Как се роди идеята за фестивал на съвременната визуална сцена във Варна? Какво послание носеше темата на тазгодишното второ издание? В какви пространства се осъществиха многобройните проекти? Какви са плановете за третата БУНА? Въпроси към организаторите и кураторите.

Организаторите

Разговор с Ралица Герасимова

Бихте ли разказали предисторията на фестивала?

БУНА се роди през зимата на 2022 г., когато обмисляхме какво повече можем да направим за варненската, а и изобщо за българската сцена. В главата ми се заформи питането защо повечето жанрове в изкуството имат своите фестивали, награди и институции, а съвременната визуална сцена е сякаш встрани. Същевременно секторът се разшири многократно. Отвориха се независими пространства, увеличи се броят на участниците – артисти, куратори, мениджъри и други професионалисти. Така се зароди идеята за ежегоден фестивал на съвременната сцена, който да приобщи максимален брой нейни представители с цел общуване, създаване и дискусия.

Когато замисляхме фестивала, в екипа бяхме аз, София Димова и Калина Жечева, търсихме символика, която репрезентира града, мотивите, стоящи зад събитието, идентичността на нашия екип. БУНА във Варна е добре позната дума, често използвана, това са бетоните съоръжения в морето, които предпазват от вълни и оформят морския бряг. Буните във Варна са и конкретни локации. Оказа се, че първото значение на думата е остаряла форма в женски род на думата „бунт“. „Буни се“ е синоним на „бунтува се“. Това много се хареса на нашия женски екип. И ето ни, вече готвим Трета БУНА…

Още с първото издание към екипа се присъединиха Василена Ковачева, Пресияна Маринова, Евгения Михайлова, а след второто издание и Нели Вълчева (Галерия „Ларго“ във Варна). Неизменна подкрепа оказват Биляна Раева, Калин Кътев, Асен Иванов, както и представители на различни проекти и бизнеси във Варна.

Второто издание бе допълнително подкрепено от кураторката Ирина Баткова, артиста Александър Вълчев, поканен да курира и реализира намесите тази година. Както и от журито – Виктория Драганова, Маргарита Доровска, Рене Георгиева и Катрин Зингер.

Как протече първото издание?

Първото издание мина при голям ентусиазъм и много труд. Не само за екипа, но и за всички участници. БУНА е прекрасно изживяване, но то винаги се крепи на много труд и усилия. Затова и казваме, че БУНА е децентрализиран фестивал, в който всички участници са копродуценти.

„Природата на връзките“ е заглавието на второто издание. Какво послание отправяте с него?

Темата „Природата на връзките“, зададена от куратора на тазгодишното издание, е вдъхновена от екологията и околната среда, но през погледа на човека. Природата като естествен придатък на човешкото общество. Именно заради това и патрон на фестивала беше Юлиан Попов, министър на околната среда и водите в кабинета на акад. Денков. Темата проработи добре, имаше прекрасни форми на общуване в най-различни медии. Например изложбата на ИСИ-София с куратор Яра Бубнова обърна внимание на взаимовръзките на колектива със сцената. Проектът на галерия „Доза“ с художниците Арбнор Каралити и Юл Джафери и куратор Войн де Войн показа как младите косовски артисти изследват едновременно природата, екологията и кризите, с които се сблъскват. Изложбата на Ирина Баткова в ReBonkers разглежда връзките на жените с природата в екофеминистичен наратив. Всички намеси провокираха и изследваха връзките на градската среда и гражданите.

Имаше проекти за отношенията между човека и тялото му („Спалнята на Нево“, Галерия „Папийон“, куратор Андрея Гандева). Сдружение „Еклектик“ разгледа темата за самотата. Мария Македонска, участничка в „Резиденция Баба“, представи проект, който стимулира общуване и откровеност без социален контекст, всички излизаха от него облекчени и разплакани. Това е само малка част от всички 67 събития на фестивала.

Тази година имаше международно участие, но и голяма част от българските автори живеят в чужбина. От друга страна, присъстваха и не малко местни артисти. Различава ли се по характер изкуството, създадено у нас днес?

Естествено е в един нов фестивал да се засилва международното участие. Всъщност БУНА е чудесна възможност за базирани навън артисти да се срещнат с родната сцена, като по този начин създават нови мостове и сътрудничества.

Какво подготвяте за догодина?

Догодина искаме да развием още повече практиката на намеси в градската среда. Да поканим повече куратори и да разширим творческия екип.

Ралица Герасимова е новият заместник-кмет по културата в Община Варна. Тя има богата професионална биография като експерт по култура с над 20-годишен опит в България, САЩ и Хаити. Била е преподавател в американски университет; участвала е в културни изследвания в Косово и Хаити, където се е занимавала с мониторинг на мисията на ООН. Завръщайки се у нас, продължава да се занимава с култура – организирала е над 30 изложби на български и международни артисти, доскорошен директор на артистичното пространство ReBonkers и председател на сдружение „Таляна“.

Изглед от изложбата „Природата на връзките“ в ReBonkers, куратор Ирина Баткова

Кураторите 

Второто издание на фестивала (24 май–2 юли) представи 67 събития, 188 артисти и 27 локации. Ирина Баткова беше куратор на изложбата в ReBonkers, а Александър Вълчев – на намесите в градската среда. В Дома на архитекта беше показана колекцията на Калоян Илиев-Кокимото, а софийската галерия „Аросита“ участва в БУНА с изложба с куратор Росица Гецова.

Как работихте с пространството и каква е неговата роля в изложбата, курирана от вас?

Ирина Баткова: Всички проекти, по които съм работила през годините, са се развивали или в избрани за тях места, или в съответствие с особеностите на архитектурата, сред която е трябвало да се осъществят. А работата с алтернативна на създадената за изложби среда е много трудна. Това са места със своя история и специфична енергия, в повечето случаи интериорите са сурови и въздействащи сами по себе си, както в случая на пространството на ReBonkers. То е изпълнено с характерни детайли – груби камъни и тухлени сводове с естествен цвят, тежки метални елементи – стълби, парапети, решетки, останали от предишните ползватели на този близо 200-годишен турски погреб. Всичко това може да бъде използвано, за да подсили посланието на една изложба, но също така може да съсипе работата на художниците – затова обектите, които се включват в такъв проект, окачването и осветлението трябва да бъдат много добре преценени.

Александър Вълчев: В цялото ми творчество като художник работата с пространството има водеща роля. Тя не е афиширана и самоцелна, но изключително важна при мисленето и осъществяването на произведенията ми, а също и за тяхното възприемане. Основна мотивация да бъда куратор на намесите в градска среда беше именно предизвикателството за работа с пространството във всички негови аспекти. Това са седем различни проекта, всеки един е на различен автор, изработен е от различен материал, ориентиран е към различна публика, ситуиран е в различна среда. Тук пространствата са не само архитектурни или природни, но също така социални, а всяко едно от тях е политически, икономически и исторически натоварено. Да се намери правилният контекст за всяка работа, като същевременно се съобразяваш с куп технически и обществени изисквания, без да ощетиш работата, беше истинско предизвикателство. В случая с градските намеси произведенията придобиват завършения си вид, само когато са в конкретното пространство, избрано от автор и куратор.

Калоян Илиев-Коимото: Пространството на Дома на архитекта във Варна е знаково за града, но въпреки това бе някак останало в сянката на миналото, а точно то бе отправна точка в първия реализиран от мен проект в тази къща от XVIII век – на първото издание на фестивала БУНА представих една „неофициална“ моя колаборация с Албрехт Дюрер, озаглавена Дюрер версус дюнер. По този начин произведенията на майстора на графиката от миналото се съчетаха с майстора на популярната култура в мое лице, за да се направи връзката между класическото високо изкуство и масовото популярно изкуство и да се скъси дистанцията между потребителите на едното и другото. Това беше началото, но архитектура от подобен тип не може да те остави безучастен и с края на проекта ми там, за който получих и наградата на публиката през 2023 г., започнах идейната реализация на кураторския ми проект „Емоционална декомпресия“, в който продължавам връзката с Дома на архитекта. Там направих и изложбата си за второто издание на фестивала.

Росица Гецова: Преди изложбата ми изпратиха снимки от пространството, аз направих някои колажи на фотошоп и отделно го обсъдих с авторите, те също дадоха идеи. Отделно на място импровизирахме и разместихме.

Амандин Урути от колекцията на Калоян Илиев-Кокимото

Как подбрахте участниците за вашия проект и какви бяха водещите критерии?

Ирина Баткова: Идеята беше да направя изцяло женска изложба на художнички, които следя отдавна. Това, което ги обединява, може да бъде обобщено с делфийската максима „Познай себе си“ (Γνωθι Σεαυτον), защото на формално ниво стратегиите за конструиране на визуален език за всяка една от тях са съвсем различни. Но именно внимателният самоанализ, който е базисен за работата им, създава условия и за анализ на „природата на връзките“, който е в основата на този проект. Работите на Надежда Ляхова ,Наталия Йорданова, Мариана Василева, Боряна Петкова, София Димова, Леда Ванева, Албена Баева, Боряна Роса, Гьонюл Нюхоглу и Дагмар Шурер осмислят позицията на екофеминистката етика, която отхвърля дуализма „култура-природа“ и представя концепция за грижата и емпатията, които не могат да бъдат сведени до индивидуални права или задължения, нито да бъдат установени чрез позоваване на исторически правила или принципи. В световен план са показателни различни изследвания на когнитивни психолози, невролози и неврохирурзи на „емоционалната интелигентност“ – форма на интелигентност, която е различна, но свързана с „рационалната интелигентност“. Според тези изследвания рационалният ум не може да работи ефективно без емоционална интелигентност. В този смисъл десетте участнички в изложбата успяват да създадат една територия на специално отношение към разбирането за света и природата, като по този начин фокусират вниманието на публиката към дълбок анализ на идеята за екологията като отношение и осмисляне на връзката с другите в контекста на една много по-голяма картина на съществуването.

Александър Вълчев: Част от авторите поканих лично, защото познавам тяхното творчество. Те се вълнуват от проблемите на градската среда. Работят с различни медии и реагират по строго индивидуален начин. Другата част от авторите бяха избрани въз основа на отворена покана. Целта ми беше да има максимално разнообразие от работи, някои по-иносказателни, абстрактни или метафорични, други по-буквални и разказвателни. Богатството на теми и изразни средства като начин за провокиране на емоции и задаване на въпроси към непрофесионалната публика беше основна цел за мен.

Калоян Илиев-Кокимото: Произведенията, показани по време на фестивала, са на автори от личната ми колекция, свързани с архитектурата, дизайна, интериора, екстериора и ландшафта. Дълго време подбирах художниците и техните произведения, за да се получи това усещане за цялостно въздействие спрямо пространството и темата на фестивала – „Природата на връзките“.

Росица Гецова: Авторите са участници от един наш проект с Елизабет Талауер, който вече от две години го правим: LOOK – Technology and Ecology, представен в „Аросита“, Depoo, „Харта“ и „Пунта“. Темата на втората БУНА – „Природата на връзките“, тази година съвпадна с нашата тема и аз директно я изпратих за кандидатстването.

Какво изследвахте с избраната от вас тематика?

Ирина Баткова: Работих с визуални артистки, за които са характерни внимателното вглеждане в невидимите детайли на света, фокусът върху променящата се динамика на човешките отношения, породена от непрестанно обновяващите се нови технологии и настоящето състояние на капитализма, които диктуват дневния ред не само на хората в големите градове, но и на тези, които живеят много по-близо до природата. Във времена, в които е присъдена Нобелова награда за химия за пренаписване на кода на живота – откритие, пряко свързано с лечението на няколко вида рак, международни конфликти се разрешават с кръвопролития и убийства, а войната все още е важен фактор в световната икономика. Наблюдаваме как в рамките на един човешки живот е възможно да изчезнат ценности, които са основополагащи за дефинирането ни като вид, и нашето съществуване да заприлича на плуващия без посока флаг с QR код, водещ наникъде във виртуалния океан на Албена Баева.

Александър Вълчев: Проектът, който представих на фестивала БУНА, е фокусиран основно върху две теми: присъствието на съвременното изкуство в живота ни и смисъла, който то може да добави към него; преосмисляне на връзките настояще-минало, човек-природа през призмата на изкуството в публичната среда. Изкуството в града около нас винаги е предизвиквало много полемики. Открай време то е инструмент на политиката за утвърждаване и легитимиране на властта, за увековечаване на хора и събития от миналото или има чисто „разкрасителни“ функции със съмнителна естетическа стойност. Издигат се гранитни блокове и бронзови отливки, полират се до блясък и се декорират с цветни стъкълца, с идеята да са „красиви“, да устоят на времето и да представят „вечните“ ценности.

Работите, включени в проекта, представляват контрапункт на тези тенденции. Те подхождат с ирония и със знанието, че всичко се променя. Те обръщат поглед към темите, изразните средства и материалите на днешното време, без да забравят, но и без да имитират миналото. Безмълвно присъстващите, изчистени от съдържание масивни Стели на Симеон Симеонов и конните паметници със заличени ездачи в „Градски картички“ на Лъчезар Бояджиев ни карат да се замислим какво става с историята днес. Импровизираната скулптура на Никола Стоянов, която прилича на отпадъци от поредният ремонт, и „Черно море, море от черно“ на Стоян Дечев ни обръщат внимание на това в каква среда живеем. Допринасяме ли за нейното подобряване, или само за замърсяването ѝ? Завързаният за постамента балон на Димана Латева, застинал в опит за летене, и запечатаните човешките силуети на Илияна Григорова и Богомил Иванов, които вятърът развява като гордо вдигнати знамена, са привидно свободни, но всъщност са приковани от материалността на нашето време. Отвсякъде ни рекламират мечти, но ни продават предмети. А кучето Хюго от работата на София Димова се е превърнало в главен герой. То се радва на всеобщо внимание. Почти никой вече не помни кой е стопанинът му, кой държи каишката му.

Произведенията бяха временно експонирани и изработени от нетрайни материали, подлежащи на повторна употреба или рециклиране. Те са повод за преосмисляне на връзките минало-настояще, човек-природа, вечно-преходно, реалност-мечти.

Калоян Илиев-Кокимото: Изследвам същността на формообразуването в избраните произведения, които тематично са свързани в количествени характеристики и съотношения. В тези работи стоят познанията за строеж на системи от взаимодействащи си структурни компоненти, елементи и съвкупности. Може да се обобщи, че формообразуването е ритмичната организация в изложбата, съдържаща творби от колекцията ми с динамични структури, показващи комбинацията между техните компоненти и форми. Изследвайки посоката на организация на формата, произведенията са обединени от симетрия и ритъм в единна матрица.

Росица Гецова: Основната цел на проекта е да инициира създаване на продукт, който да задълбочи интереса към новите хибридни форми в съвременното изобразително изкуство и дигиталните технологии. Един проект с две значими ползи: развиване на вкуса и обогатяване на възприятията на публиката чрез новите подходи, от една страна, и привличане на вниманието към актуалните проблеми на съвременното общество, от друга.

LOOK: Technology and Ecology, куратор Росица Гецова

Какви нови перспективи открихте с настоящия проект?

Ирина Баткова: За мен е важно във всеки един проект не само аз, но и художниците, с които работя, да видят работата си от малко по-различен ъгъл, често се случва в процеса на подготовка да започнат нови серии или да преосмислят произведения, които са създали преди години. В крайна сметка ролята на кураторите основно се състои в това да споделят различни артистични светове и да поддържат диалог с художниците и публиката, а това е част от световния обмен на идеи, който не зависи от географските локации или физическите пространства, където се случва.

Александър Вълчев: Тази нетипична за мен роля ме накара да се замисля за доста от проблемите, които стоят пред съвременното изкуство в България. Възможността да се излезе извън галериите и да се представят работите пред максимално широка публика е истинско предизвикателство. След този кураторски проект и миналогодишната ми интервенция „Нова фасада за стара сграда“ също в рамките на фестивала смятам да продължа в същата посока като куратор и автор.

Калоян Илиев-Кокимото: С тази изложба поставям началото на поредица от изложби, в които ще представя останалата част от произведенията в колекцията ми.

Росица Гецова: Много ми харесва, че проектът, над който работим заедно с Елизабет Талауер, е показан и на други места извън София. Предстои да бъде показан и в други държави. И се научих да работя с винтоверт. 

Стоян Дечев, „Черно море, море от черно“, фотография Денислав Стойчев

Ирина Баткова е писател и независим куратор, живее и работи в София. Била е куратор на Графичния кабинет към СГХГ (1988–91), директор на галерия „Шипка 6“ на СБХ (1992–93), основател и управител на студио за дизайн Графис Б (1993–97), арт консултант, куратор и директор на галерия „Витоша“ (1997–2017), артистичен директор и куратор на галерия Плюс 359 Водна кула, София (2017–20). Ирина Баткова е куратор на националното участие на България в 59-ото Международно биенале на изкуствата във Венеция, 2022 г. Тя е основателка на сдружение „Арт проджект Депо“, платформа за съвременни изкуства и култура. Като куратор на сдружението осъществява множество изложби в институционални и алтернативни пространства.

Александър Вълчев е роден през 1973 г. в София. През 1998 г. завършва магистърска степен в НХА, специалност „Скулптура“ при проф. Крум Дамянов, а през 2013 г. магистърска степен по „Фотография“ в НБУ. Автор на много самостоятелни изложби, сред които: „Конструктивни колебания“ в ИСИ-София и „Как да се държим с обекта“ с куратор Яра Бубнова в галерия „Кредо Бонум“ (2019); „Чудо“ (2022), „2020: Една Одисея в ателието“ (2020) и „Скулптурата като хоби“ (2014) с куратор В. Млечевска в галерия „Аросита“ и др. Впечатление правят участията му в международни форуми като: Self-splaining, част от Манифеста 14 (2022); „Дунавски диалози“, Нови Сад, Сърбия (2018); UAMO, Мюнхен, Германия (2016); Месеците на фотографията: Виена, Австрия (2008), Любляна, Словения (2007), Братислава ,Словакия (2007).

Калоян Илиев- Кокимото е роден 1979 г. във Варна. Завършил е специалност „Графика“ във Факултета по изобразителни изкуства към Университета „Св. св. Кирил и Методий“, Велико Търново и е специализирал в графичния департамент на Академията за изящни изкуства „Владислав Стремински“ в Лодз, Полша (2008). Кокимото има над 35 самостоятелни изложби във Варна, Пловдив, София, Белгия и Дания. Участвал е в над 190 общи изложби, фестивали за съвременно изкуство, ануалета, биеналета и триеналета на рисунката, графиката и колажа. Има 15 награди за графика, екслибрис, рисунка и живопис. Произведенията му са в 19 колекции в България, Турция, Сърбия, Румъния, Италия, Испания, Полша, Белгия, Холандия, Дания, Уругвай, Тайланд, Япония и Китай. 

Росица Гецова е родена 1969 г. в София. Завършила е Националната художествена академия, специалност „Плакат“. От 1998 г. започва да реализира самостоятелни изложби: „Не функционално“, Give Peace A Chance, галерия „Аросита“, София (1999); „Абстракно“, Arch &Art Galerie Palina, Виена (2007); „Чаена церемония“, инсталация, галерия „Аросита“ (2009); TETRIS, пластика, видео „Задържайки дъха си“, фотоинсталация, Galerie GEDOKmuc, Artist in residence der Gedok Muenchen (2011); Never the same, Български културен институт, Прага (2013); Save, галерия „Аросита“ (2013) и др. Участва в многобройни групови изложби. Галеристка в „Аросита“.

Яна Костова