На 18 юни 2024 г. Юрген Хабермас навършва 95 години
Бил е на петнайсет, когато американските войски са дебаркирали в Нормандия на 6 юни 1944 г. Днес знаем, че постепенно е осъзнал този акт като решителна крачка в освобождението на Европа от фашизма, а после в проекта за нейното демократизиране. Имал съм възможността да го слушам как разсъждава на глас, че това е жест на солидарност, с който американците изразили своята загриженост за Европа, която иначе прародителите им били напуснали, за да бъдат свободни във вярата си, в изразяването на мнението си, в предприемачеството и в труда си, в равенството си като граждани. Питал съм и съм научавал колко чужд се е чувствал Теодор В. Адорно като емигрант в САЩ и как е бързал да се прибере в Европа. Не на последно място и заради снизходителното му отношение към философията от другата страна на Атлантика. Което потвърждава хипотезата, че само отделни мислители като Алексис дьо Токвил, Георг Йелинек и Макс Вебер са забелязали значението на американски образци в политиката, правото, икономиката, от които си струва да се учим.
Докато следва, Хабермас преживява връщането на университетското образование към наследството на хуманизма, но наред с това се сблъсква със закостенелия манталитет на безкритичната самоувереност в превъзходството на утвърдената наука и най-вече с „дълбокомислието“, „достойнството на елитите“, „дълговечната и автентична“ жизнена традиция, „органистичното единство“ на културната общност. Което го превръща в сърдит млад човек. Много от фейлетоните му от онова време изобличават плахите опити да се живее в условия на ангажираща демокрация, нерешителността да се скъса с миналото, новата и сляпа вяра в техниката. На 33 години се хабилитира с изследване, посветено на структурните изменения на публичността (1962)[1], което го превръща в университетска звезда. Оттогава думата „публичност“ се настанява трайно в теорията и практиката на политиката. И ние, живелите в Източна Европа по време на Студената война, знаем, че именно част от смисъла на тази дума под формата на призив за „гласност“ ни върна към демокрацията през 1989 г. Поредният жест на Запада към отлъчения Изток.
Тук искам да споделя по какъв начин може да се защитава идеята за „публична употреба на разума“, подхвърлена някога от Имануел Кант – с нейните претенции, обещания и трудни залози.
1. Многогласието на рационалността
Един от най-значимите резултати от философското дело на Хабермас ще си остане преоткриването и признаването на прагматизма. Двамата с неговия приятел и по-възрастен колега Карл-Ото Апел допринасят в (най-)американската философия да излезе наяве дух, който е бил незаслужено дисквалифициран, който може да хвърли мост между т. нар. „аналитична“ и т.нар. „континентална“ традиции във философията, да отрезви европейската вяра в непогрешимостта на науката и да покаже, че истината не е въпрос на системно единство, а на приложимост в критична ситуация, не на очевидност или спекулативна диалектика, а на съгласие и на постоянна проверка. Смятам, че няма друг съвременен философ, който в такава степен да е интернационализирал философията като Хабермас. Не само защото най-реномирани университети се надпреварват да му присъждат почетни титли и да го канят да изнася лекции, а фондации да му дават награди. Хабермас въплъщава по уникален начин заветния идеал за учения, който е публичен интелектуалец и е публичен интелектуалец в единство с разбирането си за научност. Благодарение на една проста идея: че в основата на самото ни езиково общуване е заложено като цел постигането на разбирателство. Във фокуса на всекидневната комуникация, на научния дискурс, на политическата делиберация припламва надеждата за консенсус и той може да бъде постигнат под някаква форма стига само да се отнасяме като равни помежду си, да не изключваме хора, теми и проблеми, да не си служим с нечестни и насилствени средства и да не се отмятаме постоянно от думите си[2].
Последната книга на Хабермас Едно ново структурно изменение на публичността (2022)[3] диагностицира поврат и регрес във функционирането на публичността под натиска на новите дигитални медии, заради заличаването на границите между автори и публика, заради смесването на истина с неистина. И това само на пръв поглед е в полза на свободата и на демокрацията. Едва ли можем да очакваме от тази, а и от която да било публикация лек и терапия. Но ако не си даваме сметка, че новите медии създават предимно мимолетни приятелства, но трупат знайни и незнайни врагове, увеличават страхове и удовлетворяват всякакви желания, като и в двата случая рушат доверието, нещата стават сериозни. Ще заживеем, ако не и вече живеем в свят на изопачена и изопачаваща комуникация. Която създава илюзията за мнимо равенство и форматира колективни форми на пристрастие и омраза. От което, разбира се, има печеливши, за които постфактум се чудим кой ли пък ги е избирал или назначавал на постовете, от които се разпореждат с бъдещето ни.
2. Обмяната и контрабандата на идеи
С мои връстници неведнъж сме изразявали радостта си, че в рамките на собствената ни творческа активност сме свидетели как в американските университети бяха преоткрити Кант и Хегел, как напоследък четем по-интересни книги за тези немски философи, написани не от техни сънародници. Прагматизмът позволява и такова инклузивно развитие. Хабермас има принос както за импорта, така и за експорта на философията и с охота разговаря по темата. Но на въпроса ми за Карл Шмит като „разменна монета“ в страните на Запада никога не пожела да разговаря, а предпочиташе да пита: в каква степен познаваме Шмит у нас. Хабермас е писал за неоконсерватизма, писал е рецензия за появата на интерес към делото на Шмит заради преводи на английски. Но не знам някъде да е издигал обща хипотеза, че основният принцип на Карл Шмит за политиката – отношението „приятел-враг“ – се превръща в парадигма и на политиката след Студената война, че би могъл да се настани дори в сърцевината на днешната политическа култура на Запада.
За пръв път почувствах, че темата го вълнува, когато ме попита дали България е на страната на „Нова“ или на „Стара“ Европа? Нали не сме забравили отговора на Доналд Ръмсфелд от 22 януари 2003 г. към нидерландски журналист? „But you look at vast numbers of other countries in Europe. They’re not with France and Germany on this, they’re with the United States“. (Но погледнете огромен брой други страни в Европа. По този въпрос те не са с Франция и Германия, те са със Съединените щати.) На 30 май 2003 г., малко преди да се разделим в Берлин, Хабермас подхвърли: Купете си утре Франкфуртер алгемайне. На следващия ден пристигнах във Франкфурт на Майн и вестникът се коментираше в градския транспорт. Хабермас, заедно с Ж. Дерида, У. Еко, А. Мушг, Р. Рорти, Ф. Саватер и Дж. Ватимо бяха подписали текст, очевидно писан от Хабермас, който впоследствие стана известен като „Разцепеният Запад“. За съжаление, световните демонстрации от 15 февруари 2003 г. срещу надвисналата агресия на САЩ в Ирак нямаха отглас в България. Но пък се включихме в „коалицията на желаещите“. Затова пък година по-късно, на 1 май 2004 г., 10 страни (8 от Източна Европа) се присъединиха към ЕС. Дали и доколко това сплоти Европа?
3. Рано или късно „принципът на реалността“ чука на вратата
За философи като Кант, Хегел, Хабермас, уповаващи се на разума, не е трудно да защитават позицията си срещу колеги, за които скептицизмът, релативизмът, несъизмеримостта са заложени в сърцевината на нашата рационалност. Но как се справят предвид шествието на неразумност в действителността, предвид провала на разбирателството да ръководи поведението ни?
През последните двайсет години Хабермас алармира за „хегемонния унилатерализъм“ на Буш младши, за разпад на интеграцията дори в „сърцевината на Европа“, за изчезването на „проевропейската левица“; издига идеята за „Европа на скорости“, с която да бъде дадено ново ускорение на европейския проект, при това в полза на универсализма, ангажира се с теоретична обосновка на необходимостта и предимствата от Конституция на ЕС[4], с „управление отвъд националната държава“. Но какво могат думите, щом републиканците в САЩ не изразяват солидарност с Украйна дори под формата на доставка на патрони, a с Израел – само под условие за вътрешнополитически отстъпки, щом от една седмица във водещи западноевропейски страни представители на десни партии са на път да изградят доскоро непредставимо мнозинство в Европарламента; щом бъдещи избори на национално равнище чертаят мрачна перспектива? Те, дори думите, са се „побъркали“. Доскоро MEGA значеше Marx-Engels-Gesamtausgabe, сега означава – Make Europe Great Again. А Доналд Тръмп e на път да надцака (trumps) дори Терминатора (Арнолд Шварценегер) с неговото I’ll be back. Постнационалната констелация, за която говореше Хабермас[5], е сякаш пред своя залез.
И все пак. Въпреки възрастта си – нещо, което засяга всекиго, лично – но и с оглед ненавременната загуба на свои близки, Хабермас не замълча дори пред лицето на войната в Украйна и на войната в Газа. Сякаш няма други публикации, които да са му навличали толкова укори и хули, колкото тези. Защото мнозина очакват резки отговори. Но ако търсим такива отговори, не сме ли вече насочили вниманието си към жаргона на Карл Шмит? За да различим приятелството (между ЕС и САЩ) от врагуването с Русия, Китай, Иран. Не се наемам да съм адвокат или тълкувател на Хабермас. Но ако мислим в опозицията на Шмит, какви са последиците за държави в „междинна зона”, каквато е Украйна? Очевидно, от една консервативна гледна точка на Украйна се пада „мир“ като примиряване със съдбата ѝ. Или пък, ако се наклонят везните на Фортуна, това да е за сметка на някой неин враг. И тогава врагът на нашия враг става наш приятел? Ами държави, раздирани от гражданска война, или накъсани от анклави? Но нима всичко е въпрос на стратегия и тактика в меренето на сили?
Хвърляйки поглед назад, си давам сметка за две неща. Първо, не се сещам за някакво одобрително становище на Хабермас относно президентското управление на Барак Обама и смятам, че още тогава надеждата му за утвърждаване на международен ред на базата на човешките права помръкна, за да угасне почти напълно при Тръмп. Второ, никоя международна криза така и не доведе до формиране на единна европейска външна политика, ЕС така и не се оказа голям играч на политическата арена. Тези два провала – в САЩ и в ЕС – са онова крушение на идеята на Хабермас за „световна вътрешна политика“, което последните разпалени войни само усилват и са на път да направят необратимо. Именно на този фон на дерайлиралите локомотиви на разумните очаквания, струва ми се, следва да четем актуалните му публични изяви, че форми на предоставяне на оръжие могат да взривят международния ред, изграден все пак с взаимни усилия и на базата на съгласие, че надеждата за евентуален съд над агресора е празна илюзия, докато липсва международен наказателен съд. Така че не става дума за коленичене пред асиметрична заплаха, за оправдание на държавната позицията на Германия или за надменно неразбиране на съпротивляващите се на насилието украинци или палестинци, а за реализъм пред лицето на несбъдналото се конституционализиране на международното право и за безпокойство, че безизходицата ще зацикли.
Хабермас не е пацифист и във въпросните четири публикации (Süddeutsche Zeitung, 29.04.2022, Süddeutsche Zeitung, 15.02.2023, www.normativeorders.net, 13.11.2023, Granta, No 165, 23.11.2023) признава правото на защита – и на Украйна, и на Израел. Признава също така съобразяването с постигнатите международни споразумения, както и зачитането на човешките права. Така че бихме могли да го квалифицираме като „правен пацифист“, подобно на Кант. Но от гледната точка на цялостната си философия предупреждава за опасността от разюздването на реторика, която, от една страна, да демонизира Русия и руснаците, Израел и евреите, а от друга страна, да продължи да вменява империалистични амбиции на „Западния свят“. Така че въздържането от силови заклинания е противоотрова срещу отколешната фундаментална нагласа, че в полето на международните отношения господствала единствено анархия. Освен това, ако вземем предвид, че сме изправени и пред планетарни проблеми, каквито са кризата с климата, нарастването на неравенствата и диспропорциите от недостиг и излишество на работна ръка, или глобализирането на миграцията, няма как те да получат приемливо решение в ситуация на война.
Колкото и да изглежда колеблив и скромен този резултат с оглед вземането на конкретни политически решения, той е в съзвучие с едно десетилетно дело в защита на един регулативен идеал (по Кант) и на една реалистична утопия (по Ролс). Войната може и трябва да се води с военни средства, бъдещето – не бива.
***
През септември предстои да се запознаем, надявам се и на български, с последната засега книга с интервюта на Хабермас, чието заглавие е многосказателно, ако не и обезпокоително: Трябваше да стане малко по-добре. Но пък на едно място в ръкописа се казва, че всичко опира до обосновката на мъничко доверие в разума, колкото за лек, но и на дълга да си служим с разума.
[1] Ю. Хабермас, Структурни изменения на публичността (прев. Стилиян Йотов), ЦИД и И-во на СУ „Св. Климент Охридски“, София 1995, предстоящо второ издание.
[2] Вж. Ю. Хабермас, Комуникативният разум. 5.1. (прев. Стилиян Йотов), ИК „КХ – Критика и Хуманизъм“, София 2021.
[3] Ю. Хабермас, Едно ново структурно изменение на публичността (прев. Стилиян Йотов), ИК „КХ – Критика и Хуманизъм“, София 2023.
[4] Ю. Хабермас, За конституцията на Европа. Опит. (прев. Стилиян Йотов), ИК „КХ – Критика и Хуманизъм“, София 2011.
[5] Ю. Хабермас, Постнацоналната констелация. (прев. Владимир Теохаров), ИК „КХ – Критика и Хуманизъм“, София 2014.
Стилиян Йотов
