През есента на 2000 г. започнах работа във вестник „Сега”. Скоро след това предложих да напиша репортаж за психиатрията в Курило. Идеята се прие, отидох с редакционната кола, разговарях с лекарите и с пациенти, снимахме, върнах се в редакцията и написах репортажа. Данка Василева обаче не го хареса. Минаха няколко седмици, наближаваше Коледа. Предложих да отида пак, нещо като поправителен, съгласиха се. Отидох. Като се върнах в редакцията, писах текста до среднощ. Този път репортажът излезе. Разказвам всичко това, защото тия дни се опитах да се сетя как се запознах с Калин Терзийски. С него всъщност се запознах по-късно, след години, но тогава, в Курило, се запознах с момичето, с което той и досега живее, психоложката Ивана Генова. В края на този текст ще публикувам отново онзи репортаж, защото той донякъде реалистично описва атмосферата, в която е бил потопен младият тогава психиатър Калин Терзийски, започнал практиката си именно в Курило.
Тия дни Кайо издаде нова книга, „Мрачният месец юли”, съдържаща кратки абсурдистки разказчета от по половин страничка, както и стихотворения. Нямах възможност да отида на премиерата, обадих му се, той ми я прати и я прочетох. Веднага ще кажа, че точно такава книга ми се четеше. И ще повторя: точно такава книга ми се четеше! Повечето от разказчетата ухаят на стърготините, нападали от тезгяха на Даниил Хармс. Стиховете му на свой ред, поне повечето от тях, може да изглеждат много уязвими от гледна точка на римуваната класическа поезия, просто усещам как в каменната сянка на мавзолеите на класическата поезия церберите вече размахват своите мачете; но аз отдавна съм се убедил, че истинският поет първо се интересува от онова, което е отвъд формата и което всъщност носи поетичния заряд, а Кайо се е научил безпогрешно да съзира поетичните блещукания в суровата сивота на делника. Тук в пълна мяра личи другият му голям учител, конкретно в поезията, неистовият Чарлс Буковски, но защо не и Реймънд Карвър, или пък дори един Джеймс Райт.
Сега ще ви препиша три стихотворения от новата книга на Калин Терзийски, както понякога обичам да правя:
Да обичаш България
ходиш си по улицата
и виждаш рижо коте
и то те поглежда през рамо
и въобще не му е до тебе
а ти си викаш
ех, какво си стройно, смешно и умно
и после се заглеждаш в една магнолия
която ей сега ще цъфне
ей така – просто за разкош
сбутана до трафопоста
и после виждаш куцичката клошарка
която се засели в изоставения изгорял ресторант
как си е купила една хубава
студена двулитрова бира
и отива да поседне на сянка под ореха
до магазинчето, и отиваш
ей така – от немай къде
да видиш лешника и липичката
които си засадил в два поредни свои рождени дни
там, отзад, зад глупавия военен блок
в който живееш
и си помисляш за миг за живота, за смъртта
усмихваш се и тръгваш към
дома.
Алек
Алек Попов умря
в деня
когато,
казват, аз съм се бил родил.
Тогава и аз умирах
в едно потно легло
набоден с игли
по които течеше съмнителна
химическа надежда.
Беше първа пролет
и птиците си говореха за това.
Аз останах жив, той – не
разбирам това днес, на Лазаровден
когато Исус е казал Лазаре, стани.
И Лазар станал от мъртвите.
Нямам какво да кажа на Алек
той каза всичко много по-добре от мен
тъкмо бяхме започнали
да ставаме приятели
след толкова години
познанство
той харесваше картините ми
може би са го утешавали в мъките
харесването на Други те утешава.
Скръбта ми е скръб на стар човек –
плаха, тихичка, наднича иззад вратата
иска и се да пита: къде е сега Алек?
А аз – без да ме е попитала – и
отговарям:
На небето, скръб моя, на небето…
ако има небе – на небето…
Нещо за събуждане
сивото небе си седи
и очаква да порозовее
започва ден
някой ще умре
друг ще живее
в пет даже свраките мързеливо лежат
по изпъстрените си с крадени вещи гнезда
аз съм поет и не спя
аз и камионите на чистотата
отключваме деня
ето я зората
А сега дойде редът и на писания от мен два пъти репортаж за психиатрията в Курило:
„Елате на игра в снежната гора
По традиция всяка година в навечерието на Коледа децата от читалището в Курило изнасят празнична коледна програма пред пациентите на Психиатрична болница „Св. Иван Рилски“. Психиатричната болница „Св. Иван Рилски“ съществува над половин век. Тя е разположена в помещенията и землището на десетвековния Курилски манастир „Св. Иван Рилски“ и представлява основната психиатрична база на София и областта. Болницата е наречена на името на светеца през октомври 1993 година. Курило вече не фигурира на картите. От години то е включено в селищна система Нови Искър. Но когото и от жителите на Нови Искър да попиташ къде се намира лудницата в Курило, веднага ще ти каже. Селищата, както и хората, имат собствена съдба. За мой Вергилий тук главният лекар на болницата е определил психоложката Ивана Генова. Ивана е тъничко червенокосо момиче, което зиморничаво се загъва в бялата си престилка, докато прекосяваме разстоянието от корпус до корпус между прелитащите снежинки. Изглежда прекалено крехка на фона на приближаващата зима. До началото на празничната програма имаме половин час. Този път програмата по думите на Ивана ще включва песни, латино и фолклорни танци, рецитал и пиеска. В Женския сектор е топло и чисто. Вили, Надин, Марго и Нуша обитават една от малките стаи горе на втория етаж. Заварвам ги да медитират, взрени в парата от чашките си с капучино. Казват ми, че чакат да дойде пак лятото. „Тогава е толкова хубаво тук – казва Вили. – Паркът е прекрасен. По цял ден си търся четирилистни детелини.“ „Намираш ли?“, питам я. Тя се засмива с тъжната си като счупен палячо усмивка, сресва с пръсти синия кичур в русата си коса и казва: „Какво значение има?“ В болницата след най-различни преструктурирания днес са обособени 4 отделения: две мъжки – едното за остри психози, второто за рехабилитация на хронично болни с геронтологичен сектор към него, и две женски с аналогичен профил. От 1999 г. леглата в болницата са 350 (260 + 90 дневен стационар). Персоналът наброява към 170 души – 20 лекари, 50 медицински сестри, 50 санитари и 50 души друг персонал. Шефът е набит мъж на средна възраст, леко започнал да пълнее. Той ме посрещна в кабинета си веднага щом пристигнах. „Най-големият проблем, който заварих при назначаването си през 1994 г., беше един абсолютно разбит екип – казва той. – И заедно с това една трагична материална база. Но животът се оказа по-силен. В тази болница днес, освен че минават по 1500 човека на година, се създават и специалистите на град София. Оттук през изминалите години излязоха 10 специалисти по психиатрия. Трима са в Америка, двама във Франция, един в Япония. Добре че бързо забравяме лошите неща. Мога да разказвам до безкрай. Трудни финансови години. Труден контингент. Аз обаче първо реших да започна с това – да си гледам работата като психиатър. Ивана Генова ще те разведе из болницата.“ Приемният сектор на женското отделение е отделен от останалата част с врата от дебела ламарина. Болните, особено в остро състояние, постъпват първо тук и задължително остават няколко дена, докато не бъдат обезпаразитени и не пристигне резултатът от пробите на аналните им секрети. Болните от приемния сектор няма да присъстват на забавата долу. Тук се сблъсквам с Къри. Тя е объркана и тревожна. Иска да я пуснат, защото днес имала рожден ден. Ако се измие, среше, гримира и успокои, ще се превърне в истинска хубавица. Личи си, че на раменете ѝ тежат тонове нощи, прекарани по гари и под мостове. Честит рожден ден, Къри.
И Весела Коледа!
В мъжкото отделение ме посреща Валдес. „Валдес идва!“, представя се той. Стойката му е като на войник. Иначе не може и да бъде, защото Валдес е ветеран с непрекъснат деветгодишен стаж в болницата. Косата му обаче е разрошена и щръкнала по пънкарски, а погледът му е горд като на четник. Преди да се обърне кръгом и да се прибере в стаята си, ми смига. Сякаш иска да каже: „Трай си. Те не знаят кой е Валдес.“
Весела Коледа, Валдес!
Приемният сектор на мъжкото отделение също се намира зад дебела желязна врата. В този миг от първата стая излита Борис. Лицето му прилича на подпалено щъркелово гнездо с малките вътре. Той си е въобразил, че е съпруг на една много известна наша естрадна певица. По цели нощи пее хитовете ѝ и иска да ѝ се обадят по телефона, за да може тя да дойде и да си го прибере. Но последната нощ е изпял само една песен, радва се на бързото му подобрение сестрата.
Весела Коледа, Борис!
В коридора на канапетата седи високо младо момче с кожено яке. Това е Чико. Той е пристигнал току-що и чака да бъде приет. В ръцете си още стиска билетчето от автобуса. Вече е бил тук веднъж. Признава ми, че си въобразил, че е Господ. „Какво изпита?“, попитах го. „Страхотна сила и самоувереност.“ „А сега какво изпитваш?“ „Сега вземам лекарства – казва той. – И всичко е наред.“ Извикват го да се преоблече. Той става, смачква билетчето на топка, хвърля го на пода и излиза. Дълго гледам малката хартиена топчица.
Ивана Генова си поглежда часовника, дръпва ме за ръкава и хукваме към партерната зала на Женско отделение. Тя вече е претъпкана. Дечицата са пристигнали. Програмата започва. „Елате с нас на игра в снежната гора“, запяват децата с мелодията на „Jingle Bells“. Ръководителката на вокалната група Ели Спасова стои залепена с гръб о дебелата, облечена в дървена ламперия колона и дирижира със заскрежени от вълнение мигли изпълненията на възпитаниците си. Листът със сценария в ръцете ѝ е мокър от пот. След това се появяват малки, облечени в носии юначета с дряновици в ръце, които извиват хоро. Детските лица са сериозни и вглъбени. Те сякаш свещенодействат. Една от пациентките, която се представя с партизанското си име Коломбина Шугър и за която разбирам, че е бивша циркова актриса, не издържа, слага ръце на кръста и заиграва ръченица. В още стегнатите ѝ, обути в лачени ботушки прасци трепти страхотен порив към купон, шампанско, аплодисменти. На главата си е навила като чалма един пешкир. Лицето ѝ е покрито с дебел слой пудра, а устните ѝ са червени като рана.
Весела Коледа, Коломбина!
Неголямата зала на партера на Женско отделение пращи по шевовете. Обръщам се, за да потърся с поглед Ивана Генова, психоложката. Ивана е чак в дъното, до прозореца. Погледът ѝ е като спасително въже, защото изведнъж разбирам, че въздухът зад мен е претъпкан от очи, десетки очи, устремени към сцената и изобразяващи цялата гама на човешките чувства. В този миг в индийска нишка в залата се вмъкват закъснелите Вили, Надин и Марго. Както ми обеща, Вили е преписала на лист от бележник своето стихче за съквартирантката си Марго и сега ми го подава. От вътрешната страна на китката ѝ забелязвам пресен гладък белег.
Весела Коледа, Вили!
А ето и стихчето:
Марго
Една мушица малка
с крилца полупрозрачни
кръжи и не знае, че с мен си играе.
Сетивата ме мамят –
понякога е незрима,
или жужи и нещо шепти…
Но не мога да ѝ замахна –
Самият Живот е пред мен
в най-деликатната си форма!
Мушица
или може би мишле
или един малък Писук…
Самата Нежност
внезапно и незаслужено
появила се.
Весела Коледа, Марго!“
Докато пиша тези няколко заключителни изречения, Кайо e пред очите ми, виждам го, както съм го виждал стотици пъти досега, крачи срещу мен по Графа, като ме вижда, спира и разтваря ръце за прегръдка, питам го накъде?, казва, че се е запътил по някое от своите велики дела, пеш, винаги пеш, препасан с раничката през гърдите, в която мъкне лаптопа си, широките му рамене се опират в сградите от двете страни на улицата (това е от едно негово стихотворение), разделяме се, той отминава, а аз оглеждам другите хора по улицата и ми става криво как те, пък и аз не си дадохме навреме сметка, че между нас върви поетът, който насече душата си на късове от по килограм и я раздаде, а ние не разбрахме това.
