Книгата на хърватския писател излиза в издателство „Ерго“ в превод на Рада Шарланджиева

В едно от най-новите си произведения, романа „Херкулес“, 2019, добре познатият у нас хърватски писател Миленко Йергович разгръща в нова за своя почерк форма основната тема на своето творчество: стереотипните омрази и езикът на омразата, които, изтървани от разума, прегазват човешкия морал, обличат демагогски костюми и ни захвърлят в спиралата на реалното зло – локалното зло, преживяно и преживявано от писателя в бившата и настоящите му родини, и глобалното зло, в което, благодарение на собствената ни злоупотреба с технологиите, днес всички живеем. (Да не споменаваме засега задаващия се ИИ, за чиито възможности все още знаем малко.) Още по-смразяваща е апокалиптичната проекция в недалечно бъдеще на това, което правим в наше време или позволяваме да се прави, картината на възможното да се случи, ако позволим виртуалната омраза и манипулативната информация в безпътния интернет и в социалните мрежи да прелеят в реалния живот…

Острата сатирично-гротескна и трагически разтърсваща антиутопия „Херкулес“ е органична тъкан от документална фактология и фантасмагорично, но правдоподобно въображение. Построена е в три паралелни разказа: изповедите на Зоран, образован сараевски сърбин, преживял в обсадения роден град последната босненска война и емигрирал след нея във Виена, където е изградил нов живот на успешен дизайнер; изповедите на ниско грамотен босненски хърватин, когото превратностите на историята засмукват във въртопа на събитията, за да го изкачат до геройски генерал в доброволческата хърватска армия на БиХ; и трета част, свързваща двата разказа, със заглавие „Сведение за произшествие“. А произшествието отключва мач в Загреб за квалификация за световното между футболните национали на Сърбия и Хърватска…

Езикът и думите са нашата божествена искрица. Но човекът може да ги превърне и в проклятие, след което идва само война и „се отваря адът“, казва Миленко Йергович.

Р. Ш.

Миленко Йергович (р. Сараево, 1966) е прозаик, есеист, журналист, поет, политически коментатор. Определят го като босненско-хърватски писател. Босненски, защото е роден, учи и живее половината свой живот в Сараево и защото рядко можем да попаднем на негово произведение, в което Сараево и Босна да не оживяват – в реалност, сън или копнеж, – независимо в кой край на света се развива действието. Хърватски е по род и по езика, на който пише, а навярно и защото втората половина от живота му, най-активната творчески дотук, е протекла в Загреб. Духът на Йергович обаче не признава граници и днес той живее и работи в Белград, а книгите му се издават в целия езиков ареал без преводачески намеси. Има издадени над 50 книги, постоянен коментатор е в загребските, белградските и сараевските периодични издания, поддържа собствен блог за литература, култура и политика, носител е на множество престижни награди. Добре познат е на българската читателска публика, гостувал е у нас, пише и за български автори и събития. Негови преводачи на български са Жела Георгиева, Русанка Ляпова и Рада Шарланджиева. У нас са издадени „Буик Ривера“, „Мама Леоне“, „Орехови двори“, „Сараевско Марлборо“.

Миленко Йергович, „Херкулес“, превод от хърватски Рада Шарланджиева, оформление Иво Рафаилов, издателство „Ерго“, 2024 г.

… Сега ми е трудно да кажа какъв всъщност беше нашият проблем с Югославия. И защо продължаваме да наричаме Югославия това пространство, опънало се от Загреб през Сараево до Белград, след като страната отдавна я нямаше, и не само че отдавна я нямаше, ами нали и ние изкарахме в Сараево всичките три години и половина на обсада и в кръв свиквахме с нейното изчезване, живяхме в някаква Босна, която стана отделна държава и взе да граничи с Хърватска и Сърбия, други две отделни държави? Откъде се появи тая Югославия, след като вече я нямаше и междувременно нищо не се бе променило? Или може би на нас ни изглеждаше, че нищо не се е променило, а всъщност всичко се бе променило?

Тази Югославия, за която малко говорехме – а не говорехме, защото аз се боях Борка да не си помисли, че съм полудял, също както тя се боеше аз да не си помисля, че тя е полудяла, – беше уникална целокупност от няколко страха или може би от един страх, който отвсякъде обкръжава човека в Югославия, но гледан от различните страни, се проявява по различни начини. Ако си го представя от Сараево, този страх ще има гласа на езана и оранжевия цвят на комбинезона, с който ислямистите обличат жертвите си из пустините на Северна Африка, ще извиква усещане за пълна безпомощност, ще парализира морално и ще отнема способността да кажеш, да изкрещиш, да изревеш каквото и да е в своя защита. В тази представа за Сараево и в така въобразената Югославия ние двамата, сърби по име и презиме, бяхме отговорни за всичко, което сърбите направиха на мюсюлманите в онази война – в Сребреница, в Приедор, в Сараево. А това, че изкарахме войната в Сараево в някаква впрочем силно преиначена действителност под сръбски куршуми, мини и снаряди и не по собствена воля и съзнание изпълнихме ролите на мюсюлмани, вероятно не означаваше нищо за онези, които побягнаха при първия гръмнал куршум пред още задаващата се сянка на този призрачен страх. Това натоварваше допълнително нашата вина. Защото като сърби не само че бяхме виновни за всички пострадали мюсюлмани, за убитите в Сребреница, Приедор и Сараево, за преживелите Сребреница, Приедор и Сараево, но и за онези, които от Мюнхен, Анкара и Рияд следяха какво се случва в Сребреница, Приедор и Сараево и в някакви техни америки, австралии и арабии съизживяваха мъките на своя род и на своята вяра, бяхме виновни и за страданията на ония двама мюсюлмани, в които се превърнахме или в чиито роли влязохме, като останахме да живеем в обсадения град. В това ново югославско Сараево всеки мюсюлманин, без значение дали е босненски, турски, арабски или малоазийски мюсюлманин, дали говори босненски или арабски, дали пие бира или реже главите на бираджиите, разполагаше, за разлика от нас, с кредита на мюсюлманското страдание от онова предишно обсадено Сараево, което му даваше право да си го изкарва на нас.

Как да се защитим от този страх? Единствено като влезем във вменената ни роля и приемем, че сме онези сърби, каквито ни вижда нашият страх. Можехме да се защитим само ако поемем вината за всеки куршум, мина и снаряд, изстреляни в Сараево, и ако се вживеем в обстрелващите града, ако приемем техните аргументи, одобрим злодейството им и открием в мюсюлманите източника на цялото зло. Тук, във Виена, опознах хора, които бяха постъпили точно така, наши, сараевци, сърби, един даже беше боец от армията на БиХ, една беше работила като лекарка в травматологията на военната болница в Сараево през всичките три и половина военни години, а днес чистосърдечно говорят, че Караджич и Младич са имали право и се молят за здравето на онези, които ги бяха обстрелвали. Казвам, опознах ги и побягнах презглава далеч от компанията им. Ами ако техният начин е единственият да излезеш от вменената ти роля и да продължиш да живееш своя живот? Например обсадата е била сън, всичко, което сме смятали за действителност, е било сън. Истината обаче е, че си сърбин и както всички останали сърби, щом свърши войната, мюсюлманите са те прогонили от Сараево, защото вече не си им нужен да утвърждаваш пред целия свят техния вроден мерхамет[1] и толерантност.

Страхът от Югославия е и страх от хърватите. В онзи предишен живот нямахме неразчистени сметки, отворени рани, каквото и да било зло. Стария беше от първото поколение възпитаници на военните училища след Втората световна, югославянин по Титова кройка, не само че никога не се поддаде на сръбския национализъм, а и ненавиждаше онази специфично сръбска ракиджийска и баничарска селяндурщина – след половин шише сливова все върл четник изскоква, казваше; моята майка пък беше минала през всички младежки бригади по строежите на магистрали надлъж и нашир из Югославия, а баща ми изкара целия си живот като представител на хърватска фирма. И право да си кажа, в мирните времена семейството на Борка и моето също имаха повече близки хървати, отколкото сърби. За техен късмет моите родители не доживяха войната, но генералът я доживя и три пъти отпраща емисарите на Караджич. Първия път, когато през лятото на 1990-а дойдоха да му предлагат да влезе в инициативния комитет за създаване на Сръбска демократическа партия в БиХ. Каза им, че са сбъркали адреса, да, той е стопроцентов сърбин, но не е демократ, комунист е, затова да му се обадят, когато решат да основават Сръбска комунистическа партия в БиХ. За втори път ги отпрати през ноември същата година, когато го поканиха да подпише някаква петиция в защита на застрашеното сръбство. Рече им, че всячески съчувства на сръбството, но не вярва в петициите. Третия път, през февруари 1992, го призоваха да се включи в сформиращата се по онова време сръбска армия на БиХ и да премести семейството си в Пале[2], а после и в Белград. Отговори им, че армията не е вокално-инструментален състав, та да може да я основава всеки глупак, а неговото семейство се чувства съвсем добре в Сараево и няма какво да дири в Пале. Генерале, ще съжалявате!, начумерено му отвърна комисарят от партията на Караджич, преди това млад и перспективен писател, основоположник на постмодерното разказвачество в босненско-херцеговинската литература. Естествено, че ще съжалявам!, засмя се генералът. Най-човешко нещо е да съжаляваш. Не си човек, ако не съжаляваш.

После между нас и хърватите не се случваше нищо особено. И изведнъж всичко се промени. Само за мен ли се промени? И за Борка? За генерала и генералшата, докато още бяха живи? Или може би се промени за повечето хора – за малкото, които останаха в Сараево, за онези, които заминаха в Белград и се стопиха в този град, за всички, които се пръснаха по света? Не знам, защото нямаше с кого да говоря за това. Няма и да опитвам, понеже не зная какво и как да го кажа. Значи по-добре да мълча. А най-добре да не мисля. Иначе започна ли да мисля, умът ми ражда всичко, което не трябва да е в ума ми. Изведнъж се виждам в техните очи като сърбин. И за да защитя себе си от тази картина и от всичко, което тя би могла да означава, за мен те стават хървати. Онези хървати от Втората световна война, които са измъчвали и убивали хора в лагера Ясеновац, онези, които в сегашната война сринаха църквата и манастира в Житомислич, изведнъж аз станах онзи, комуто са унищожили църквата, макар да не зная даже как да се прекръстя, нито да вярвам в църковния Бог, аз станах човека от Кулен Вакуф, Бихач и Приедор, чиято къща усташите са изгорили през 1941-ва, а през 1992-ра – и от Чаплина,  Столац и Мостар, така отношението ни едни към други се определи и закова за всички времена.

Така е не само в разказването и теорията. В студиото ми влиза жена, около четиридесетгодишна, красива, боже мили, веднага виждаш, че не е австрийка. Представя се с фамилното си име и естествено фамилното ѝ име е по мъж, собственичка е на туристическа агенция и желае изцяло да преоформи графичната визия на агенцията си. Наострям слух да разгадая акцента ѝ, но хем нейният немски е далеч над моя, хем говори на хохдойч, тъй че не успявам да доловя нито каква е, нито откъде е. Разговорът е строго делови и още повече се затруднявам да разбера. На тръгване тя ми подава визитна картичка и най-после научавам името ѝ – Даница. Вдигам поглед, а тя вече се е обърнала и тръгва към изхода. Машинално изговарям: Добре, обадете ми се тогава! И още докато думите излизат от устата ми, осъзнавам, че съм сбъркал езика, а тя сякаш не ме е чула или сякаш аз нищо не съм изрекъл, продължава към асансьора и още веднъж казва „довиждане“ на своя немски, безпогрешен и хладен като нож. Очаквано, не се обади никога повече – а уговорката ни беше за следващата седмица, прехвърли работата на друго дизайнерско бюро, но аз знаех, че беше заради онези три-четири думи на нашия език. Идвайки при нас, вероятно не е имала представа за името ми, то не фигурираше в емблемата на бюрото – аз не понасям нашенския обичай във фирмените брандове да се набутват родови и земляшки имена, – но не прекрати нашите преговори, надяваше се, че няма да прекрача границата и ще общувам с нея като австриец с австрийка. Което и щях да правя, ако не се бях изпуснал.

Ако съдех по името ѝ, можеше да е сръбкиня. Не изключвам и в други славянски страни да се среща името Даница. Можеше да е и немкиня, родителите ѝ да са я нарекли така по свои си причини. Но аз знаех, че е хърватка. Знаех го от първата секунда, затова напрягах слух да уловя акцента ѝ с надеждата, че се лъжа. Когато тя се престори, че не е чула онези нечисти думи и избяга от тях към асансьора, бях сто процента сигурен, че е хърватка. И че за нея се отнася всичко, което се отнася за хърватите, от Ясеновац през 1941-ва до Житомислич през 1992-ра. Когато размишлявам рационално, разбирам, че нещата не стоят така и че тя не само вече не е такава, каквито са те, а и че те, хърватите, не са такива, каквито са заседнали в моето съзнание, инфектирали са го, заразили са го и са го превзели с нещо, което не може да бъде, но въпреки това е. В такива моменти се мъча да се върна в онова блажено предвоенно състояние, когато всички си бяхме еднакво добри, или в онова военно състояние, когато за мен хърватите бяха по-добри от сърбите. Ама не се получава. И както не се получаваше при мен, струва ми се, не се получаваше и при Даница.

Преди всичко друго обаче страхът от Югославия е страх от сърбите. От онова, което усещам в себе си, когато налетя на наши хора във Виена и започна да се питам какви са, бошняци ли, хървати ли, или наистина сърби, а после в начина, по който те ме стрелват с око, щом чуят името ми, и уловя поглед като към човек, преял с онова развалено сурово месо от сараевските хладилници, които в лятото на 1992-ра, след окончателното спиране на тока, се размразиха завинаги. Онова повдигане и металният вкус в гърлото зад езика, които с нищо не може да се отмият и премахнат, нито с мед, нито с друга мисъл, нито с алкохол, марихуана, шоколад или чили чушлета, нито със страх от смъртта, с прибежки на червено през улицата, с нищо. Опитвам се да докосна този метален вкус с върха на езика си, но той постоянно ми бяга още по-дълбоко в гърлото, в хранопровода, навътре, ето го сърбина от Виена, който разпознава сърбина в мен. Той очаква нещо, надява се на нещо, гласът му заяква, наежва се на другия сърбин до себе си. Иска ми се тогава да му кажа, че се е излъгал, сбъркал е, да се маха от мен, защото аз не съм това, аз съм друго, трето и четвърто, вече посветих половината от живота си на опитите да стана австриец, на когото няма да му личи, че някога е бил нещо друго освен австриец. И когато гледам децата си, само се гордея, че са австрийчета и никой не разпознава в тях друго потекло, нищо не ги издава и те никому не принадлежат. Могат да бъдат в живота каквито си поискат, за мен е важно само, че са австрийци. За нас двамата това е най-голямото, което можехме да направим за тях.

Години наред заради страха от Югославия ние пътувахме по света, внимателно избягвайки всичко, което е на юг и на изток от Филах и Клагенфурт. Страхът оформяше картината на света, който избягвахме. Сараево, където отдавна не стъпвахме, ако изключим двете завръщания да погребем генерала и генералшата, не беше вече онова Сараево, което напуснахме някога, а град от нашето въображение и страх, град, който постепенно придобиваше свой облик и растеше със същата скорост, с която ние забравяхме него и себе си от времето на живота ни в него. Но онова, което не знаех и щеше да ми направи проблем, вярно, по-скоро насън, отколкото наяве, беше, че това ново, въобразено и сънувано Сараево, изградено с тухлите на страха и срама, може да заеме толкова голямо пространство в душите и паметта ни, колкото завземаше реалното, изживяното, запомненото и после забравено Сараево.

И някой ден на човек му идва до гуша да живее като корабокрушенец. Това не се случва в определен даден ден, а с течение на времето, нещо в теб се изменя и лека-полека се оставяш на течението. Отначало се правиш, че ти е безразлично, после наистина ти става безразлично. Вече не полагаш непрестанни усилия да държиш главата си над водата. Така се научаваш да дишаш под водата и проумяваш, че в тези твои страхове може да мине целият ти живот, а ти да не задишаш като човек, да си като риба и вечно да извиваш нагоре глава, да се бориш за въздух, макар вече да няма смисъл. Не ти е нужно. Това не си вече ти.

И двамата имаме свои фирми, работим за себе си, не може да ни уволнят. Ако утре поискаме да спрем да работим и никога повече нищичко да не правим, заработеното дотук ще ни стигне да живеем комфортно до края на един дълъг, много дълъг живот. Децата пораснаха и вече не сме им необходими. Между нас няма нищо неизказано, няма мрачни тайни, нито предателства, които да трябва да превъзмогваме. Никой няма какво да прощава на никого. Дори да има, другата страна не го знае. Ако трябва да обобщим, може да се каже, че сме щастливи. Освен че както във всеки живот, изглежда, сме натрупали твърде много минало. Минало, което си спомняме и минало, което упорито избягваме да си спомним.

[1]Състрадание, съчувствие, милосърдие, милост (тур.).
[2]Бивше сателитно градче на Сараево. По време на последната гражданска война е столица на Република Сръбска.

Издаването на това произведение беше подкрепено от литературната мрежа ТРАДУКИ. 

Миленко Йергович