Дъглас Бойд хвърля светлина върху завоевателските апетити на руската държава от самото ѝ създаване до наши дни
Хората смятат, че агресивната стратегия на Путин е създала нова Студена война, която заплашва да се превърне в нов глобален конфликт. В своето пространно изследване „Конспирацията „Кремъл“ (Сиела, превод Деян Кючуков) изтъкнатият историк Дъглас Бойд обаче ясно обяснява защо руската агресия се корени далеч в миналото, преливайки напълно естествено в съвременната руска политическа доктрина след Октомврийската революция.
Според Бойд Студената война не започва след края на Втората световна, а може ясно да се проследи обратно до 1919 г., когато Ленин основава Комунистическия интернационал, или Коминтерна, но истинското начало е поставено далеч по-рано – в експанзионистичните традиции на Руската империя.
Ученият се позовава на редица документи и свидетелства, като доказва, че Коминтернът е хитроумният начин на Ленин да ребрандира агресивните стремежи на своите царски предшественици, чиито достойни наследници са Владимир Путин и неговата клика от свръхбогати бивши офицери от КГБ.
Руската история може да се обобщи като хилядолетен конфликт, разширил московското царство от една крепост, каквото е първоначалното значение на думата „кремъл“, и от един търговски пост дълбоко в горите на Централна Русия до огромна империя. Руснаците оправдават експанзионистичната традиция като „стремеж към излаз на море“ на един затворен в сушата народ. Дългото осъществяване на този стремеж води дотам, че през XIX век, при Николай II, империята обхваща единадесет часови зони и се простира от Балтийско море до Тихия океан.
В три хронологично обособени части, Бойд предлага преглед на руското движение до съвременната хибридна война, която се стреми да върне Русия до грандоманските граници на Съветския съюз… и отвъд тях.
Подкрепена с множество документи и цитати от авторитетни изследвания, „Конспирацията „Кремъл“ не само осветлява ключови събития от световната история, но също така помага на читателите да разберат кървавите войни на XXI век, включително войната на Русия в Украйна. Следва откъс.
Създаване на президент в руски стил
Покрай всички тези динамични събития малцина на запад отдават значение на факта, че директорът на новосъздадената руска Федерална служба за безопасност (ФСБ) е човек на име Владимир Путин.
„Кой е Владимир Путин?“ – пита се светът.
Официалният отговор е, че той се ражда в семейството на Владимир Спиридонович Путин на 7 октомври 1952 г. в Ленинград/Санкт Петербург – идеалното рождено място за руски политик. Към този момент обаче Мария, неговата майка, трябва да е била на четиридесет и една – необичайна възраст в Русия за раждане на първо дете. Почти няма данни и за съществуването на малкия Владимир там до осемгодишна възраст. Друга версия гласи, че той е роден през 1950 г. от Вера Николаевна Путина в Урал и с баща женен мъж на име Платон Привалов. Детето остава при родителите на Вера през първата година, докато тя завършва следването си в Ташкент. После тя се омъжва за грузински военен с фамилия Осепашвили и отива да живее при него заедно със сина си в „Метехи“, квартал на грузинската столица Тбилиси. Осепашвили обаче не харесва доведения син и го дава на свой бездетен бивш другар от фронта. Вера успява да го открие и го завежда обратно при своите родители, но дядото се разболява и нежеланото момче е изпратено първо в интернат, а оттам е осиновено от бездетен роднина в Ленинград, който именно е Владимир С. Путин.
Когато години по-късно Вера Путина-Осепашвили опитва да се свърже с отдавна изгубения си син, ѝ казват, че той служи в КГБ, и я предупреждават да стои настрана. Малкото негови снимки, които пази, са конфискувани от тайните служби през януари 2000 г., точно преди телевизионните репортери да я връхлетят покрай подозрителната самолетна катастрофа, убила няколко души, разследващи детството на Путин във връзка с предстоящите избори през март. Дори и без документални доказателства тя пак звучи убедително, но кадрите никога не са излъчени, защото руските избиратели не биха искали президент със съмнителен етнически произход.
Ако историята е вярна, подобно безрадостно детство може да обясни защо Володя, или Вова, както го наричат приятелите, израства като самотен, мълчалив и затворен юноша, обсебен от физическата подготовка. След гимназията се записва да учи право в Ленинградския университет през 1970 г., а през 1975 г. постъпва в КГБ. Десет години по-късно е командирован в източногерманския град Дрезден с чин „майор“ и изкарва пари на черно, като внася контрабандно западногермански модни списания в Русия, от които шивачките копират кройките. Негов колега от онова време си спомня: „Володя беше учтив, дружелюбен, услужлив и ненатрапчив. Мотото му беше: „Защо да си затрудняваш живота, като плюеш срещу вятър?“.“ Путин винаги е търсил бащинска фигура. Същият колега казва: „Той бе в състояние да накара всекиго да го хареса, но особено му се удаваше с мъже, достатъчно възрастни, за да му бъдат баща“. Путин толкова се нрави на началството, че получава две повишения по време на петгодишния престой в Дрезден.
През януари 1990 г. той и съпругата му Людмила се завръщат в Ленинград. Посред общия хаос въоръжените сили и дори офицерите от КГБ не получават заплати, но след три месеца Путин е назначен на работа в Ленинградския университет, където следи руските и чуждес-транните студенти и служители. Бившият му преподавател Анатолий Собчак, който сега навлиза в политиката, го кани за свой сътрудник. В официалната си биография Путин описва случая така:
Казах му: „Ще бъде удоволствие да работя за вас, но има нещо, което трябва да знаете. Аз съм щатен офицер от КГБ“. Собчак се замисли. Това наистина бе изненада за него. Накрая каза: „И така да е, на кого му пука?“.
Собчак е най-известният руски демократ по онова време след Елцин и вече е избран за председател на Ленинградския съвет на народните депутати, но се цели по-високо. Градът до голяма степен се управлява от обширното местно звено на КГБ, затова той охотно приема Путин в персонала си, а началниците на Путин са във възторг, че той толкова добре се разбира със Собчак. Дори му казват, че не е необходимо да напуска университета заради новата си длъжност, така че сега Путин има две работни места.
Едно от обясненията за бързия му възход след посредствената ранна кариера е, че неговите задължения в кабинета на ректора включват четене на всички доноси, писани от или за академичния състав. Ленинградският политик Борис Вишневски казва:
Възможно е Путин да се е натъкнал на някакъв изобличителен документ, подписан от Собчак, който би накърнил неопетнения имидж на Собчак като баща на руската демокрация, ако бъде публикуван.
Сега Путин е „активен офицер от запаса“ – все още работещ в КГБ, но в същото време част от екипа на Собчак. Подобно внедряване на служители в големи компании и в обкръжението на важни политици постепенно се превръща в мощен инструмент на КГБ. Собчак може да бъде свален от другите членове на Ленинградския съвет, затова е благодарен, когато през юни 1990 г. неговият услужлив помощник урежда избирането му на новосъздадения кметски пост. В обичайния невъзмутим стил Путин си спомня: „Успях да убедя много членове на съвета, че като кмет той би бил от полза за града“.
През септември Ленинград е преименуван на Санкт Петербург, а Путин за награда е назначен за ръководител на Комитета по международни отношения (КМО), където не само отговаря за икономическите отношения, но също координира правоприлагащите органи, съдилищата и други важни градски функции. В края на 1991 г. той става заместник-кмет и избягвайки светлината на прожекторите, тихомълком консолидира своята власт. Собчак предпочита да оставя скучната ежедневна работа на усърдния си помощник, който го кара да подписва празни бланки и по-късно ги попълва по свое усмотрение. Сред задачите на заместник-кмета е регистрацията на хилядите търговски предприятия и укрепването на сътрудничеството с мултинационални компании като Coca-Cola и големите банки. Като съосновател на редица елитни клубове, Путин се среща с всички най-богати бизнесмени, а също и с мафиотските босове – градът е известен като престъпната столица на Русия, какъвто го рисуват и телевизионните сериали от рода на „Бандитският Петербург“.
През 1992 г. икономиката на Русия пропада, но ленинградският КМО просперира, като лицензира компании да изнасят стоки, за които се предполага, че се заплащат с храни и лекарства, необходими на града. Някои от тези компании са чуждестранни и не подлежат на руски надзор, а други се притежават от престъпни групи, но всичките са подбрани лично от Путин. Самият той по-късно признава, че някои от компаниите „За съжаление, не са успели да изпълнят задълженията си към града“. Комисионите към КМО са в размер до 37 процента и възлизат на милиони долари, но печалбите не пълнят градската хазна, защото не се връщат в Русия, а изчезват в задгранични банкови сметки. Путин е разследван за издаване на лицензи без надлежни правомощия и за несъответствия с реалните пазарни цени, но отрича всяка отговорност. Докладът на разследващата комисия гласи: „… непредоставяне на документи, несъответствия [произтичащи] от опити за прик-риване на действителното състояние на нещата и личен интерес [на Путин] за сключване на договори и издаване на лицензи на конкретни лица и фирми“.
КМО влиза в партньорство и със синдикатите на организираната престъпност, контролиращи хазарта в Санкт Петербург, макар Путин да го формулира така: „Ние създадохме общинско предприятие, което не притежаваше казина, но контролираше 51 процента от акциите на хазартните заведения в града“. Лицензите се предоставят от комисия, включваща самия Путин, Дмитрий Медведев – тогава наперен млад адвокат, ръководещ градския финансов отдел – и още четирима членове. Путин казва, че приходите е трябвало да се използват за финансиране на спешни приоритети като изхранване и жилищно настаняване, но за жалост, „собствениците на казина не ни показваха нищо друго освен загуби… и ни се присмиваха“.
Четейки това, обективният историк неволно се пита как престъпниците са могли така явно да мамят партньорите си и да им се „присмиват“, при положение че тези партньори всъщност са Федералната служба за безопасност на Санкт Петербург, или бившето Второ главно управление на КГБ, отговарящо за вътрешната сигурност и контраразузнаването.
Медведев, който е и юрисконсулт на КМО, намира начин да се заобиколи правната забрана държавни органи да участват в акционерни предприятия. От този момент нататък подобни предприятия никнат като гъби, често се регистрират на едни и същи адреси и си прехвър-лят парите толкова бързо, че е невъзможно да се разбере какви печалби са реализирани и от кого. Прокуратурата в Санкт Петербург прави всичко възможно да разследва, но винаги е с няколко хода назад от тандема Путин–Медведев.
През октомври 1993 г., когато Русия е в разгара на политическа криза, а Елцин изпраща танкове срещу руския парламент, има и по-спешни неща от проверката на печалбите на казината. Във всеки случай Путин отхвърля обвиненията в корупция и казва, че са политически мотивирани. Схемата с хазартните заведения продължава пет доходоносни години, но в по-късно интервю той казва: „Щях да се справя с казината, ако Собчак не беше загубил изборите през 1996 г. Щях да ги принудя всичките да работят за нуждите на обществото и да споделят печалбите си с града. Парите щяха да отиват за пенсионерите, учителите и лекарите“.
Звучи похвално, но Путин вече живее в къща на стойност половин милион долара, което за онова време е значително богатство за чиновник от руската местна власт. След като домът е опожарен, строителната фирма го възстановява безплатно, дори още по-луксозно от преди. Дали това не е благотворителен жест към служителя на обществото, останал без работа, след като Собчак не е преизбран? Бивш съперник на Путин, съвместявал поста „заместник-кмет“, сега седи на кметското място, но когато Володя отива да го помоли за работа, онзи отказва да го приеме с думите: „Не искам да чувам повече за този задник“.
