На 28 юни излиза от печат дебютният роман на Кристина Терзийска, озаглавен „Слънчогледови деца“ (художник на корицата: Теодора Югова, 312 стр., цена: 22 лв.).

Колко дълга е фотолентата, която свързва двама души? Колко кадъра са необходими, за да поберат една любов, обречена да пропътува разстоянието между два континента, една дълго пазена тайна, мелодията на една цигулка с мисия и няколко листчета, на които четирима гимназисти някога са записали своите пророчества?  

„Това е роман за живота, който помним от последните няколко десетилетия, разказ за хора, които сякаш сме срещали, за събития, каквито сме преживели. Той проследява израстването на едно момиче от малък провинциален град, но в това развитие се отразяват промените, настъпили в цялото българско общество. Можем да го наречем с познатото име  Bildungsroman, но в личното израстване на героинята разпознаваме своето, онези вълнения и проблеми, които изградиха психологията на няколко поколения. Кристина Терзийска притежава добре изработен стил, разказва чисто и подредено, силно заразително в емоционален план. Нейната автофикция създава илюзия за искрено споделена, дълбоко интимна действителност.” - проф. Милена Кирова

Кристина Терзийска (р. 1983 г.) завършва право в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Първата си литературна награда печели в национален ученически конкурс – с разказа „Погребано бъдеще”. Има собствен блог, в който публикува своя авторска поезия и проза. Занимава се любителски с фотография. „Слънчогледови деца” е нейният дебютен роман.

Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Дебюти“, 2023.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Кристина Терзийска - „Слънчогледови деца“

 

 

 

 

 

 

СНИМКА 13

Уча се да плувам

 

 

 

 

 

 

Откъсната страница от книга. Номер 125. С цветен молив някой е подчертал осем думи и една запетая помежду им. Страницата е прегъната под формата на малка лодка. Прилича на детско оригами. Тази хартиена лодка обаче не е за игра, тя е предназначена да спаси някого от удавяне.

(...)

Преди да тръгне, устните на Юлиян се разшириха в особена усмивка, той се наведе над мен и прошепна тихо, така че да не го чуе никой:

– Не се притеснявай, Лъчезара, не е толкова страшно – очите, които са загубили нещо завинаги, виждат по-добре – само трябва да ги държиш отворени...

Не можех да разгранича думите му от връхлетелите ме вълнения и образи. Не знаех реални ли са, или ги измислях сама. Дланите ми бяха ледени, все още прикривах с тях книгите. Вдигнах ръце към лицето си, за да избърша появилите се внезапно в очите ми сълзи.

– Нищо не съм загубила – побързах да го отпратя, тъй като скоро щях да избухна в неудържим плач от неочакваните му думи.

Юлиян се приближи до пенсионирания учител по музика. Видимо изненадан, възрастният човек се засмя насреща му, потупа го развеселен по рамото, изправи се и двамата излязоха от читалнята, като внимаваха да не вдигат много шум в тишината.

Останах сама с няколкото томчета върху масата. Вятърът пронизително свистеше в задния двор на библиотеката. Валящите мъгли докосваха прозореца с мокрите си премръзнали езици – надушили болката от вътрешната страна на стъклото.

Прелиствах страниците, шарех с поглед върху следващата и по-следващата. Думите се сливаха пред очите ми, сменяха местата си. Препинателните знаци танцуваха – въпросителни, черти, точки, многоточия. Изпивах думите, тръшвах кориците – като врати на току-що напуснати чужди домове, без да знам как ще се върна обратно в своя.

Навън дъждът се усили. Сякаш без предупреждения и церемонии бяха отворили бента на някакъв язовир, чиито мътни води се готвеха да потопят целия свят. Губех се сред страниците и сред мислите за безбрежните кални вади, които ме деляха от дома. Не бях нищо повече от дребно тяло със сиви джинси, което не умее да плува, но трябваше

да го направи, а ако случайно не успее, вечерта по новините никой няма да съобщи за удавника. Малко дребно тяло. Решено да оцелее. Нуждаещо се от спасителна лодка.

Лодката ми беше обикновена прегъната страница от книга.

Страница номер 125.

Онзи ден в библиотеката, мокра от дъжда и със зачервени от плач очи, на страница номер 125 прочетох безценното изречение, състоящо се от осем думи и една запетая някъде сред тях.

Запомних изречението.

Изправих се, оставяйки всички книги върху масата.

Спуснах се надолу по хладното и слабо осветено стълбище. Повтарях си прочетеното изречение през целия път към къщи, за да не го забравя. Осемте думи се сливаха с ромоленето на дъжда, падаха пред мен по плочките на тротоара като капки спасителна истина, пътуваха през локвите и следваха забързания ход на детските ми стъпки.

Когато се прибрах у дома, не се обадих на мама, а се втурнах към детската си стая. Извадих големия черен касетофон и сивата аудиокасета, която преди време бях получила от мама и татко и на която понякога записвах свои изпълнения на песни и стихотворения. Взех касетата, свлякох се на пода до касетофона, събрах с метална шнола мокрите си от дъжда коси, пъхнах в касетофона сивата касета, включих копчето за записване и запечатах върху лентата своя глас и накрая осемте думи и копчето „стоп" вместо точка.

Едно изречение, състоящо се от осем думи и запетая някъде сред тях, може да те спаси от удавяне. В този миг или в някой следващ.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

- За представяне на книгата по радио и телевизия – Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Анна Лазарова, 884 977 027)

- За допълнителна информация, откъси и други материали - Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.  (Юлия Петкова, 899 330 444)