Разговор с Марта Джурина, чийто артистичен проект Fluid Contact може да бъде разгледан до 8 юли в градинката „Кристал“ в София
От началото на тази година живеещата предимно в Берлин Марта Джурина осъществи три забележителни проекта в родната си София. Колкото и различни да са тези три изложби, те имат и доста общо, като отразяват вибрациите на многообразните посоки, в които се развива изкуството на Марта. Затова реших да ѝ задам няколко въпроса не само за тези три проекта, но и за мотивацията ѝ да работи в международен контекст, както и за постоянните ѝ завръщания в България.
Марта, нека да започнем с първата от изложбите ти през тази година в София, защото тя има по-дълга предистория. Самостоятелното ти представяне в Института за съвременно изкуство идва като финален резултат от твоето пребиваване в Residency Unlimitedв Ню Йорк, а пък то беше следствие от това, че ти си носителка на Наградата за съвременно изкуство БАЗА за 2021 г. Разкажи, моля те, какъв беше проектът, с който спечели БАЗА преди три години, и какви бяха мотивите ти да представиш точно него пред журито?
Проектът Touchpoint (в буквален превод заглавието значи „Точка на допир“), с който се представих в изложбата на номинираните за БАЗА в Софийската градска художествена гелерия и с който спечелих наградата през лятото на 2021 г., е създаден с помощта на Кирлианово устройство. В него изследвам възможността на фотографията да създаде изображение на допир, което техниката сама по себе си не може да осъществи, тъй като по принцип работи буквално през лещата на камерата.
Марта Джурина, фотография Alena Schmick
При т.нар. кирлианова фотография, която е създадена в началото на 20-те години на ХХ век като медицинска техника, е възможно да се улови електрически заряд, когато човек докосне повърхността на фотографска хартия, поставена върху кирлиановото устройство.
Идеята е да се архивира едно докосване. Като среща между мен и още един човек. Тази среща се улавя с изображение, което визуално представя физическия контакт между участника и фоточувствителния материал.
Всяко произведение носи името на човека, когото портретира. По този начин отбелязва случилите се преди това интеракции. Образите са толкова уникални, колкото е самият пръстов отпечатък.
Актуалността на събирането на биометрични данни беше вторият аспект, който ме накара да участвам с точно този проект. Със сигурност работите отговарят на времето, през което бяха създадени – пандемия и локдаун, тогава беше забранено да докоснеш някого. Пред журито исках да представя един от по-концептуалните си проекти, с които не съм толкова позната на българската сцена.
Както споменахме, всеки носител на наградата БАЗА, получава възможността за резиденция в Ню Йорк, как протече за теб тя и как изложбата Flashbacks рефлектира този затворен във времето творчески процес?
Изложбата Flashbacks, с куратор Марина Славова е един вид лично пътуване назад във времето към двата месеца в началото на 2023 г., които прекарах в Ню Йорк. Изложбата покани посетителите да съпреживеят спомена за моето пътуване чрез абстрактно-документални похвати, поставяйки въпроси за това как навигираме и пътуваме, какво си спомняме и как функционират нашите спомени, какво остава с нас през годините и как се променя споменът след всеки следващ разказ за него. Използвайки експериментална фотография, изследвам идентичността си и наблюдавам света, превръщайки невидимото във видимо. Фокусирам се върху светлината, която сама по себе си борави с време и пространство като синонимни за времето в САЩ.
Ню Йорк като един от най-забързаните градове в света ми допадна много. Чувствах, че темпото ми най-сетне е на подходящото място. Точно тази забързаност е отправна точка на видеото Frame of Time (2023). Работата разгръща панорами от заобикалящата среда чрез самонаправена камера обскура. Сканирани и изрязани, изображенията се превръщат във филм, пресъздаващ хореографията на пътуването и напомнящ на бързо сменящи се гледки при движение, както описва в текста към изложбата Марина.
Марта Джурина, Fluid Contact, 2024 г.
Ти си известна с фотографските си експерименти и видеопроизведения, но освен тях в тази изложба включваш и скулптурни елементи от плексиглас. Защо се насочи към такъв тип пространствено-скулптурно „атакуване“ на изложбеното поле?
Интересът ми към скулптурните работи става все по-силен през последните години. От дълго време се занимавам с фотографски обекти, които нагъвам и осветявам от различни страни. Обемите на хартията хвърлят сенки и създават изображения. Този интерес е последван от многобройни широкоформатни уникати в размери до 6 метра височина, които окачвам от тавана, и така отново внушението е пространствено. В ИСИ редицата плексигласови обекти пресъздават, макар и стилизирано, маршрути, които изминах в Ню Йорк. Поставени бяха между прожектора и прожекционната стена, взаимодействайки с видеото и създавайки множество сенки, отражения и пречупвания. Ефектите от плексигласа загатват за изкривяването на разказа за преживяното от субективна перспектива. Кулминацията на скулптурния подход се въплъщава в работата Travel Light, в която постоянното пътуване се превръща в предмет и контекст. Пътувайки от Берлин до София, а малко по-късно от Ню Йорк до Берлин, използвах куфарите си като камера обскура. „Окото“ на фотоапарата е отворено от момента, в който напускам вратата, до момента на пристигане на крайната дестинация. Продължителността на експозицията съвпада с продължителността на полета, с хореографията на пътуването – летището с цялата му структура и бюрокрация, границите и т.н. Куфарът е едновременно сътрудник, спътник и работи самостоятелно като артистичен инструмент за създаване на произведението. От него направих алуминиеви отливки, изложени върху огледало, които показах за пръв път в съвместно курираната с теб, Борис, изложба EE Tetris в Scope BLN в Берлин.
За тези скулптури има подробен текст в каталога към изложбата, който беше осъществен с финансиране от фондация Кунстфондс и който преведохме на всички езици на участниците (български, украински, босненски, унгарски, английски и немски).
По същото време, докато течеше тази изложба, ти участва в още един проект, който аз имах удоволствието да курирам за Гьоте-институт София. Изложбата Homo Deus беше реализирана в сътрудничество със Scope BLN в Берлин и представи твои произведения, както и на още двама берлински артисти – Пиа фом Енде и Денис Рудолф. Концепцията на Homo Deus, както и на твоето произведение Touch Stream, се занимава с триумфа на технологичната еволюция в контекста на човешките, дори на персоналните феномени. Разкажи повече за историята на Touch Stream, както и за технологичната vs. човешката тъкан на тази твоя работа.
Touch Stream задълбочава идеята за допир и представлява предмет на проучване на предстоящата ми програма в Кралската академия в Антверпен. Пръстовият отпечатък се отъждествява с човешката идентичност. Нашите пръсти са границата между външния и вътрешния свят. Чрез тях ние получаваме усета за допир още в утробата на майката. Отпечатъците ни са средство за идентификация и в биометричен смисъл правят нашата уникалност измерима и символично представима. Чувството за допир, сетивните способности, присъщи на върховете на пръстите ни, служат за ориентация в аналоговия и цифровия свят. Чрез тях ние бродим по гладките екрани на смартфоните ни и другите мобилни устройства. Touch Stream е приложение, което разглежда устройствата като неизползвано естетическо пространство във всекидневието. В шест „хореографии“ зрителите са водени през преживяването на докосванията и тяхната визуализация. По този начин жестът отново придобива значение отвъд чисто функционалния контекст във всекидневната употреба на смартфони, таблети или други устройства със сензорни екрани.
За мен интересното в тези две изложби беше, че концептуалният кръг се затвори – работата от БАЗА е изходна точка за участието ми в Гьоте-институт, а изложбата в ИСИ е следствие от престоя ми в Ню Йорк.
Нека поговорим и за нещо друго. Имайки предвид, че този проект се осъществи в държавна институция, каквато е Гьоте-институт, в партньорство с независима артистична асоциация като Scope BLN, как виждаш своите интеракции като художник с различен тип организации. Ти имаш богат институционален опит. Какви са разликите между това да работиш с музей, частна галерия, университет, панаир, фестивал или резидентна програма?
По време на пандемията събрах доста опит в нестандартни изложбени пространства. В Берлин съществува едно определено разделение между галерии и така наречени проектни пространства. На мен винаги ми е било любопитно да събера достатъчно разнообразен опит и до момента направих всичко по силите си да го осъществя. От друга страна, едно от най-емоционалните преживявания в професионалното ми развитие беше самостоятелната изложба в градска институция като музея Берлинише Галери през 2021 г. вследствие на стипендията Еберхард Ротерс. В САЩ пък участвах в голяма групова изложба, поканена от музея Ескенази към университета в Индиана, където имах честта да вляза в колекцията на тази реномирана институция.
Ако говорим за друг тип организации, много интересен беше опитът ми с Европейската инвестиционна банка в Люксембург, която също купи редица работи, създадени по време на резиденция в Париж в края на 2023 г. В момента те са показани в постоянната експозиция на колекцията им, наред с произведения на редица интернационални, но и български творци като Правдолюб Иванов или Коста Тонев. През ноември ще участвам в панаир в Люксембург, а през октомври в проект към университета в Хале, който се занимава с функцията на светлината в науката, като целта е не само да създам нова работа, посветена на технологията NeurOptics, но и да бъда лектор в университета. Вече четвърта година преподавам в УдК (Берлинския университет по изкуствата), където съм следвала, и обмислям развитие на преподавателската ми дейност. В началото на годината преподавах в ЕКА в Талин (Естонската художествена академия), а от септември съм поканена за една година като артист изследовател към Кралската академия в Антверпен, Белгия, за което нямам търпение.
Поредицата от резиденции в последно време беше много продуктивна. Наскоро се върнах от Швеция, където бях селектирана от Фотомузея в Ландскрона. Идната година съм поканена от ScopeBLN за тяхното участие във фестивала B–LA–M в Мексико Сити, който спомага за установяването на културни взаимоотношения между Берлин, Мексико Сити и Лос Анджелис. Едно от най-нестандартните изложбени пространства, в които съм работила, е офисът на foryouandyourcustomers Sofia, където осъществих изложбата In Touch с куратор Виктория Драганова.
Марта Джурина, Fluid Contact, 2024 г.
Говорейки за резиденции, стигаме до една важна програма за теб – тази в Cité Internationale des Arts в Париж през миналата година. Разкажи за проекта, върху който работеше там?
По време на пребиваването ми през 2023 г. в Cité Internationale der Artс, Париж (като част от програмата за развитие на артисти ADP на Института EiB в Люксембург) възникна проектът FluidContact. Това беше в резултат на артистично проучване на място: работа с изображения, получени с прилагане на аналогови фотографски техники на брега на река Сена, при която светлината се явява едновременно обект и среда. През прозорците на ателието ми там виждах всеки ден реката и четейки какво се случва в градската политика по това време, стигнах до концептуалната рамка на проекта. FluidContact изследва творчески методи за възприемане на света през призмата на водата. Той е част от стремежа за деконструиране на традиционните фотографски методи, фокусирани върху човешката природа, като предлага ново изразно средство, основано на флуидността на водата, преодоляващо конвенционалните граници на фотографията и позволяващо използване на безкамерни експериментални техники.
Серията от творби е създадена в съучастие със силите на природата, по-конкретно на слънчевата светлина и водата на реката. Това предполагаше пряк контакт с организми и химични съединения, намиращи се понастоящем там. Това се случи по-малко от година преди опита за пречистване на Сена до степен на безопасност за практикуване на плувни спортове заради Олимпийските игри през 2024 г. В основата на проекта е идеята за възстановяване на пригодността на водата за контакт с човешкото тяло.
Ти показваш този проект и в рамките на CULTURAMA FEST 2024, София. Тъй като подобен тип работа е доста контекстуална, какво би могло да я направи валидна не само за Париж, но и за София?
Разбирането за безграничния характер на водата подчертава необходимостта от съвместни, транснационални усилия за справяне с изменението на климата и последиците както за хората, така и за екосистемите. Ако трябва да спомена термин, който много добре контекстуализира тази идея, това е хидрофеминизмът, който разглежда взаимовръзката между всички водни басейни и човешките тела и подчертава факта, че водата не признава политически граници, тече свободно през тях и засяга еднакво различните общности. Тази перспектива става още по-критична в контекста на изменението на климата, тъй като повишаването на морското равнище, променените метеорологични модели и увеличеният недостиг на вода засягат безразборно световното население. Затова този проект е част от CULTURAMA FEST, чиято тема тази година е водата. Затова фокусът върху един парижки феномен, свързан с експлоатацията на Сена и с Олимпиадата, придобива още по-голяма международна актуалност.
В Париж представи работите в затворени пространства, докато в София те са изложени в публична среда – на паната в градинката „Кристал“. Как публичното пространство променя смисъла и прочита на тази инсталация?
В момента подготвям още една интервенция в публично пространство – в катедрала в близост до Берлин. През август 2023 г. инсталирах работа на фасадата на Центъра за ледниковия период в Естония близо до Тарту, който е Европейска столица на културата 2024. Работата в публично пространство става все по-актуална за практиката ми. В средата на юли участвам във фестивал, посветен на светлината, в Касел, а точно преди година създадох нови знамена за Министерството на науката и културата в Потсдам като част от политически фестивал, свързан с джентрификацията на града. Публичното пространство променя материалността на работите – от уникати в размер 30 на 40 см, каквито показах по време на изложбата в Париж, те станаха пана, изложени в една от най-популярните градинки на София.
За осъществяването на Fluid Contact си сътрудничиш с Ина Кънчева и нейната фондация „Културни перспективи“. Познавахте ли се по-рано и как получи покана от нея?
Радвам се много, че работя отново с Ина Кънчева, която от години подкрепя работата ми. CULTURAMA, чиято стипендиантка бях в програмата „С усилия към звездите“ през 2020 г., създава нови формати, в които показва култура и изкуство. Мисля, че публичното пространство дава възможност на повече зрители да стигнат до проекта и да се срещнат с изкуство във всекидневието си. Това премахва пречки и трудности, които хората понякога изпитват, влизайки в изложбено пространство – нещо, над което трябва всички да работим.
Ти си много активна на международната сцена, но прави впечатление, че се стремиш да осъществиш всяка година поне няколко проекта и в България. Случайно или целенасочено е това и какво означава артистичното „номадство“ за теб?
Номадството със сигурност не е случайно. Мисля, че е много важно за всеки артист да напусне зоната си на комфорт и да види как неговата/нейната работа бива възприета от чуждестранна публика. През последните две години имах възможността да работя по проекти в САЩ, Великобритания, Швейцария, Германия, Швеция, Франция, Люксембург и България, което не само подпомогна изграждането на мрежа от контакти, но също така отвори нови перспективи за работата ми. Активно се стремя да имам всяка година дълги работни периоди в България. Надявам се много и в бъдеще да бъда активна част от българската сцена.
Марта Джурина, Fluid Contact, 2024 г.
Марта Джурина е родена през 1991 г. в София. Учи в Хумболтовия университет и Техническия университет в Берлин, в Берлинския университет по изкуствата и Академията по изкуства в Глазгоу. През 2024 г. е артист-изследовател в Кралската академия на Антверпен в Белгия. От 2020 г. преподава експериментална фотография в Берлинския университет по изкуствата. Нейни творби са показвани в множество международни изложби, последно в Berlinische Galerie – Музей за съвременно изкуство, Софийски Арсенал – Музей за съвременно изкуство, Feldbusch Wiesner Rudolph (Берлин), Eskenazi Museum of Art към Университета в Индиана (САЩ), Гьоте-институт България (София), ИСИ-София и др. Джурина е носителка на Наградата за съвременно изкуство БАЗА (2021), стипендията Eberhard Roters (Фондация Preussische Seehandlung, награда на Berlinische Galerie, 2020), Artist in residence на Германското външно министерство (2022), награда за фотография Marianne Brand (2022 г.), стипендия за издаване на публикации на град Берлин (2023 г.) и др. През 2024 г. тя публикува първата си обширна монография на три езика (български, немски и английски) с помощта на издателство Distanz Berlin.
Борис Костадинов