Безпрецедентен поглед отвътре към участта на някои от най-известните военнопрестъпници на всички времена, техните неистови опити да се измъкнат от отговорност и да защитят мястото в историята, което смятат, че им се полага
В „Нацистът и психиатърът“ (Сиела, превод Гриша Атанасов) Джак Ел-Хай разказва цялата забележителна история за участта на оцелелите от нацистката върхушка след края на Втората световна война. А още по-впечатляващо е как тези покварени умове все така влияят на хората около себе си, включително върху професионалистите, които са изпратени да ги изследват, за което и свидетелстват досега пазените в тайна бележки и медицински записки на д-р Кели. До наши дни психолозите спорят дали тестовете на Роршах, приложени върху пленените нацисти, дават достоверна информация, или за пореден път мистерията на човешкия ум, способен на абсолютното зло, си остава непокътната.
През 1945 г. Херман Гьоринг и редица други знакови нацисти, като Карл Дьониц, Вилхелм Кайтел, Алфред Розенберг и други, са прехвърлени в Люксембург, където американците са създали център за разпити. Като част от подготовката на Нюрнбергския процес на работа е назначен амбициозен психиатър – Дъглас М. Кели, който има възможността да изследва техните умове. Какво прави тези хора престъпници? Дали са се възползвали от възможности, които биха могли да изкушат и мнозина от нас? Дали са се родили със зли наклонности? Дали са имали психични разстройства – някакъв вид „нацистки ум“, – които биха могли да обяснят поведението им? Кели разбира, че достъпът му до най-известните престъпници на века може да му донесе отговори и слава. Но вместо това неговият ум сякаш бива отровен от досега с нацистите. Следва откъс.
Мондорф-ле-Бен
Самолетът, малък Пайпър L-4, не може да се помръдне. Единственият пътник в него, Херман Гьоринг – бивш ас от Първата световна война, шеф на някогашното страховито Луфтвафе и най-високопоставеният служител на Третия райх, останал жив, – тежи твърде много, за да излети безопасно.
За Гьоринг това е непривично затишие. В продължение на седмици той се е намирал в състояние на непрекъснато движение, несигурност и опасност. Напуснал е любимото си ловно убежище и партиен имот Каринхол. Изтърпял е принудително затваряне по заповед на Адолф Хитлер, след като е предложил, според него героично, да поеме контрола над нацисткото правителство. Скоро след това Гьоринг научава за заповедта на Мартин Борман до немските сили да го убият и се измъква от опеката на Schutzstaffel (Шуцщафел (СС) или „Охранителен отряд“) .
По-малко от четиридесет и осем часа преди да се качи на Пайпъра, в деня преди капитулацията на Германия, 7 май 1945 г., Гьоринг изпраща писмо през разпадащата се бойна линия до американското военно командване. Той признава неизбежния крах на нацистка Германия и предлага да помогне на Съюзниците да сформират ново правителство на Райха. Бригадният генерал от американската армия Робърт И. Стак е изумен от нахалството на подателя и скоро повежда конвой от войници в джипове, за да го залови. Те настигат кортежа от автомобили на самия Гьоринг близо до австрийския град Радщат. Гьоринг се вози в „Мерцедес-Бенц“, оборудван с бронирани стъкла.
Шофьорът побутва Гьоринг и предупреждава: „Ето ги американците, хер Райхсмаршал“. Гьоринг се навежда към съпругата си Еми и казва: „Имам добро предчувствие за това“. От автомобила на американската армия излиза Стак и мъжете си разменят поздрави. Гьоринг и съпругата му, някога една от най-влиятелните двойки в Европа, са стигнали до края на своята война. Еми е обляна в сълзи. Тази среща с вражески офицери на задръстения с бежанци път „със сигурност беше изключително болезнен момент за нас“, пише тя по-късно.
Стак телефонира в полевия щаб на генерал Дуайт Д. Айзенхауер, върховен главнокомандващ на съюзническите сили в Европа, с новината за залавянето на Гьоринг. Гьоринг, който се мисли за най-харизматичния и предизвикващ международно възхищение германски лидер, вярва, че Айзенхауер скоро ще нареди освобождаването му. Американски войници ескортират Гьоринг и семейството му до замъка „Фишхорн“ край Цел ам Зее, където Гьоринг се шегува с похитителите си, докато семейството му се настанява в стаи на втория етаж и вечеря със Стак. Гьоринг казва на Еми, че на следващия ден ще замине за срещата си с Айзенхауер, но че скоро ще се върне при нея. „Не се притеснявай, ако отсъствам за ден или два повече“, успокоява я той. След кратък размисъл добавя: „Честно казано, имам чувството, че нещата ще се оправят. Не мислиш ли така?“.
Гьоринг прекарва нощта в щаба на американската Седма армия в Кицбюл, където отново моли за сигурна охрана и среща с Айзенхауер. Похитителите му казват на Гьоринг, че е малко вероятно такава среща някога да се състои. Въпреки това Стак и неговият персонал проявяват немалко учтивост към Гьоринг: нацисткият лидер пие шампанско по време на приемите с американски военни, позира за снимки и дава пресконференция и за последен път е третиран като високопос-тавен държавен представител, за какъвто се смята.
На следващата сутрин Гьоринг, облечен в сивата си униформа на Луфтвафе, е отведен край близката самолетна писта, в тясната кабина на Пайпъра, където става ясно, че самолетът не може да транспортира 125-килограмовото му туловище.
Някой намира малко по-голям самолет, Пайпър L-5, който има достатъчно конски сили, за да превози нацисткия затворник. Гьоринг се качва и се настанява на задната седалка, но се появява друго препятствие за безопасното пътуване. Той не успява да опаше пасажерския колан около корема си. Гьоринг повдига разхлабения ремък, свива рамене и казва: „Das gut“, на пилота от въздушния корпус на американската армия капитан Бо Фостър, който управлява самолета. След това с небрежен жест обляга лакътя си през прозореца върху фюзелажа, докато Фостър рулира самолета на пистата и го вдига във въздуха.
Пайпърът лети петдесет и пет минути до Аугсбург, Германия, където го чакат американски разузнавачи от Седма армия. По пътя Гьоринг и Фостър смесват немски и английски език в обсъждане на гледките под тях. Гьоринг сочи летища и промишлени обекти, които разпознава. Двамата разговарят и за други неща. Фостър пита кога Германия е започнала да разработва самолети с реактивни двигатели, а Гьоринг отговаря: „Твърде късно“, и се смее. Райхсмаршалът е остроумен и ведър. Фостър носи пистолет 45-и калибър в кобура на рамото си, но ако пленникът му, опитен пилот, се опита да се възползва от близостта им, за да поеме контрола над самолета, Фостър не би могъл да отпусне ръка от щурвала, за да се защити. Двамата с най-известния военнопленник в света са беззащитни един срещу друг.
След като се приземяват, Фостър моли Гьоринг да му даде автограф върху бланка на доклад за полета. Прекараният час в толкова близък контакт с Гьоринг го смущава. „Видях, че той приличаше на някой от нашите офицери, ако [някой от тях] беше взет в плен – спомня си той десетилетия по-късно. – Не бих казал, че това промени мнението ми за войната, но ми показа, че има…“ Той оставя изречението да заглъхне недовършено. „Е – продължава той, – подложих на съмнение всичко, което знаехме за тези порочни хора.“
Еми и Еда Гьоринг, съпругата на райхсмаршала и петгодишната му дъщеря, са преместени в замъка „Велденщайн“ – резиденция, която семейството притежава във Франкония.
В Аугсбург привилегиите на Гьоринг са отнети. Надзирателите му конфискуват ценния райхсмаршалски жезъл – двукилограмов ствол от слонова кост, релефно украсен със златни орли и платинени кръстове и инкрустиран с 640 диаманта, подарен му от Хитлер през 1940 г. Въпреки това той продължава да се храни и да консумира алкохол в офицерската столова (може би за да бъде по-сговорчив по време на разпитите), да се наслаждава на възхищението на американските войници и да се радва на вниманието на международната преса. За последен път разговаря с антинацистки настроения си по-малък брат Алберт, който по време на войната е подпомагал чешките съпротивителни сили и често е помагал на преследвани евреи. Гьоринг му намеква, че вероятно ще остане в ареста дълго време. „Скоро ще бъдеш свободен – се предполага, че е казал на Алберт. – Затова се погрижи за жена ми и детето ми. Сбогом.“
Айзенхауер продължава да пренебрегва молбите на Гьоринг за среща като „мъж с мъж“ и скоро затворникът научава, че трябва да се подготви за ново преместване – на 20 май. На Гьоринг му е разрешено да вземе със себе си един помощник, а той избира дългогодишния си прислужник Роберт Кроп.
Целта на пътуването на Гьоринг е Мондорф-ле-Бен, Люксембург, където американците са създали център за разпити с кодово име „Ашкън“. (Със същата непочтителност британците са нарекли един от своите центрове за задържане на врагове „Дъстбин“.) Гьоринг може би се е развеселил, когато е научил дестинацията си, защото Мондорф, древен курортен град, разположен между границите на Люксембург с Франция и Германия, е известен с лозята, парковете, полетата с цветя и изисканите си хотели. Преди пристигането му обаче американските войници, които се подготвят за транспортирането на нацистки пленници, са изпразнили богато украсения, но западащ хотел „Палас“ от обзавеждането му, като са оставили стаите за гости голи, с изключение на походни легла със сламеници. Полилеите, както и прозорците, от които се открива очарователна гледка към града, са премахнати, за да бъдат заменени с метални решетки и нечупливи листове плексиглас. Войниците построяват и заграждение около хотела с четири наблюдателни кули, оборудвани с картечници, и скоро монтират прожектори, петметрови огради с електрифицирана бодлива тел и допълнителни постове с картечници.
При наличието на такива декоративни елементи за новия комендант на „Ашкън“, полковника от американската армия Бъртън К. Андрюс, е трудно да запази в тайна предназначението на бившия хотел. Но той се опитва да го направи дори когато в сградата се настаняват други известни нацисти. Сред първите, които пристигат, са гросадмирал Карл Дьониц, последният държавен глава на нацистка Германия (когото Хитлер е определил за свой наследник в последен пристъп на ярост срещу Гьоринг), командващият въоръжените сили Вилхелм Кайтел и неговият заместник Алфред Йодл, Роберт Лай, психически нестабилният нацистки трудов директор, който не проявява никакъв интерес към храната и напитките си като затворник, но спешно иска женска компания, Ханс Франк, бившият райхсгубернатор на Полша, вече ветеран с два опита за самоубийство в плен, нацисткият философ Алфред Розенберг, който лекува изкълчване на глезена, получено след напиване в края на войната, Хялмар Шахт, директор на германската централна банка, който се противопоставя на Хитлер по време на войната и попада в концентрационен лагер, и Юлиус Щрайхер, издател на прочутия антисемитски вестник „Дер Щюрмер“ (Щурмовакът), който е прекарал последните дни на свобода в Баварските Алпи, представяйки се за пейзажист. В крайна сметка Андрюс поема отговорността за петдесет и двама високопоставени германски армейски офицери и правителствени представители в Мондорф. Той си спомня, че се е страхувал от нападения срещу германските си затворници отвън, „или от фанатизирани нацисти, които биха се опитали да спасят зат-ворниците, или от гражданите на Люксембург, които мразеха не само нацистите, но и всички германци след безмилостното отношение, на което бяха подложени [по време на войната]“. Група от 176 люксембургци, възстановяващи се в Мондорф след преживените ужаси в концентрационния лагер „Дахау“, са сред тези, които не могат да бъдат упрекнати за желанието си да линчуват нацистките лидери.
Андрюс приема задачата си сериозно. Олицетворение на войнишката изрядност, с лъскавата си лакирана каска, очилата с метални рамки, прецизния си начин на говорене и строгата си осанка, той държи нацистките затворници да се отнасят към него почтително, като към свой командир. Макар че списание „Тайм“ го описва като „пълничък дребосък, приличащ на надуващ се гълъб“, полковникът е строен любител на водното поло, роден в щата Вашингтон, който е висок метър и осемдесет и тежи около 75 килограма. Отличил се е като кавалерийски офицер по време на Първата световна война, а също така е служил като началник на военен център за задържане във Форт Огълторп, Джорджия. Преди пристигането му във форта дисциплината в затвора е била катастрофална. Бягствата били чести, а осъдените убийци налагали собствените си правила чрез това, което Андрюс наричал „кенгуров съд“. За посрещане на Андрюс осъдените от Джорджия вдигат бунт и опустошават корпуса. Той принуждава лидерите на погрома да разчистят бъркотията, построява килии за изолация и написва нови правила за поведение. След това нарежда на надзирателите да стрелят по всеки затворник, който се опитва да избяга. Оттогава дисциплината става отлична.
В края на Първата световна война Андрюс е назначен в базата в Монтерей, Калифорния, където служи като офицер в затвора и в разузнаването. През 1920-те години командва кавалерийски отряд на Филипините. Колегите му го възприемат като педант, праволинеен, властен и нетърпим към отклоненията от правилата. Американската армия смята, че тези качества са идеални за надзирател на най-високопоставените нацисти в края на Втората световна война.
Гьоринг пристига в „Ашкън“, недоволен от неуважението на дъвчещите дъвка американски охранители, които са го докарали от летището. Все още облечен в униформата си на Луфтвафе и обилно потящ се, Гьоринг се явява в кабинета на Андрюс. Андрюс не го харесва от момента, в който се срещат. „С тлъстините от охолния живот, които се поклащаха под куртката му, той представляваше масивна фигура“, отбелязва Андрюс и добавя, че смята Гьоринг за „простоват безделник“. Гьоринг се смалява под осъдителния поглед на коменданта.
Наред с лакея си Кроп Гьоринг е донесъл със себе си дузина куфари с монограм и голяма червена кутия за шапки. Персоналът на затвора прекарва цял следобед в претърсване на съдържанието им за контрабанда и ровене в такива вещи като инкрустирани със скъпоценни камъни военни медали, пръстени с диаманти и рубини, бижута със свастика, копчета за ръкавели, украсени с полускъпоценни камъни, Железния кръст на Гьоринг от Първата световна война, копринено бельо, четири военни униформи, чехли за спалня, бутилка за гореща вода, четири чифта очила, две ножчета за пури, множество часовници, декоративни игли и стекове цигари. Гьоринг се е запасил и с пари в брой в размер на 81 268 райхсмарки (равностойни по покупателна способност на около 1 млн. долара днес). Той се хвали, че в един от пръстените е вграден най-големият изумруд, който някога е виждал в дългогодишния си опит като колекционер на скъпоценни камъни. Камъкът е с дължина два и половина сантиметра и ширина около един сантиметър и двайсет. Много от тези вещи са крадени от окупираните страни, лъскава военна плячка.
Скрити в кутия с кафе и в шевовете на дрехите на Гьоринг, комплект месингови флакони съдържат малки стъклени ампули с прозрачна течност с бяла утайка: смъртоносен калиев цианид. Много висши нацисти – включително министърът на вътрешните работи и началник на германската полиция Хайнрих Химлер и вероятно министърът на пропагандата Йозеф Гьобелс – вече са се самоубили с помощта на подобни ампули или скоро ще го направят. Гьоринг доверява на своя помощник Кроп, че е успял да скрие поне една ампула цианид в килията си.
Комендантът изпраща Гьоринг в килията му – в миналото луксозно обзаведена стая, която вероятно е имала тапицирани стени и прозорец с гледка, а сега е празна, с изключение на паянтова маса, стол и легло без възглавница. Гьоринг, разказва Андрюс, строшил стола още първия път, когато седнал на него. „Ако беше седнал на масата си, тя веднага щеше да се разпадне – отбелязва Андрюс, – тъй като беше изработена по този начин, за да не може да бъде използвана от зат-ворник, за да стъпи на нея и да се обеси.“ Загрижеността за опитите за самоубийство също така кара Андрюс да отпуска на затворниците десетсантиметрови връзки за обувки, твърде къси за самозадушаване или затягане на обувките.
Първоначалният медицински преглед потвърждава, че Гьоринг е с голямо наднормено тегло. Пулсът му е осемдесет и четири с неравномерен сърдечен ритъм, дишането му е учестено и повърхностно, ръцете му треперят и изглежда „в много лошо физическо състояние“, отбелязва преглеждащият лекар. Гьоринг заявява, че в миналото е имал сърдечни пристъпи.
Първоначално е груб с надзирателите и ядосан, че е задържан като заподозрян за престъпление – често влага саркастичен подтекст в изправянето си на крака, отдаването на чест и тракането с токове в присъствието на персонала на затвора – Гьоринг продължава да протестира пред Айзенхауер. В Мондорф, оплаква се той, с него се отнасят „по начин, който дълбоко ме потресе като най-високопоставен германски офицер и маршал“. Оплаква се, че в стаята му нямало нито лампа, нито дръжка на вратата, почти всичките му лични вещи били отнети, конфискуването на медалите и маршалския жезъл било унизително, по-нископоставени съюзнически офицери го унижавали и може би най-неприятното – бил лишен от услугите на личния си адютант Кроп, когото съюзническите власти разпределили за физически труд на друго място като военнопленник. (Точно преди отпътуването на Кроп от Мондорф, което едва не докарва Гьоринг до сълзи, лакеят изпълнява последна задача за своя господар: открадва възглавница, която американците почти веднага си връщат.) Гьоринг моли Айзенхауер да го изведе със самолет от Мондорф, за да посети семейството си, и да върне Кроп или да доведе друг немски военнослужещ за негов камериер. Съюзническият командващ не отговаря.
Въпреки този упрек Гьоринг става досаден критик на затвора, като намира нередности във всичко, особено в храната. Андрюс твърди, че храната се сравнява благоприятно с тази на затворническите надзиратели. Графикът на затвора изисква Гьоринг и останалите затворници да се събуждат рано и да се събират в 7:30 ч. в столовата – тъмна зала със сводести входове – за закуска от супа, каша и кафе. Обядът обикновено се състои от грахова супа, говежда яхния и спанак, а за вечеря завършват деня с омлет от яйца на прах, картофи и чай. Всеки затворник ползва само лъжица и сам си свива цигари. Андрюс посочва къде да седят затворниците по време на хранене, като понякога поставя за съседи затворници, които не се обичат никак. Комендантът разказва за един случай, в който Гьоринг получил вечеря и се оплакал на сервиращия немски военнопленник: „Тази храна дори не може да се сравни с онази, [с която] хранех кучетата си“. Военнопленникът отговорил: „Е, ако е така, ти си хранил кучетата си по-добре, отколкото всички нас, които служихме при теб в Луфтвафе“.
Този анекдот, вероятно апокрифен, отразява неприязънта, която Андрюс изпитва към Гьоринг. Подобно на много от противниците на този нацист, минали и настоящи, и Андрюс може би е приемал Гьоринг за подобен на филмов персонаж, за груб манипулатор, когото британският следовател от Нюрнберг Ейри Нийв описва като „дебелака от безбройните сценарии, който ръководи бандата убийци от богатата си трапеза“. Както открива Нийв обаче, Гьоринг „е много по-проницателен и опасен от който и да е целулоиден персонаж“.
