На 31 май излиза от печат „Вера и далавера“ – сборник с кратки публицистични текстове на проф. Александър Кьосев, писани по различни поводи в периода 2000–2024 година. Премиерата на книгата ще се състои на 14 юниот 18:30 ч. в „Каза Либри“ на ул. „Цар Асен“ 64 със специалното участие наВалентин Калинов, Райко Байчев и Иван Ланджев.

 

 

 

 

 

Както подсказва заглавието, „Вера и далавера“ (336 стр., цена: 25 лв., художник на корицата: Моника Вакарелова) съдържа есета и анализи, проницателни „простотии“ и разкази. Стилът е понякога сериозен и тъжен, друг път – весел, игриво интелектуален. Някои от текстовете са по-дълги и рефлексивни, други са по-къси и закачливи, а жанровият им спектър варира от статии и есета до разкази и кратички иронични „симпли“ в социалните мрежи. Хоризонтите са главно български, но се обсъждат и глобални проблеми; на фокус е настоящето, но има и текстове, натежали от минало. Огромното многообразие от теми неизбежно минава през личната перспектива на автора. Затова „Вера и далавера” няма претенции за научност – съставена от разноцветни свидетелства, тя е нещо катомозаечна картина на прехода – както на последните 25 години, които заедно преживяхме, така и на криволичещата индивидуална съдба на своя автор.

Като цяло се получи шарения, която не успях докрай да подредя въпреки всички усилия. Но може би и историята на последните 20–25 години, т.нар. „преход“, е такава, разнопосочна и фрагментарна, преди да я стегнат в менгемето си Големите разкази. И дали пък не е вярно, че само през хаоса можем да се доближим до някаква обща картина на безумното „out of joint“ време, в което живяхме?

 

 

 

 

 

Александър Кьосев е професор по история на модерната култура. Изследователските му интереси обхващат културната история на тоталитаризма и прехода, теория и история на четенето и визуалната култура на града. Издал е четири книги на български език, бил е ръководител и редактор на колективни изследвания, негови научни статии са превеждани на почти всички европейски езици. Като публична фигура е писал колонки във в. „Сега”, публикувал е статии и интервюта в „Култура” и други издания, реагирал е на актуални събития с постове в социалните мрежи.

Проектът е реализиран с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „Създаване“, 2023.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Александър Кьосев - „Вера и далавера“

 

 

 

 

 

 

Из ПЪРВА ЧАСТ: ТИПАЖИ И РЕЛИГИИ НА ПРЕХОДА (Откъс)

 

 

 

 

 

 

 

 

Вера и далавера (2006)

 

 

 

 

Има думи, които са ключ към цели епохи. Такава е например думата „революция“, през която може да се прочете цялата Модерност с всичките ѝ френски, индустриални, технологически, психеделични и информационни земетресения…

Макар скромен и недотам епохален, източноевропейският преход трябва да се чете минимум през две думи – дадените в горното заглавие.

Вярата – първо в гласността и перестройката, после в демокрацията, плурализма, пътя към Европа и „живота в истината“ (Вацлав Хавел) – владееше началото на прехода с неговите площадни празници, когато хиляди излязоха да протестират и да викат „Ние сме народът!“ и „45 години стигат!“. Тя беше в сякаш магическата сила на протестиращото слово, което тогава наистина събаряше правителства и пречеше на танковете да дойдат. Много анализатори отбелязват, че тогава Източна Европа празнуваше със закъсняла дата самите основания на Европа, либерализма и демокрацията. А после в България дойде царят и каза „Вервайте ми!“.

Още тогава обаче – под и покрай солидарната публичност – се разгъваше свободният пазар, течеше сенчесто (или просто по-малко видимо) „първоначално натрупване на капитал“. В български контекст това имаше своите крайни прояви – отливаше се в държавни престъпления (например нелегалното изнасяне на национално богатство през граница, натрупвaне на външен дълг, мораториум върху плащанията) или пък във възникването на организираната престъпност и силовите групировки. Все пак дaлeче не всичко беше престъпно и крайно. Основният поток на дребния и средния „бизнес“, както и родилите се отдолу предприемачество и капиталистическа инициативност, естествено не бяха престъпни – те бяха „далавера“.

Какво ли значи тази дума, едновременно ясна на всички и така загадъчна?
Онзи ден чаках на малка опашка пред касата на супермаркет. Мобилният телефон на изящната бизнес дама пред мен иззвъня, тя се обади, изслуша мълчаливо отсрещната страна и после със закачливо-леден тон попита: „А мене каква ми е далаверата?“. Капиталистът в мен се възхити: каква зашеметяваща икономичност на професионалното общуване! Езиковедската ми душа обаче изведнъж възжела да научи всичките ѝ значения…
Поинтересувах се, разтворих речници, питах специалисти. Сблъсках се с две противоречиви етимологии. Според едната думата е от турски произход и значи „измама“, „мошеничество“. Според другата думата е от италиански произход и значи „вземане-даване“.
Значението на думите обаче не е в етимологиите, а в техните настоящи употреби. От тази гледна точка не значеше ли думата и двете си етимологии? Тя сякаш играе със своя „двоен“ произход – опитва се да бъде европейска и балканска едновременно, успява да внуши и модерни, и традиционни асоциации.

Но прочее, да не бързаме, а да се опитаме бавно да изтеглим няколко нишки от семантическото ѝ кълбо.

Не е ли основното значение „полза“ и „интерес“ (бизнесменката просто питаше за печалбата, която тя би имала)? Но да попиташ „Каква ми е далаверата?“ е някак си много по-фино и допустимо от директното, дори грубо „Какъв ми е тук на мене интересът?“. С последното рискуваш да се изложиш като „сребролюбец“ (това ми го каза един шофьор на такси, твърдейки, че не ми взима точно колкото трябва). Да питаш за далаверата, за сметка на това, изглежда далеч по-естествено – всички за това питат, никой не се страхува, че ще ги обвинят в алчност или брутално интересчийство. Думата изглежда много по-човешка, тя те приобщава към „всички“ – т.е. тя успява студено да говори за интерес, но като едновременно те освобождава от морални санкции – никой в нищо няма да те обвини, ако си търсиш далаверата, има нещо топло и интимно в тази работа.

Освен това е секси лаф, който те прави в крак с времето. Това, че тя е на мода от 15 години, личи и от факта, че е изместила други думи в историята на красноречивите български „бизнес“ жаргони. Да споменем само величествени останки от предишни епохи като „келепирец“, „да удариш кьоравото“, „алъш-вериш“ „гешефт“, „търчи-лъжи“ и пр. („Търговийката е сладка работа“, ми отговори замечтано самотна частничка, когато в една гаснеща неделя вечер през 70-те години я попитах насред празния Женски пазар в София защо си губи времето с три домата и две глави лук. А аз си мислех преди това, че усещането за сладостта на думата „търговийка“ е вече загубено...)

В противовес „далавера“ е понятие, което, подобно на модна дрешка, те приобщава към днешния ден. То те вкарва в общността на онези, които знаят за какво става дума. Думата предпоставя, че и ти си в час, че живееш с времето си и с неговата „далавера“ – съвместно с посветена общност, различна от „боклуците“. Тук има и нещо от онова, което антрополозите наричат „културна интимност“ – снизходителна и иронична игра-признаване на собствени недостатъци, които обаче солидарно се крият от чужденците и непосветените. Впрочем турска или италианска, думата всъщност е изключително българска – чужденец не може да я разбере, ако ще да е от Неапол или Бурса. Смътният ѝ възел е самоочевиден за онези, които я употребяват – а трябват часове да светнеш любопитен немец дори за парченце от значението ѝ.

От смисловия възел ще изтеглим още и момента на игра и забавление, нещо не съвсем сериозно. В „далаверата“, за разлика от студения интерес, има тръпка, авантюра, има изобретателност, състезание и хитрина. Тя е наследник на прочуто изречение от най-великата българска книга („Хитро момче излезе, всинца ни измами“, възхищава се героят на Алеко).

Динамичният аспект има и друго лице – далаверата е не само резултат (полза, печалба), а процес, който ври и кипи – тя е жив обмен, вземане-даване, договаряне, интеракция, бизнес купон. Сам човек далавера не прави, трябват най-малко двама, и то енергични – аз на тебе, ти на мене.

И накрая, както показва и турската ѝ етимология, тя е далеч от законността, без непременно да е скарана с нея – едно правено от всички, забавно и някак неизбежно за живота простимо мошеничество. В този смисъл „правя бизнес“ е официалното лице на българския капитализъм, а „въртя далавера“ е неговото интимно, човешко лице, където много-много за правила и стандарти не става дума.

Думата е многофункционална, богата като космос. Тя е едновременно и императив („Не прави нищо без далавера!“), и всеобща обяснителна схема на човешките мотиви („Каква му е далаверата?”), и оправдание („Остави го човека, такава му е далаверата!“). „Има далавера в тая работа“ е атестат и за смисленост, достойнство, а не само за гола полза. Както видяхме и по-горе, тя функционира като похвала, но определени нейни форми могат да станат обидни („Остави го, далавераджия!“).

Да спрем дотук с кълбото от значения, макар че едва ли сме го размотали изцяло. Да се върнем към началото – какво отключва тази дума за времето и мястото, в което живеем?
Значенията на думите са в техните употреби, а употребите са социални практики – думите ги изразяват, оформят, оправдават, преобръщат перспективите към тях... И ако някоя дума е прекалено разпространена, то тя назовава (или скрива) кълбо от социални навици, централни за това общество. Видяхме, че в родния случай „далавера“ портретира духа на предприемачеството и бизнеса като полумошенически, полуигрови, скрит и интимен, като много секси и много моден. И най-важното – като нещо отвъд добро и зло, капиталистически етос без етика. Правенето на бизнес се превръща в леко забавно и общоприето измамничество, което изглежда е социална смазка за цялото общество.

Кой е създал тази представа? Вероятно тъкмо криминалните елементи, тъмните босове, сенчестите „бизнесмени“. Кой обаче я разпространи и прие за своя? Целият български народ, малки и големи, почтени и непочтени, бедни и богати, такива, които имат далавера, и такива, които само си мечтаят да я имат. Пред очите ни тя се превърна в културна норма – в дух, който „лети и обгръща“, ако пак го кажем с думите на Алеко, цялото общество.

Най-същественото е, че тя е напълно откъсната, дори противопоставена на другата, първоначална публична норма и нейните словесни емблеми – на вярата в гражданските права, свободата на словото, на „живота в истината“ и мечтания катарзис на обществото след травмите на балканския комунизъм. Един приятел се шегуваше, че в България етосът на протеста (срещу комунизма) не е успял да стане „протестантски етос“ – оня дух на работен аскетизъм, почти религиозна отдаденост на професионалното призвание, потопеност в труда, спестовност и морална безкомпромисност, който според оспорваната теза на Макс Вебер ражда капитализма. Представяш ли си, казваше ми той, вместо да викат по площадите „Демокрация“ и „Истина“, трябваше да викат „Далавера, далавера!“.

* * *

Така че ето какво ни се разкрива от един езиков симптом. В България публичната култура и пазарната култура тръгнаха в две различни посоки. Едната беше патетична, възмутена и приповдигната („Мафия!“, „Червени боклуци!“). Другата беше смешна, фамилиарна, полукриминална, пълна с енергия, инициативност и усет за всекидневие, склонна към дребни до средни измами. Понеже втората е винаги по-силна, нейният далавераджийски, криминално-фамилиарен манталитет представи „верата“ в демократични ценности, върховенство на закона и гражданско участие като глупава – неуспешна „далавера“ на наивници. (Едните викат, другите си плетат кошницата.) В резултат – всички онези, които излизаха на площадите и викаха, се почувстваха измамени, добиха алергия от политическото, а ченгета и криминални типове започнаха гордо да вдигат медийни чела.

Но може би събитията в Унгария, когато хиляди хора излязоха отново на улицата заради една лъжа на премиера, говорят и за друго. Състоянието на сенчеста „далавера“ не е вечно, то по необходимост е временно. Няма съвременно общество, в което да има само пазар и само политическа класа, публичната сфера е неизбежна, самостоятелна сфера, чрез която гражданското общество оказва натиск върху правилата на пазара и състоянието на политиката и нейната класа. Просто без нея не може, не се получава химическото съединение на модерната държава. Дори и тогава, когато самата публичност е медийно затлачена, един ден нейните джедаи се завръщат.
И не питат за далавера.

Но дано да се върнат с малко повече чувство за хумор, антропологически реализъм и усет към културната интимност на този народ. Иначе нещата ще се завъртят в цикъл, в който верата и далаверата ще бъдат завинаги субстанции, осъдени на вечна раздяла.

P.S. от 2023 г. Чета собствените си думи „състоянието на далавера винаги е само временно, публичната истина накрая винаги се завръща“. Това аз ли съм го писал? Колко хубаво звучи…

Ама кога най-сетне ще се завърне?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

- За представяне на книгата по радио и телевизия – Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. (Анна Лазарова, 884 977 027)

- За допълнителна информация, откъси и други материали - Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.  (Юлия Петкова, 899 330 444) 

- За получаване на книгата по куриер или от книжарницата на ул. „Иван Вазов“ 36 - colibribooks@colibri.bg(Николета Николова, 885 425 562)