Бах. Антонио Вивалди. Джими Хендрикс. Пражката филхармония. И Чешката – с хор. "Фендер Стратокастър". Ферари. Ейприл. Пловдив, 2024 година. Пръстът на Съдбата е свързал по невероятен начин тези хора, места, събития, за да ни срещне на живо с китарния Бог, написал със златни букви Библията на неокласическия хеви метъл. Повелителят на струната нарича своята музика просто... барок-ен-рол. И не крие: "Всеки може да свири на китара като мен, има стотици китаристи. Но аз бях първият!"

Ерик Клептън носи прякора "Слоухенд" заради характерния си стил на свирене. В този смисъл на Ингви Малмстийн би трябвало да му лепнат определение от типа "светкавичните пръсти" или пък "мълниеносната ръка". Неговата запазена марка от безумни сола и рифове, по-бързи от скоростта на светлината, е най-виртуозният и отличителен китарен подход в цялата история на хард рока. "Легендарен" е думата, която ми се върти в главата винаги, когато чуя някой да споменава виртуозния рокаджия. Толкова емоционално съм свързан с неговата музика, че често съм си мислил дали въобще съществува такова нещо като човека Ингви Малмстийн или това апасионато за епик рока не е някакво мистично божествено откровение, дошло от небесата.

Знаменитият швед – един от най-великите китаристи на всички времена, нареден от Time magazine под No. 9 в списъка с най-добрите изпълнители на електрическа китара, ще опъне жица в античния театър на града под тепетата на 20 юни. Викингът пристига със своята група, за да ни разходи из най-доброто от своите студийни 21 албума. Във времето, когато Стийв Вай ни отведе в света на виртуалното, сиатълските групи наложиха "трихармоничните" си песнички, а Ричи Блекмор подхвана келтския фолклор, обстрелвайки с комплекси "дълбоковиолетовото" си минало, Малмстийн продължава да изглежда като артефакт, съхранил илюзиите на металния рок и продължил по пътя на неокласиката. 

Едва ли някой днес може да иска нещо извънредно неочаквано от бързопръстия бог на китарата. Той все така плете ситна и наситена благородна плащеница от фентъзи хард-енд-хеви, познат вече десетилетия от музиката на "Дийп Пърпъл", "Рейнбоу", Дио. И самата негова, разбира се, преминала славно през групите "Стийлър", "Алкатраз" и "Райзинг Форс". Да, от смъртта на Джими Хендрикс тече вече пето десетилетие, а епохални рок китаристи, които никакви субективни оценки или пристрастия не могат да игнорират, е имало, има и ще има. Гениалният шведски виртуоз обаче съчета в себе си най-доброто от класическото наследство на Бах, Вивалди, Паганини и Бетовен, създаде цяла ера и очерта границите и перспективите на китарната техника през 80-те с албумите си "Rising Force", "Marching Out", "Trilogy" и "Odyssey". Баща на цяла генерация от талантливи и отдавна посребрени момчета, които всички наричат "пост-ингвисти". Последният албум на аксмена "Parabellum" предлага вероятно най-суровия и агресивен материал на маестрото от "Facing The Animal" насам и е категоричен отговор на въпроса защо в света на китарните имитации има само един оригинал! Този път обаче струнният изрод на се размазва с приятели пред микрофона, а сам се справя с вокалите и загърбва традицията да отмъква певци, открити за широката публика от Ричи Блекмор. През годините той е работил с десетки титанични инструменталисти и вокалисти, между които Джо Сатриани, Стив Вай, Aл ди Меола, Зак Уайлд, Дерек Шириниън, Джеф Скот Сото, Дъги Уайт, Тим "Рипър" Оуенс и Джо Лин Търнър, който миналия век обясняваше, че гениалността на Ингви граничи с лудост и е вероятно някой ден той да отреже едното си ухо.

Ингви Малмстийн знае как да се забавлява – себе си и нас. Докато повечето му колеги са скучни академични кадри, посветили живота си на мисията да бъдат суперинструменталисти и нищо повече, този човек е в центъра на гигантско шоу, каквото понякога цели групи не могат да сътворят. Той е един от героите в ерата на рока, която превърна електрическата китара в равностоен на гласа инструмент, чиято техника придоби нови и различни насоки, бързина, трикове като използване на похвати от неструнните инструменти например. Те станаха критерии за виртуозитет. "Рокът, който идва от студа" – така нарече звученето на шведа един журналист от британския рок седмичник "Мелъди мейкър" още в началото на 80-те. И за да предупреди за опасността, която заплашва английските музиканти - до онзи момент равнопоставени господари заедно с американските в световните класации, той иронично завърши статията си, напомняйки за филма "Подготвя се нашествието на извънземните". Шегуваше се, но не много, преди в тоалетните на холивудските клубове да се появи надписът "Ингви е божество". За повечето западни страни рокът и до днес си е вносна стока, но никой освен Швеция от Стария континент – с изключение на Албиона, разбира се, не успя да наложи своята музика така, както направиха това скандинавските музикални стратези. 

Роден като Ларс Йохан Ингвe Ланербак в Стокхолм през 1963 г. На на 18 септември 1970 г. –  датата, на която се спомина най-големият от големите - Джими Хендрикс, хваща китара за първи път. На 10 вече свири по цял ден, вдъхновен от Ричи Блекмор и Себастиан Бах (композитора, не вокалиста на "Скид Роу"). "След като се плъзнах по вълните на "неокласицизма", започнах да си мечтая един ден да композирам и да изпълня нещо във формата на класическата музика. Исках да създам нещо за оркестър, хор (майка ми пееше в бароков хор) и китара, на която аз да изпълнявам соло партията. Без рок барабани и без рок вокал", пояснява маестрото – особено физиономичен техничар, който "разчупи" 24-те каприза на Паганини в бесен рок-ен-рол и събра в едно музиката на цели две столетия. Ето накратко неговото отношение към трима бележити класически композитори. Бах? "Бог". Вивалди? "Бог". Паганини? "Е, не мога да казвам "Бог" за всеки от тях. Те означават изключително много за мен. Кръстих сина си Антонио на Вивалди. Тези хора са ми дали толкова много, че не бих могъл да изкажа достатъчно ясно възхищението си от тях. Те са наистина всичко, от което черпя вдъхновение". Освен съпругата му Ейприл.

По жицата – към магията на античния театър във Филибето, където се очаква извънземният китарист да кацне този четвъртък.