„Венецианският търговец“ от Уилям Шекспир, превод Александър Шурбанов, постановка Явор Гърдев, сценография Никола Тороманов, костюмография Свила Величкова, музика Калин Николов, вокали Деница Серафим. Участват: Самуел Финци, Павел Иванов, Александър Тонев, Радина Кърджилова, Пламен Димов, Каталин Старейшинска, Ненчо Костов, Кремена Деянова и др. Премиера 12 и 13 май 2024 г. , Народен театър „Иван Вазов“.
Шекспир определя „Венецианският търговец“ като комедия, но въпреки финала, в който никой не умира, това е по-скоро мелодрама, звучаща в някои моменти като история на ужасите. Често венецианският търговец от заглавието се асоциира с Шайлок-евреина-лихвар, но на практика заглавието визира Антонио.
Това, което зрителите в Народния театър гледат, не е пиесата на Шекспир, а нейна формално и съдържателно променена мултимедийна режисьорска версия. Модата да се осъвременява и политизира класиката, като чрез нея се говори за настоящето, обикновено използва познатото заглавие за привличане на вниманието и влизане в негласно състезание с други нестандартни версии и интерпретации на оригинала. Главният герой – евреинът Шайлок, и отношението към него установяват паралел със сегашната геополитическа ситуация. Режисьорът осъвременява пиесата, като я свързва с днешните проблеми в мултикултурните общества на глобализиращия се свят.
Венеция – един от най-големите търговски пристанищни градове през Средновековието, богат и пищен, град на изобилие и богатства, шумен, изпълнен с живот, аромати и цветове, в трактовката на Явор Гърдев е студено, монохромно пространство, решено в черно-бяло (сц. Н. Тороманов), изпълнено с отчуждени хора, разположени сред външна пустота, която е като отражение на тази вътре в тях. В сценичната версия са добавени текстове на италиански, немски, еврейски, английски, арабски – езиците, на които богатата наследница Порция (Р. Кърджилова) говори с ухажорите си от цял свят, отегчено сменяйки с дистанционното каналите за видеовръзка с тях, която гледаме на голям екран над сцената. Черните костюми на актьорите са като на хора от света на бизнеса, такова – делово и студено, е и поведението им дори когато са влюбени и би трябвало да изгарят от страст. Мерената реч, архаичният изказ и словоред стоят като анахронизъм на деловите костюми. Безкрайната любов между Антонио (П. Иванов) и Басанио (А. Тонев) изглежда не е само приятелска, а нещо повече. Намек за това има и при Порция и нейната служителка и приятелка Нериса (К. Старейшинска). Има един момент, в който Порция ѝ казва: „Хайде да си представим, че имаме това, което нямаме“, а Нериса отговаря: „Да си играем на мъже ли?“, след което Порция се оглежда и казва: „Дано не ни чуе някой!“.
„Венецианският търговец“, фотография Яна Лозева
Взаимоотношенията в представлението са сякаш мрежа от привидности и манипулации, любовта на Порция към Басанио не е безусловна, а е договор изпитание, който го принуждава да избира между благодарността към адвоката, спасител на приятеля му Антонио, и верността към клетвата да пази пръстена на Порция с цената на всичко. Въпреки разгулния живот и удоволствията Антонио и неговите приятели сякаш не изпитват истинска радост от живота, Басанио и Лоренцо (Н. Костов) уж се влюбват истински, но всъщност по сметка в момичета, които им носят зестра в чували с пари. В анонса към спектакъла Гърдев говори за „вътрешния плам“ при Шекспир като основа на конфликтите – този плам се обяснява като често неосъзнато привличане или отблъскване към някого. Това е странно, защото актьорската игра и отношенията на сцената създават усещане за рационална механичност и студенина, без какъвто и да било плам. Радина Кърджилова – Порция, е доказано добра актриса и може да се справи отлично с всякакви актьорски задачи, но в случая като типаж прилича по-скоро на пресметлива и властна бизнес дама във вечерна рокля, отколкото на влюбена девойка. Персонажите изглеждат плоски и силуетни, нямат плът и живот. Изключение е Шайлок – Самуел Финци, но като че ли и той не получава възможност да покаже всичко, на което е способен. Той е като контрапункт на всички останали – сложен като мотивация, едновременно жесток и раним. Един от красивите моменти е бащинският жест на любов, с който докосва лицето на предалата го дъщеря Джесика (Кр. Деянова). Финци се откроява и е сам на сцената, също като своя герой в сюжета. Неговото актьорско изпълнение разчупва емоционалната монотонност и внася свежи, комични елементи. Той предизвиква съчувствието на зрителите и изглежда сякаш е положителният герой, а не злодеят. Желанието му за кръв и мъст е продиктувано от наранената чест – в продължение на години той е обиждан и унижаван от Антонио и приятелите му, те са замесени и в бягството на влюбената му в неверник дъщеря, която пилее откраднатото му богатство. Разглезените венециански аристократи се гаврят с него и го унижават заради произхода и заниманието му, докато Шайлок е честен по свой начин и пунктуално спазва договорите. Никой не проявява милост към него, но в същото време всички очакват той да прояви милост и да опрости дълга на Антонио.
Законът, предназначен да обединява и уравновесява разнородното общество на Венеция, се оказва в противоречие с милостта и справедливостта. Явор Гърдев променя сюжета на Шекспир, като на съдебното дело адвокатът защитник на Антонио не е преоблечената Порция, а нейният служител Басанио. Той демонстрира гъвкавостта и разтегливостта на правото, като намира аргументи, с които хем договорът да бъде спазен, хем да не може да бъде изпълнен и Антонио да остане непокътнат. Дори нещо повече – лихварят е без вина наказан с отнемане на имуществото му.
„Венецианският търговец“, фотография Яна Лозева
Представлението е неравномерно като ритъм и се проточва в рамките на 3 часа, накъсвани от паузи, декорите се местят и се сменят екраните с изписаните на латински имена на домовете на участниците, които отбелязват смяната на мястото. Повишаването на тона и ускоряването на движенията след това не успяват да компенсират усещането за прекъсвания на действието и ненужно удължаване на някои моменти, например тегавото и скучно начало с Порция на празната сцена. Забързаното говорене в стих значително снижава качеството на артикулацията и яснотата на произнасяне на думите. Отделно от това вниманието се раздвоява между екраните и сценичното действие. В спектакъла са събрани добри актьори, но тяхното изпълнение създава впечатление за нещо технически разчетено и изпълнено точно, но разочароващо и студено, лишено от истинска емоция. Дори краят със събиращите се любовни двойки е така изигран и решен сценично, че не оставя усещане за хепиенд: Порция се мъчи да хвърля тежките чували с пари към дъното на сцената, френетично се прегръщат с Басанио и скрепват съюза помежду си с агресивна целувка. Същото правят Нериса и нейният любим. Остава горчивото усещане, че любовта в съвременния прочит на Шекспир е нещо невъзможно и липсващо също толкова, колкото и човешката милост.
Николина Делева
