочетох романа, дали Джон Кенеди Тул щеше да бъде така уважаван и обичан, ако не бяха трагичните обстоятелства около преждевременната му смърт и трогателното упорство на майка му да убеди издателите, че си имат работа с гений.
Когато някоя книга се продава благодарение на удобно хвърлена медийна кукичка (за съжаление, често е преждевременната смърт на автора), звучи не само като проява на лош вкус и престорен търговски ентусиазъм, а като натрапчиво вмешателство в начина, по който ще бъде четена и осмисляна в последствие. Когато Тул пише Сговора, не е планирал самоубийството си, и е погрешно в нея да се търсят следи от трагизъм. Това е дива, разюздана и свободолюбива книга, която хитро заобикаля правилата, без да изпуска от поглед традицията, която продължава. Дългогодишният ѝ успех се дължи преди всичко на безкомпромисната авторова визия, която времето благосклонно съхранява и която днес стига до нови читатели, в случая благодарение на изд. „Лист“.
Голяма беля би си докарал някой, ако се захване да описва сюжета на романа, тъй като такъв няма или е така умело скрит под френетичните каламбури, че е почти неоткриваем. От друга страна, има изобилие от герои. Безработният особняк Игнациус, който живее с майка си и води кореспонденция с еврейката битник Мирна Минкоф, Клод Робишо, който постоянно е нащрек за всеки възможен „комунис“ в района, некадърният полицай Манкузо, който е наказан да седи в тоалетната на гарата, докато не арестува подозрителен персонаж, стриптийзьорка с какаду, трио агресивни лесбийки, продавач на хотдог, гневна съседка и още много.
В центъра на този цирк е позиционирано голямото изобретение на Тул – Игнациус Дж. Райли, който е толкова оригинален и парадоксален, че би отнело половината от 600-те страници на романа, на които се простират неговите щури приключения, за да бъде подобаващо описан (но никога обяснен). Той е като чешита, за когото хората си шушукат: „Трябва да го видиш, за да повярваш“. Ако Холдън Кофийлд ядеше по дузина хотдози на ден, живееше с майка си, отказваше да си намери работа, но същевременно се опитваше да организира революция в някоя фабрика, хвърляйки по едно око на порнографска снимка в джоба си, на която разпознава любовта на живота си, и ако междувременно се прехласваше по римския философ Боеций с вярата, че човечеството е достигнало своя апогей по времето на Средновековието, то може би тогава този Холдън би се доближил до неповторимия Игнациус.
Една от честите критики към романа от някои по-неопитни читатели е, че Игнациус е прекалено антипатичен, за да привлича вниманието през големия обем страници. Същото може да бъде казано за Разколников и всеки друг неморален герой в историята на литературата. Това, което оправдава Игнациус за сквернословията му, е неговата оригиналност и интелигентно прокараната ирония. Защото вторият често срещан извод е, че това е гласът на автора. Монолозите на Игнациус могат да бъдат абсурдни и комични, друг път откровено зли и глупави, но понякога – изненадващо проникновени. Това го прави да звучи ако не автентичен, то поне непредвидим и фантастично реалистичен в света на Тул. А в неговия свят всички са напълно ненормални.
Действието се развива в Ню Орлиънс, Луизиана и вместо джаз и любов към творчеството на Марк Твен, читателят се сблъсква с банда лунатици, които съществуват така, сякаш са участници във вариете. Определят Сговора като пикаресков роман, което се дължи на любовта на Тул към „Дон Кихот“, но книгата лесно може да се нареди до „Приключенията на Симплицисимус“, „Гаргантюа и Пантагрюел“, а самият Игнациус бързо може да се впише сред колоритните поклонници на Чосър. Мошеничествата на тези нищожни, но симпатични аутсайдери, които се завъртат в лудешки и безцелен танц, нямат край. „Сговор на глупци“ е построена така, сякаш ще продължи завинаги.
Майката на Тул, Телма, помни сина си като дискретен, сдържан, приятелски настроен и задълбочен; твърди, че е спечелил Пулицър не заради комедията, а заради ерудицията, която е вкарал през писмата на Игнациус, и че за разлика от героя си винаги е бил спретнат и чист, при това напарфюмиран и преследван от жените. Напомня и за още едно важно литературно влияние, което понякога се пропуска. По време на последното си пътуване, което трае два месеца, Тул посещава дома на Фланъри О’Конър в Джорджия. „Той отиде в дома ѝ с разбито сърце. Не го видях повече“.
В послеслова на книгата редакторката Боряна Даракчиева споменава нещо любопитно. По нейни думи през 90-те години „Сговор на глупци“ е била специално заглавие сред книжарите на площад „Славейков“, което тя отдава на неподправено бунтарство в една уж пренаситена с бунтарство епоха, „защото той е въплъщение на свободата да се смееш наистина над всичко и най-вече над себе си“. Днес това звучи като недобре усвоен урок в родната литература. Смелостта в изразяването, любовта към езика и инатливото разтегляне на безсюжетни истории стоят в основата на играта, която наричаме литература, а Джон Кенеди Тул е бил един от нейните майстори. Неговите уроци продължават да гърмят изпод омазания с горчица мустак на Игнациус, стига да има кой да го чуе.
Както вече съм споменавал из предишните си свезки, аз ревностно подражавах на поета Милтън, като прекарвах младостта си в уединение, размисъл и усвояване на знания, за да овладея занаята на перото като него, но разрушителната необузданост на моята майка най-безцеремонно ме запрати сред широкия свят, при все че същността ми още не е окончателно оформена. Следователно аз още съм в процес на адаптация към напрежението на труженическия начин на живот. Щом организмът ми привикне към каторгата, ще предприема гигантска крачка напред – ще посетя фабриката, сиреч неспирно туптящото сърце на „Панталони Ливай“.