Днешното издание на "Неделния следобед" е посветено изцяло на оперното изкуство. Поводите са два: новата постановка на "Лоенгрин" в Софийската опера и 110 години от рождението на изтъкнатия български оперен режисьор Михаил Хаджимишев. И между двата повода има пряка и много тясна връзка, защото предпоследната постановка на Вагнеровия шедьовър "Лоенгрин" в София датира от далечната 1968 година (премиерата е на 19 април) и тя е на диригента Асен Найденов и режисьора Михаил Хаджимишев. А последната реализация на Константин Тринкс и Пламен Карталов беше представена на 13 и 23 юни в залата на Националната опера и балет. Гледах и двата спектакъла – премиерата на 13 юни и второто представление на 23-ти. Имам ясна позиция, но мнението си ще изкажа по-късно, защото сега бързам да представя един важен гост на Вагнеровия фестивал в София тази година – британския музиколог и критик Грегор Таси, реномиран и уважаван специалист, с огромен брой отзиви, рецензии и интервюта, публикувани в престижни европейски издания и автор на няколко книги, посветени на големи руски музиканти. Ето и част от разговора с г-н Таси, посветена на Вагнеровите спектакли в София тази година.

Ц.Т. – Здравейте и добре дошли в студиото на "Неделен следобед". Миналата година, след като Сте гледали премиерните спектакли на новата продукция на "Пръстена" в София, Сте написали: "Целият проект беше забележително събитие с участието на почти изцяло български певци. Съмнявам се, че друга страна би могла да осигури вагнерианско пеене от такъв стандарт…". Какво бихте казали днес, след като гледахте премиерата на "Лоенгрин" и възстановките на първите три опери от тетралогията? Все още ли смятате, че в България има толкова много добри певци, както отбелязвате в интервю с Мариана Цветкова?

Г.Т. – Да, мисля, че мога да потвърдя, след като гледах "Лоенгрин", особено за двама български певци, които не съм чувал досега – Габриела Георгиева и този, който беше Телрамунд (Венцеслав Анастасов – б.а.). Мисля, че той е започнал работа в Софийската опера тази година (всъщност Венцеслав Анастасов е щатен артист в театъра от 2021 г. – б.а.) и беше изумителен. Зная, че някои критици казаха за тези певци "световна класа". Мисля, че в богатството на българското пеене е предизвикателството да се представи "Лоенгрин" с български певци. Има много дълга традиция българите да пеят в чужбина. Борис Христов е само един пример. Той отива във Виена, а този град е център и отправна точка за обучението и кариерата на много оперни звезди, които след Виенската държавна опера пеят в най-големите световни театри – в Америка, Великобритания, Германия. Мисля, че тази традиция продължава и се разраства, това е богатството на българската певческа традиция.

Ц.Т. – А смятате ли наистина, че българските певци са много добри в оперите на Вагнер?

Г.Т. – Да. Трудно е да се определи точно защо. Считам, че ако имате богата певческа традиция, фолклорна традиция, независимо от това, че германските характерни черти се различават, тоналността, цветната гама на езика е различна… Днес разговарях с една от певиците, която пя в "Лоенгрин" – Цветана Бандаловска, и тя ми каза, че докато самостоятелно е учила партията на Елза, е открила, че тя е лесна за нея, заради вокалните характеристики.

Ц.Т. – Цветана беше изумителна Зиглинде миналата година във "Валкюра", но мисля, че в Елза направи нещо друго, нещо различно. Много харесах нейната Елза. Радвам се, че и Вие Сте я харесали. Освен всичко, тя е красива, костюмите ѝ стояха великолепно.

В интервю с Константин Тринкс, публикувано миналия септември, отбелязвате малкия брой оркестранти в нашия оперен театър, а той обяснява този факт с размерите на оркестрината, която просто не може да побере повече. Какво мислите за оркестъра на Софийската опера? Считате ли, че е сравним с тези на други европейски оперни театри? Спомням си, че в интервюто Вие специално Сте отличили медните духови, а Тринкс прави акцент върху валдхорнистите, които и според мен са сред най-добрите инструменталисти у нас в момента.

Г.Т. – Известно е, че Вагнер е изисквал за "Лоенгрин", както и други опери като "Парсифал", "Тристан и Изолда", оркестър от поне 105-110 музиканти. Дори най-големите оперни театри не разполагат с достатъчно пространство за това, условията за работа на 100 и повече музиканти в оркестрината са трудни, особено ако температурите са над 30 градуса. Така че понякога се взима решение оркестърът да е по-малък от 105 души, комплектуван по подходящ начин от щрайх, медни и дървени духови. Но броят на медните и дървените духови винаги остава същият, както ако оркестровият състав е пълен. Тъй че няма техническа причина оркестърът да звучи ограничено. Важна е и акустиката в театъра. Гледал съм във вашия театър около 10 различни опери, тази и миналата година, и намирам акустиката за отлична. Седял съм на различни места в залата - наистина акустиката е много-много добра. Затова не считам за голям проблем оркестърът да е съставен от 74-75 души.

Ц.Т. – Но харесвате ли изпълненията на този оркестър? Звука, свиренето?

Г.Т. – Мисля че… бях много изненадан… честно да кажа, много оркестри от цял свят гостуват във Великобритания. Тук споменах пред няколко души, че не съм чувал български оркестър на живо никъде. Никъде в Европа, където съм бил. Чувал съм оркестри от Япония, от цяла Източна Европа, от Америка. Същото важи и за записите. Не съм срещал издадени на диск записи на български оркестри. А тук нивото е много високо. И можех да видя инструменталистите в оркестрината как вдъхновено свирят тази музика, въпреки че прекарват по 4-5 часа в това пространство в доста сложни условия. Мисля, че в този оркестър има добра традиция в свиренето на медни духови инструменти, на дървени духови също, а щрайхът е толкова добър, колкото във всички други състави, които съм слушал. Много неща в един оркестър зависят от щрайха. Във "Валкюра" например имаше едно соло на виолончелото. Беше абсолютно прекрасно! Бих се радвал да се запозная с този виолончелист – той или тя свири великолепно. Така че имате много добър оркестър, първокласен.

Ц.Т. – Радвам се да го чуя. И аз мисля, че в Софийската опера свирят едни от най-добрите ни инструменталисти, особено медните духови. Постановките в Софийската опера, както и в други български оперни театри, се отличават със стремеж към красиви костюми, декори, семпло или пищно, но традиционно оформление. Мисля, че тази добра традиция от миналото на операта все още е запазена в Италия. Докато в други страни от Западна Европа, особено в Германия и Австрия, режисьорите и дизайнерите понякога изглеждат напълно луди. Не разбирам защо Лоенгрин трябва да излиза от канализацията с мръсни и дрипави дрехи, както последния път в Залцбург. Какво мислите за тази тъжна тенденция, която наблюдаваме от десетилетия?

Г.Т. – Мисля, че… понякога е въпрос на психологията на режисьорите. Мисля, че мога да разбера една от причините – защо го правят. Опитват се да не правят опера за елита. Защото се счита, че това е елитарно изкуство. Те не мислят за оперните почитатели, а уж за младите хора. Мисля, че се счита, че трудно биха привлекли младежта да слуша Верди, Пучини, Вагнер, Росини, ако в операта се носят костюми, каквито са носели хората преди 200 години. Намират за привлекателно да има секс на сцената, животни…

Ц.Т. – Или много кръв…

Г.Т. – Кръв, да! Спомням си една постановка на "Рейнско злато" преди няколко години, където на сцената имаше два крокодила. По принцип в операта "Рейнско злато" не се споменават крокодили… Дори при много внимателно изследване и проучване на работата на Вагнер, няма как да открием, че е искал да има крокодили на сцената. На английски наричаме това gimmicks (трикове, ефектни номера). Мисля, че намерението да привличаме млади хора към операта по този начин просто не върши работа. Разбира се, развитието на оперния театър както във Великобритания, така и в повечето страни, зависи от правителствата. Правителствата идват и си отиват, министрите на културата идват и си отиват и в рамките на година или две се появяват тотално различни идеи за операта. Например, че тя няма особено влияние, че не могат да бъдат привлечени младите хора към това изкуство. Вярно е, че оперната публика навсякъде, включително в Шотландия, е предимно на средна и над средната възраст. В залите могат да се видят много повече хора с побелели коси, същото е и на симфоничните концерти. Според мен начинът да накараме повече хора да ходят на опера е образованието. Ако говорим специално за Великобритания, музикалното образование обхваща поне 80 процента от учениците. Имаме преподаватели, които ги учат на пеене, на цигулка, други инструменти. В предварителния разговор с Вас споменах откъде дойде моят интерес към музиката – от основното училище, от учителите, които срещнах там. Част от проблема (освен образованието) е, че определен брой режисьори станаха твърде "модерни" – в Америка, в Западна Европа. Но мисля, че тази тенденция върви към залез. А постановките на Софийската опера, които са съвсем различни, всъщност привличат млади хора. И те идват добре облечени. И идват, защото искат да чуят музиката. Може би посещават и рок концерти, но в залата на Операта седят и слушат внимателно. Мисля, че успехът на Вагнеровите спектакли в Софийската опера, на Вердиевите (разбрах дори, че наскоро сте имали и творба на Керубини - "Медея"), струва ми се, че младите хора в България се интересуват от това – сериозна музика, оперна и симфонична. Познавам много хора от различни страни, с които съм разговарял в антрактите на вашите спектакли – хора от Европа, Австралия, Америка, които идват тук специално, за да видят тези постановки, да чуят и видят операта в традиционен вид, така, както я е замислил и сътворил композиторът…

Ц.Т. – Няма да Ви питам дали харесвате постановките на Пламен Карталов. Разбирам, че ги харесвате, прочетох го и в отзивите Ви от миналогодишния Вагнеров фестивал. Но имате ли някакви коментари относно последната премиера – "Лоенгрин"? За солистите, хора? Какво биха могли да подобрят? Върху какво според Вас трябва още да работят съставите на Софийската опера?

Г.Т. – Съществува традиция отпреди 30-40 години. Български хорове са идвали многократно във Великобритания, концертирали са, правили са записи и са били много-много популярни у нас. Смесените ви хорове са били фантастични. Особено фоклорните български хорове…

Ц.Т. – Да, но това е в миналото. Говоря за съставите на Софийската опера.

Г.Т. – Добре, трябва да кажа, че бях впечатлен от смесения хор в "Лоенгрин". Сцените им в първо действие бяха изумителни. Оркестърът – прекрасно изпълнение, солистите – превъзходно пеене. Бих ги сравнил с някои от най-големите и престижни оперни театри… И смятам, че когато представят "Лоенгрин" за втори път, ще бъде още по-добре.

Ц.Т. – Да, нямам търпение да видя и чуя Саймън О’Нийл като Лоенгрин. Познавате ли този артист?

Г.Т. – Той е много известен певец. Гледал съм го във Великобритания. В Единбург пя малко преди началото на пандемията и беше абсолютно бляскав. Великолепен е в опери на Вагнер и Верди – фантастичен тенор. И много добър актьор. Мисля, че публиката в София трябва да изкупи всички билети за неговия спектакъл.

Снимки: Софийска опера и балет